ИСКРА ЛИКОМАНОВА

СЛАВЯНО-СЛАВЯНСКИЯТ ПРЕВОД

лингвистичен ПОДХОД към художествения текст

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

2006 Искра Ликоманова 2006 Греди Асса - художник ISBN-10: 954-07-2434-1 ISBN-13: 978-954-07-2434-8

Университетско издателство „Св. Климент Охридски"

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод 7 Първа глава

Славяно-славянският превод 15

1 Етимология на термините за превод в славянските езици 15

2. Особености на славяно-славянския превод 20

2. 1. Тематизиране на феномена славяно-славянски превод 20

2. 2. Интертекстуални характеристики на славяно-славянските преводи 22

2. 2. 1. Регионалност на славянските литератури 22

2. 2. 2. Познаване на славянската литературна традиция 23

2. 2. 3. Липса на екзотичност при славяно-славянския превод 25

2. 2. 4. Ролята на преводача на славяноезичен текст 26

2. 2. 5. Езикови особености на славяно-славянския превод 28

3. Вариантите при славяно-славянския превод 33

3. 1. Многопреводни текстове 33

3. 2. Литературнокритичен аспект на явлението многопреводни текстове 34

3. 3. Изследователски аспект на едноезичните многопреводни текстове 36

3. 4. Изследователски аспект на разноезичните многопреводни текстове 42

3. 5. Релации между преводните текстове 43

3.5. 1. Параметри на релациите 43

3. 5. 2. Схема на видовете преводни текстове 45

3. 6. Илюстрация на схемата 47

Втора глава

Основни направления в науката за превода 51

1. Превод и структурализъм 52

2. Преводът в полисистемните разработки 56

3. Преводът в когнитивна перспектива 66

4. Прагматика на превода. Преводът в импликатурите на Грайс 81

5. Преводът и теорията на релевантността 87

6. Преводът в контекста на деконструктивизма 92

Трета глава

Преводният процес - механизми на реализацията на превода и описанието им 100

1. Превеждането от един славянски език на друг славянски език

2. Преводни трансформации 102

2. 1. Терминът трансформация 102

2. 2. Трансформациите като изследователски подход 104

2. 3. Етапи на анализа 106

2. 3. 1. Първа стъпка на анализа 106

2. 3. 2. Втора стъпка на анализа 110

2. 4. Видове трансформации 113

2. 4. 1. Граматични трансформации 121

2.4. 1. 1. Морфологични трансформации 121 2. 4. 1. 2. Синтактични трансформации 122 2. 4. 1. 3. Словоредни трансформации 126

2. 4. 2. Лексикални трансформации 133

2.4. 2. 1. Добавки 133

2. 4. 2. 2. Изпускания 138 2. 4. 2. 3. Подмени 142

2. 4. 2. 4. Транспозиция 148

3. Видове стилистични съответствия 151

4. Преводният инвариант 158

Четвърта глава Превод на проза 165

1. Дефиниция на понятието ключова лексема 165

2. Превод на повторенията 169

3. Превод на реалните 184

3.1. Превод на московските топоними 186

3. 1. 1. Транслитерация/транскрипция 187

3. 1. 2. Фонетично оформление 189

3. 1.3. Адаптация 190

3.2. Превод на антропонимите 196

3.3. Превод на битовите реалии 198

4. Превод на девиантните езикови елементи 200

4. 1. Превод на девиантната реч 201

4. 2. Превод на стилизираната реч 209

4. 3. Превод на чуждоезиковите елементи 214

4. 4. Превод на интертекстуалните елементи 217

4. 5. Превод на оказионализмите 220

4. 6. Лексикалната асиметрия между оригинала и преводите (модел на анализ върху лексемата р. дьявол и нейните синоними) 224

Пета глава

Превод на поезия 236

1. Шимборска - аналитично и синтетично 237

2. Разночетенията на славянските преводи в следвавилонския диалог 246

3. „Може и без заглавие" 253

4. Приложение 265

Заключение 280 Библиография 287 Индекс на термините 300 Списък на съкращенията 302

УВОД

Книгата представя резултатите от анализа на няколко вида славяно-славянски превод. Терминът славяно-славянски превод ще бъде използван като синоним на термина междуславянски превод, който еднозначно обобщава назоваване-то на преводите, извършени от един славянски език на друг славянски език, като обосновката за неговия избор най-общо може да се търси в междусла-вянската контрастивна специфика.

Изследването е фокусирано върху три славянски превода (полски, български, сръбски) от оригинален прозаичен славянски текст (руски), както и върху четири славянски превода (български, сръбски, чешки и/или руски) от оригинален поетичен славянски текст (полски). Обект на разработката са два типа преведени художествени текстове - прозаични (,Майстора и Маргарита" от Михаил Булгаков) и поетични (стихотворенията „Възможности", ?Да Вавилонската кула", „Лук" и др. от Вислава Шимборска). Тези текстове са на автори, които са достатъчно популярни сред славяноезичната четяща общност, но имат и европейска и световна известност.

Анализираните текстове са изследвани сравнително слабо дори и в литературоведски аспект. Това за съжаление не помага на настоящата работа, но я прави в известен смисъл новаторска, поне в предметния, транслатологичен ракурс. Поради неофициалната си инкриминираност и общоизвестната си (фрагментарна) цензурираност творбата на М. Булгаков не е била предмет на обстойно изследване от българските литературоведи русисти, а още по-малко от лингвистите. В уникалния роман на М. Булгаков намираме описание на две епохи - полифоничност, което я прави особено ценна: на античността (и съответния за нея стил) и на авторовото съвремие - съветската епоха в конкретната 1936 г. Предвоенният период е близък до нашето съвремие (особено спрямо отдалечеността на античните събития) и поради това основно материалът е проучван именно в тези глави.

Поезията на В. Шимборска не е била обект на литературни търсения и на паралели при изследването на рецепцията й у нас, затова и лингвистичният анализ не е обхванал нейното творчество в двуезичен план. До 1989 г. поетесата е превеждана и публикувана селективно (и в България, и в останалите страни, чиито преводи тук представям) и като количество на стиховете, и като качество. Присъствието й в литературните анализи извън Полша до получаването на Нобеловата награда за литература е спорадично и фрагментарно. Това усложнява, както и при ,Майстора и Маргарита", вторичния, лингвистичния

прочит, за какъвто смятам анализа тук, но и поставя по-високи изисквания и предпоставя по-внимателно вглеждане в текстовете и техните преводи.

Всички споменати преводи се анализират в различните им варианти, на упоменатите славянски езици и (при наличие) в няколко преводни версии на един и същ език. Обикновено такива съпоставителни изследвания се правят на главните международни езици за нуждите на различните преводачески дейности (Данчев 2001: 48). Тук се изследва художественият превод на не-международни езици. Намирам този анализ за интересен и плодотворен, защото дава възможности за теоретични обобщения за същността на меж-дуславянския превод посредством изследователското експлициране на меж-дупреводния инвариант, чрез което се поставя изконният въпрос за същността на превода.

За разлика от многобройните двуезични транслатологични изследвания, коментиращи асиметрията между два наблюдавани езика, сред които има и славянски език, тук се разглежда оригинален славянски текст, преведен не само на един, а на няколко славянски езика едновременно. Така междусла-вянският превод оставя встрани от анализа междуезиковата асиметрия sensu stricto, проследявана винаги при двуезични разработки.

Този тип многоезично изследване и разнообразните съпътстващи го наблюдения предполага яснота на теоретичната база и последователност при използването на терминологичния апарат. Наистина познатите ни многоаспектен транслатологични работи непрестанно създават предпоставки за теоретичен разнобой, но едновременно с това провокират към изясняване на основополагащите и прилаганите постановки. Затова по-значителните съвременни теории се коментират и актуализират въз основа на славянски преводен материал - така могат да изпъкнат онези от тях, които са приложими към него, както и онези (написани на английски, с английски примери от едната страна и много често с неславянски от другата), които остават неадекватни за славянското транслатологично езикознание, поне засега. Това именно е една от теоретичните цели на настоящия текст - приложимостта на съвременните транслатологични теории към славянския материал.

Преводът тук (а и традиционно) се разглежда двуаспектно: като процес на смислово преобразуване на оригиналното авторово произведение в преводаческо произведение и като резултат от този процес - тогава той се разглежда като текст. И тъй като за преобразуванията в процеса съдим по крайния резултат - текста, той е доминиращият за нашите наблюдения. Така трансла-тологията се схваща като съпоставителнотекстологична лингвистична дисциплина, особено когато се занимава с художествения превод. И това е друг важен акцент в настоящата работа - спецификите, особеностите и проблемите, които поражда всеки превод на всяко едно художествено произведение при близкородствени езици, било то белетристично или поетично.

Освен това и именно поради това преводът се разглежда и като прочит на литературното произведение, поради което за целите на анализа се въвежда още едно измерение преди транслатологичното - литературно-текстологично-то като експлицитна и допълваща част за лингвистичния анализ на превода. Това става възможно чрез използването на литературни извори, анализи и интерпретации, посочени към семантичния прочит (към възможните прочити) на оригиналното произведение. Стремежът е в крайна сметка преводът да се постулира като холистичен прочит на оригиналния текст.

Литературоведският аспект за нашия транслатологичен прочит е релевантен само по отношение на онези фрагменти от оригиналните текстове, които са иманентно важни за неговата адекватна интерпретация чрез преводите, т.е. които присъстват или не в славянските преводи, които се извеждат от самия оригинален текст, а впоследствие се оказват изключени от превода или пък (което е по-вероятно) случайно присъстват в него...

С други думи, избраният подход дава възможност наблюденията върху преводите да се осъществяват в две посоки: междуславянски, близкород-ствени преводни особености в изоморфен план, когато е налице съвпадение между изразните средства и семантиката им в оригинала с изразните средства и семантиката им в преводите (хомологични явления); междуславянски несъответствия между оригинала и преводите, като несъвпаденията между самите преводи и/или спрямо оригинала се проследяват както в изразен, така и в семантичен план (дивергентни явления). Трябва да се подчертае, че вторият аспект в наблюдаваните преводи е значително по-обхватно застъпен, по-разностранно представен и поставя ред теоретични въпроси, отнасящи се до иманентната специфика на всеки от славянските езици в техния узус. Това е впрочем и аспектът, обикновено засяган в критикоаналитичните разработки. При някои от преводите (предимно в прозата) преобладава хомологичният аспект в релацията им спрямо оригинала и помежду им, а при друг и (главно в поезията) - дивергентният аспект.

Вторият тип феномени в художествените преводи - както прозаични, така и поетични, представлява значително по-голям интерес, защото представя ярки особености и разнообразие на лингвистичната и металингвистич-ната проблематика на всеки език в частност и на междуезиковите процеси като цяло. Той именно разкрива семантичния обхват при прочита на оригинала и възможностите за многопластовото му тълкуване чрез превода: първо, интратекстово-лингвистично, после - екстратекстово и текстологично, а впоследствие и екстрафилологично, което се превръща в част от културоло-гичното тълкуване. На скалата, ограничена от хомфогичното от дивергентного пресътворяване на оригинала, се разполагат различните като проява на преводната еквивалентност текстове, които теоретично се обосновават чрез лингвистичното понятие междупреводен инвариант

Разкриването, формулирането, обособяването на междупреводния инвариант и неговите прояви е сред теоретическите цели на изследването. „Решаващата процедура на научното изследване на различните нива на езиковата структура е в последователното разкриване и идентифициране на относителните инварианта от цялото многообразие от вариации. Вариантите се изследват във връзка с цялото множество от разнообразни трансформации, на които те са подложени; това множество може и следва точно да бъде установено" (Якобсон 1972 [1985]: 310). Именно това твърдение на Якобсон съдържа ядрото на подхода в настоящата работа.

Чрез два типа оригинални текстове - романа ,Майстора и Маргарита" на М. Булгаков и поезията на В. Шимборска, в преводи на няколко славянски езика могат да се проследят разнообразни типове преводни съответствия, закономерности и трансформации, паралелни последователности, принципни преводачески подходи и стратегии към авторския текст, но и множество частни случаи, които изискват конкретни преводачески решения, много от които - творчески, а всяко от тях - значимо и необходимо за окончателния прочит. Всеки превод се разглежда като вариантен прочит, а релацията между преводите - като инвариантен прочит. Множеството от преводните варианти на един оригинален текст мотивира абстрактния семантичен конструкт междупреводен инвариант, който се остулира в резултат на релациите в преводното множество, но и спрямо оригиналния текст.

Основната цел на изследването е да се анализира спецификата на славя-но-славянските преводи - предимно в лингвистичен аспект, но и с помощта на екстралингвистичен апарат, допълващ и изясняващ езиковедския анализ. Екстралингвистичният аспект е неизбежен, тъй като самите оригинални художествени текстове, а с тях и преводите им, не са затворени в текста и за анализа им е необходим освен интратекстуален, още и интертекстуален и/или екстратекстуален прочит.

Следствие от горния подход е очертаната типология на междуславян-ския превод с оглед на общолингвистичните механизми на превеждането, обусловени от постулираната (търсена) обща семантична база между два и повече текста. Ето защо формулирането на универсалните компоненти при превода на художествен славянски текст е следващата от целите, които работата си поставя. Проследяването на няколко превода е двустранен и в известно отношение-многостранен коректив за явлението превеждане, защото всяко преводаческо решение е съотнесено както с оригинала, така и (вторично) с всеки от останалите преводи. Това позволява от персоналните преводачески, решения; при превода на различни славянски езици да се екстраполират инвариантните преводни опции и така да се направят изводи за универсалното: в процеса превод.

С ексцерпирането на вариантите както в рамките на един език, така и между езиците се постулира понятието междупреводеи инвариант - абстрактен конструкт, минималният необходим семантичен елемент във всеки превод като обвързващо звено между преводите и оригинала и като изследователски инструментариум за тяхната съпоставка.

Въз основа на междупреводния инвариант можем да говорим за търсене на универсалните семантични компоненти на превода като предпоставка за вариантите на преводаческия прочит, което е също така сред нелингвистич-ните цели на работата, така както е не само лингвистично и всяко четене.

Изхождам от постулата за превода най-напред като възприятие на текста, след това като разбиране на текста и едва на трето място като пресъздаване на нов текст. Новият текст - преводът - е един от възможните прочити, отразили степента на разбирането на оригинала. Транслатологичният прочит се разглежда като моделно изследване на прочита, а науката за превода - като текстологична дисциплина.

Сред целите на работата е и очертаването на границите на науката за превода в контекста на славянските езици, т.е. на славянската транслатология както като теоретична научна дисциплина, така и като дидактичен университетски курс.

Не на последно място работата си поставя за цел да опише, обобщи и представи в експлицитен вид теоретичните въпроси (с евентуалните им отговори) на превода и превеждането, възникнали по време на десетгодишните ми занимания със студентите от специалността Славянска филология на СУ „Св. Климент Охридски", както и в магистърската програма ,Древодач-ре-дактор" на Факултета по славянски филологии.

За да се осъществят поставените цели, бяха предпоставени и извършени, а тук впоследствие и синтезирани няколко изследователски процедури.

На първо място е направен опит за класификация на преводните текстове по техни иманентни параметри и така многопреводните, многоезичните художествени преводи се открояват сред общото множество на славяно-сла-вянските преводи. Става дума за класификация, която е различна от лингвис-тичната класификация на текстовете, както и от литературната стилистично-жанрова класификация. Класификацията се опира на критерии, релевантни само за преводните текстове, били те писмени или устни.

Преводът се проследява непосредствено на изреченско и на текстово равнище - процедура, различна от сравнителнолингвистичните наблюдения в тесния смисъл на термина, но извършена на базата на съпоставителния метод. При това се анализират видовете преводни съответствия между един славянски език и друг славянски език, осъществени чрез закономерните преводни трансформации. Така се очертават славяно-славянските преводни зако

номерности, от една страна, и славяно-славянските синтактични и текстови съответствия - от друга, които не могат да бъдат проследени от контрастив-ната лингвистика, а още по-малко - от съпоставителното литературознание.

Преводът не е абстракция, той е конкретика. Ето защо непосредствено в съпоставителносемантичен план се проследяват преводите на ключовите думи в прозата на Булгаков: на онимите и на същинските реалии, на оказиона-лизмите, на колоквиализмите, на чуждоезичните елементи, на девиантните текстови фрагменти, на интратекстуалните стилистични фигури като повторението и цитацията, на интертекстуалните връзки. Тези типове преводни съответствия се интерпретират като специфики със стилистично-лексикален характер, но техният превод (предшестван от прочит) се осъществява в цялостен текстов (по-рядко) и в екстратекстов (твърде често) контекст.

Така в процеса на изследването се оформя и мрежата от прочити на романа и на всеки от преводите му. Съотнесена с оригиналния текст, тази мрежа е в основата си лингвистична, но се свързва и с неговия литературоведски прочит. Мрежата обхваща преводите на отделните езикови нива и фрагменти от текста, както и превода на извънтекстовите елементи, съдържащи се в оригиналния текст.

При разглеждането на някои от интертекстуалните връзки на романа на Булгаков с други, преведени вече класически произведения от руската литература или от други литератури, се очертава пълнотата на един възможен паратекстов превод/прочит. Голяма част от описаните от булгаковедите текстови взаимовръзки представят прочит, който най-често е останал недостъпен за читателите на гениалното произведение в превод. Интратекстуалните връзки в тези случаи са останали в оригинала.

В поетичните преводи на поезията на В. Шимборска се търси и преводът на поетичната структура - стихосложението, на поетичните образи, на тропите и оказионализмите - както синтактични, така и словобразувателни. Освен това в четирите езика на превода се анализира и предаването на типичните за поетесата колоквиални фрази, на преструктурираните, „разбити" устойчиви полски словосъчетания, на авторските оказионализми. Изследването на ритмиката се свежда до анализ на римите, метра, стъпките, на графичния им образ и на семантичните им аналози в преводите на различните славянски езици, както и в няколкото превода на един славянски език. Вътрешноезиковата съпоставка позволява да се разкрият вътрешноезиковите преводни инварианта като фрагмент, като аспект на междуславянския преводен инвариант. За целите на анализа на поетичните текстове особено подходящ се оказа и когнитивист-ският подход, разкриващ различните образи в различните прочити - веднъж на различни езици и втори път от различни преводачи на един език.

При анализа на преводите на В. Шимборска се отчита необходимият пара-лелизъм между ритъм, форма, смисъл (в синтагматичен, парадигматичен план) и

екстратекстуална реалност, с която разполага полският читател на нейните стихове, но която често остава непозната за читателите на преводните творби. Отчита се и метричният фон на полската поетична традиция, който е различен от метриката на поезията, на чийто език творбата на В. Шимборска е преведена.

Въз основа на цялостния анонсиран анализ в изследването се правят изводи за непреведените елементи, за недопреведените елементи, за свръх-гхреведените елементи, за пропуските на преводачите, които се превръщат в загуби за читателя. Но тъй като всяка загуба е и печалба, по-трудната задача е да се определи това, което читателят е спечелил от превода на текста, и да се отдели от изгубеното в превода.

* * *

За изследователските цели е използван сравнително монолитен преводен корпус: преведена проза (от руски език) и преведена поезия (от полски език). Оригиналният, руският материал за наблюденията върху превода на проза е по посоченото издание на ,Майстора и Маргарита" от 1988 г. От историята на романа е важно да се напомни, че той излиза за пръв път в сп. ,Москва", бр. 11, 1966 г. и в бр. 1, 1967 г. в силно цензуриран вид - от него са изхвърлени 159 откъса, общо около 12% от обема на целия текст. За пръв път като книжно тяло романът се появява в Париж през 1967 г. и за втори път пълнотекстово - във Франкфурт през 1968 г. Едва през 1973 г. в Москва е публикувана пълната, не-цензурираната версия на романа (Чудакова 1976). Преводачите на всички тук разглеждани езици преди 1989 г. са превеждали и издавали първоначално от цензурираната руска версия на сп. ,Москва". Днес в новите издания на сръбския и полския превод се разкриват пълни съвпадения на пропуснатите фрагменти, от което може да се заключи, че всички първоначални преводи са извършвани от еднакъв оригинал, наричан още „московския”, т.е. цензурирания.

Българският материал е ексцерпиран от ,Майстора и Маргарита" в превод на Лиляна Минкова, издание на Абагар, 1996 г. Първото българско издание е от 1968 г., то е и първото самостоятелно преводно издание на романа; с цензурираните фрагменти преводът излиза отново през 1981 г. (За историята на издаването на романа на български език, достигнал до днес шесто издание на български език, по-подробно вж във Владова 2001¹).

Полската ексцерпция е по изданието „Mistrz i Malgorzata" в превод на Ирена Левандовска и Витолд Домбровски, 2003 г., четвърто издание. Пър-

¹ Любопитното с оглед на съществупането на две оригинални версии до 1973 г. е, че когато И. Васева (Васева 1980) цитира романа като един от ексцерпираните в работата си, тя посочва оригиналното издание от 1973 г., т.е. пълният вариант на романа, а самият превод е с датировка 1968 г., т.е. направен е по по-ранния и цензуриран оригинал.

вото полско издание е от 1969 г., а нецензурираният превод излиза през 1980 г., преиздаван ell пъти. Полското издателство е подготвило ново ефектно издание от 2005 г., маркиращо ясно (цветово) стария и новия текст на романа. Известно е, че през 1990 г. Анджей Дравич, виден полски литературовед съветолог, познавач на автора и на текста, подготвя нов превод на романа, също неколкократно преиздаван, но по-популярна остава първата преводна версия.

Сръбският корпус е от изданието ,,Maj stor i Margarita" в превод на Злата Кочич през 1996 г. Това е първото следперестроечно издание в славянските страни, в което са посочени от издателя цензурираните фрагменти от предишни издания. След всеки цитиран пример е посочена в скоби страницата от съответното издание.

Оригиналният полски материал, върху който са правени наблюденията върху превода на поезия, обхваща основно стихотворенията „ Възможности", „На Вавилонската кула", „Луковица" на Вислава Шимборска заедно с преводите им на български, сръбски, руски и чешки език, цитирани по съответните библиографски приведени издания и с имената на съответните преводачи. Там, където има няколко превода на един и същ оригинал, на анализ са подложени всичките, а в приложенията към последната глава са приведени всички оригинални стихотворения и техните преводи. Така пре-превеждането се анализира като лингвистичен, но и като културен факт.

Първа глава

СЛАВЯНО-СЛАВЯНСКИЯТ ПРЕВОД

Мы обязаны делать все, чтобы слово не было неопределенно невразумительным.

Но мы не можем сделать, чтобы оно перестало быть трудным.

С. А. Аверинцев

1. Етимология на термините за превод в славянските езици

Транслатологичната терминология съдържа в себе си хипотезата за автономия на предмета на науката - превода, както и за спецификата на намиращата се в основата й интелектуална дейност: предаването на съдържание от един език на друг. За древността на явлението се е спорило достатъчно, но е любо-питно да се погледне още по-далеч - в етимологията на предметния термин, кодирал различни семи в славянските езици. В тях дейността и резултатът от различните преводи се назовава по различен начин, като се наблюдават конкретни разграничения в самите термини и различни перспективи на виждането за превода. Етимологията на названията за превода ни дава изконна и твърде отчетлива картина на тези разлики.

Така на б. превод съответства р. перевод, у. переклад, п. tlumaczenie, przeklad, ч. tlumoceni, preklad, слш. preklad, ср. превод, превоЬеае, тумачеае, хрв. prijevod, prevodjenje, слн. prevajanje.

Етимологията на термините, с които се назовава преводът в славянските езици, представя различни вътрешногрупови разграничения и различни ра-курси при интерпретацията на същността му.

Да проследим назоваването на превода в различните езикови групи: южнославянска, източнославянска и западно славянска. Върху примери от българския, руския, украинския, полския, чешкия, словашкия, сръбския и хърватския език се вижда, че подялбата на отделните геоисторически оформени групи не отговаря на разглежданите в случая езикови факти. Можем да илюстрираме тезата с примери от достъпните ми тълковни, двуезични и етимологични речници.

Източнославянските термини (без украинския), българският, както и част от сръбските, словенските и хърватските са етимологично относително прозрачни. Те съдържат представката б. пре- с източнославянско закономерно пълногласие пере-, която има своите индоевропейски корени и паралели

както във формата пре-/пере-, така и в значението на предлого-представките 'пре-', 'през-', 'през' и под. (Фасмер 1987). Основният, коренният елемент на думата пък притежава семантиката на водя като 'насочване, направляване, ръководене, напътствие, ориентиране, откарване' и сродните им значения. Тази илюстрация изпуска детайлизирането на производните във фонетичните вариации на корена на тази дума в българския език - -вод/-вожд-/ -вежд-/-вед-, но това не влияе върху заключенията. В целостта на думата р. перевод Фасмер (Фасмер 1987) вижда калкиране от лат. traducere, през фр. traduire, а това респективно може да се отнесе и за бълг. превод, ср. превод, хрв. prijevod, слн. prevajanje. При калкирането индоевропейската семантика е съхранена. Тя отразява ориентирането на адресата реципиент в чуждия текст, но представен на неговия език от адресанта преводач, който е разбрал текста на оригиналния език (на който той е сътворен), за да може да го пресътвори на езика на реципиента и да го поведе, напъти към съдържанието на текста. Тази семантика отразява активната, доминиращата роля на адресанта лидер в комуникативната верига (автор)-преводач-читател/слушател. Лидерството, водачеството в един процес като воденето се свързва неотменно с движение, придвижване, преместване - било във времето, било в пространството. Пре -водът изцяло съответства на такива параметри - движение както във времето, така и/или в пространството. Термините в източнославянските езици (без украинския), както и българският термин обхващат цялото семантично пространство на процеса на превеждането, дейността и резултата от него, а освен това и двете основни разновидности на превода - устния и писмения. Този широк обхват на превеждането и кодирането му в лексемата превод предполага определено виждане за характера му и на осъзнаването му като особен тип литературно творчество - не хроника, не въображаемост и не предпола-гаемост, не самостоятелна художественост, а творчество, предопределено и ограничено от един съществуващ и функциониращ оригинален текст, творчество, което е обусловено от параметрите на оригиналния текст.

В западнославянската езикова група функционират две основни лексе-ми за назоваване на превода и превеждането: п. tlumaczyc/przekladac, ч. prekladat/tlumocit, слш. prekladatVtlmocit’. Съотношението при употребата на отделните лексеми е различно. В полския език tlumaczyc назовава превеждането изобщо, както устно, така и писмено, докато п. przekladac е лексемата, означаваща само писменото превеждане; това се отнася и за производните -п. przeklad, przelozyc се отнасят изключително до писмения превод, докато tlumaczenie, przetlumaczyc, tlumacz назовават всички видове преводни дейности и техните вършители. Чешкият език няма преки аналози с полския език въпреки привидното наличие на подобни по звучене лексеми (близостта на езиците тук изиграва лоша шега за точното разбиране и термините за превода са прекрасна илюстрация на „лошите приятели" на преводачите): prekladat,

prekladatel, preklad, prekladani се свързват с превода изобщо, докато tlumocit, tlumocnik, tlumoceni назовават само устните преводни дейности. Още по-раз-лична е картината в словашкия език: от основното същ. preklad се образува и prekladat’(prelozit’), prekladatel за превода като цяло, а tlmocit’ и tlmocnik се отнася само до устния превод, като липсва дума за самия негов текст. Заслужава специално внимание укр. тлумач, тлумачити, тлумачення със значение 'обяснявам, разяснявам' и само арх. 'превеждам'.

Етимологията на първата група западнославянски (и украинската) лексе-ми като п. przeklad, ч. preklad, слш. preklad, укр. переклад дава допълнителни поводи за размисъл. Сравнително достъпно в синхрония е тълкуването на ч. preklad, п. przeklad и слш. preklad. Със закономерната форма на представката pre- (подобно на описаните източно славянски езици и на българския) се образува окончателната лексема с корен *klad-, означаващ 'поставяне' в славянските езици, вкл. и в диал. б. клада и клавам 'трупам, поставям'. Изведена още от ие. *kla- със суфикс -d- и значение 'слой, пласт', тя е безспорно сродна с балтийските: лит. klôti 'постилам, слагам', лит. paklode 'покривало', латв. klat 'покривам'; с германските: гот. aj-hlapan 'претоварвам', ст.-вис.-нем. hladan и нем. ladan>laden, ст.-англ. hladan>cbBp. англ. lade и ст.-исл. Ыа4а>съвр. исл. hlada (Брюкнер 1957, Фасмер 1958, Махек 1968, Български етимологичен речник 1998, Черных 1993). Западнославянското (и украинското) също е калка от латински - от transferre 'пренасям', и издава преноса на смисъл от един език на друг, което е различно от синхронно смислово близките лексеми п. tlumaczyc, ч. tlumocit, слш. tlmocit със значение 'обяснявам', предполагащо предварително разбиране на предшестващ превода етап (Баранчак 1990).

Първоначалните различия в значенията позволяват задържането в езиците на лексеми, "които впоследствие са се синонимизирали.

От посочените паралели се вижда, че в лексемите п. przeklad, ч. preklad, слш. preklad, укр. переклад етимологично отчетливо е съхранено значението 'наслояване, натрупване, напластяване, припокриване'. Двуезичността, мно-гопластовостта в термина е кодирана в изконни времена и именно етимоло-гията ни подсказва това.

Втората група термини ч. tlumocnik, п. tlumacz, слш. tlmocnik е значително по-интересна както генезисно, така и с разпространението си и с измененията във формата и съхранените значения. Във всички славянски езици - и в източнославянските, и в южнославянските, и в западнославянските, тези думи се извеждат непосредствено от писмено фиксираната в стб. тълмауъ. Тя от своя страна има изключително любопитна съдба - идва от неиндоевропейски езици, регистрирана е в старобългарските паметници, а и след писмената й поява в славянските текстове се разпространява в много европейски езици. Етимолозите са единодушни, че думата е придошла от кръга на ма-лоазийски и/или тюркски наречия като куманското, уйгурското, алтайското,

османското във вариант на формата tilmac при аварско посредничество (Скок 1974, Фасмер 1958, Махек 1968), където се допира до тур. dilmaç 'посредник между две страни' при тюрк. dil-til 'език'. От друга страна, тя дава паралели в ар. tergeman, асир. targumannu, хет. tarkumai и тур. terciiman със значение 'обяснявам, тълкувам'. На Балканите тази лексема се появява през XV в. като европейски турцизъм dragoman '(пре)водач' (Скок 1974), но освен това и в укр. драгоман арх. 'преводач', където днес преживява възобновяване със значение 'официален преводач'¹.

Обликът ср. хрв. tumac, р. толмач, укр. тлумач, б. тълкувател има се-мантичноформални успоредици в съседните неславянски езици - срв. рум. tilmaçi, унг. tolmâcs, лит. tùlkas, латв. tuikes, ест. tulk все със същото значение, което е доказателство за заемане (Скок 1974, Фасмер 1958). Заемането на думата и на нейните продуктивни производни продължава и по-далеч от непосредствените съседи на славяните - в германските езици, ср. нем. Дolmetscher, както и появилия се още през XIII в. глагол tolmetze 'о днешен dolmetschen със значенията и 'обяснявам', и 'превеждам'. Същевременно в швед. имаме tolk, норд, от ст.-сканд. tulk)-, хол. tolk, ст.-ирл. to-tluch 'моля' (Брюкнер 1957, Черных 1993, Етимологичен речник 1989) от вероятен общ ие. *tolk^u- 'говоря, излагам'. Тази лексема в немския език е запазена само за устния превод, а за писмения се установява отново латинската калка (нем. übersetzen, übertragen) също така с архетипно значение 'премествам'. До южното славянство паралелно със славянската калка на латинския термин traducere - превеждам, достигат и лексемите срб. tumac, слн. tolmac, но само периферно - например в сръбския и хърватския език, подобно на украинския в тлумач синонимно на лексемите със значение "обяснявам, тълкувам', като по отношение на превода се използва и изконната славянска дума. Така тълкуването/интерпретирането и преводът са кодирани като два изоморфни процеса. Изоморфизмът е в характера на процеса и на неговия резултат. Още Р. Якобсон посочва, че преводът може да бъде вътрешноезиков и междуезиков, т.е. интерпретирането представлява вътрешноезиков превод като изясняване на даден текст. Според някои учени тази лексема в граничните области на южното славянство е подложена на повторно презаемане (явление, познато при продължителното контактно съжителство на етноси и езици) и се появява от унгарския tanâcs 'съвет' в сръбски и словенски през XVI в. под формата вече на tanac и tonac със значенията 'съвет' и 'разговор', от които деривацията - смислово-словообразувателна, продължава: хрв. utanaciti 'договарям', tonacnik 'съветник' (Скок 1974). При термините ср. превод и превоИеfoe

¹ Срв. и в англ. dragomans/dragomen: преводач или водач в страни, където се говори арабски, турски или персийски език. В средноанглийски dragman - от старофренски drugeman, от средновековен латински dragumannus, от средновековен гръцки dragoumanos, от арабски tarjumân, от арамейски türgemânâ, от акадски targumânu - 'преводач' (Британска енциклопедия).

Б. Чович също подчертава текстуалността на първия и процесуалността във втория. Процесуалността предполага и формиране на преводна верига, образувана от преводите на различни преводачи и представляваща път към рецеп-цията на текста в приемащата литература (Чович 1994).

Направените паралели между славянските езици чрез терминологичните названия за превода очертават няколко особености.

При названието на превода в западнославянските езици се очертава твърде отчетливо различието между писмен и устен превод - явление, което съществува и в неславянски езици - например в немския, но въпросът дали става дума за типологична особеност, или за славянско влияние следва да се проучи. Освен това осмисленото чрез етимологията значение по отношение на всеки устен превод във всеки от наблюдаваните западнославянски езици означава и тълкуване, разяснение. Вътре в групата обаче откриваме и различия: в чешкия и словашкия тълкувателният (по значение) корен е обвързан само с устния превод, докато в полския език - с превода изобщо и с разяснението изобщо, а славянската калка е узуализирана само за писмения превод.

В източнославянските езици (и в българския) лексемата за превод е една единствена, а нейният древен синоним е съхранен само в изконното си значение - 'тълкувам'. Може да се предположи, че заемането й е резултат от първите двустранни контакти по източнославянските езикови територии и от навлизането на чужди текстове и на техните преводи (едновременно с писмените външни контакти), което не фиксира разновидностите на превода в лексемите, назоваващи превода. Може да се предположи освен това, че преводачеството като интелектуална дейност е било много по-зачитано и по-активно практикувано сред южните славяни - срв. побългаряването като прочит. При това в лексемата за писмен превод на западнославянските езици (и в украинския) калката носи семата 'премествам' (на оригиналния текст от изначалната му култура в преводния текст на рецептивната култура), докато при устните преводи доминиращата сема е 'обяснявам'. В същото време базирайки се на извеждането на вторичния текст от оригиналния в източнославянските езици (без украинския), установяваме значително по-отчетливо кодирана динамика на интелектуалния процес превод в значението му на прелокализиране на текста

- от едната култура в другата. Естествено тази теза може да бъде проверена единствено чрез изследване на първите културнозначими преводи в отделните славянски езици и култури. С кодирането на динамиката в термина и чрез нея

- на отвореността в приемането на чужди текстове, източнославянските езици се противопоставят на доминиращата в западнославянските езици статика при процеса превод: в лексемите за превода в западнославянските езици (и в украинския) е по-видимо изразена двуезичностга, напластяването на семите, преосмислянето на чуждия/оригиналния текст при едновременното и едното-посното съсъществуване на оригинал и превод.

При южнославянските езици на първо място в назоваването на превода е изведено преместването на текста, като при някои от тях това назоваване съдържа и тълкуването като част от преводния процес. В българския език наличието на един-единствен термин разкрива амбивалентността на феномена превод едва колокативно: лесен превод vs. добър превод. В първата фраза разпознаваме процесуална семантика, а във втората - текстуална резултативна семантика.

Въз основа на етимологичните данни, а те в този случай са изключително богати и носят много семи, можем да формулираме изконно различните интерпретации на превода като дейност и резултат и да открием разлики не само между различните славянски езикови групи, но и вътрешногрупови. По този начин ще се доближим до изконната същност на превода и до неговите скрити интерпретации в различните езикови традиции.

Науката за превода в славянското езикознание също се назовава по различни начини и с различни акценти в термина: б. теория на превода, р. пере-водознание, переводоведение, п. teoria przektadu¹. teorie prekladu, слш. teoria prekladu², ср. meopuja npeвоhеwa³ и във всички езици - с чуждиците трансла-тология, транслаторика, транслатика, традуктология. Според някои учени цялата история на теорията на превода може да бъде мислена като дискусия върху полисемията на лексемата превод (Вилс 1982 по Гут 1991: 47).

2. Особености на славяно-славянския превод 2.1. Тематизиране на феномена славяно-славянски превод

В многочислената вече литература по проблемите на транслатологията, част от която ще бъде цитирана и тук, проблемите на превода при работа със славянските езици практически не се разглеждат, т.е. дори и когато единият от езиците, оригинален или преводен, е славянски. Съвременната транслатоло-гична теория се опира предимно на конкретни преводи извън границите на славянските езици, например преводите от немски на английски, от френски на италиански, от испански на английски, от хинди на английски, от идиш на английски, от арабски на английски или пък в обратната посока: от английски на други европейски и неевропейски езици - множество подобни разработки могат да се прочетат в списания като Бабел, Мета, Таргет. Това са най-фре-квентните по обект на изследването публикации. И ако все пак се открият публикации, в които се разглеждат проблемите на превода при сродните на

¹ Спекулативно букв.: теория на писмения превод.

² Спекулативно букв, и в двата езика: теория на превода - като в българския език.

³ Спекулативно букв. : теория на процеса превод.

българския славянски езици, те отново се коментират при превода от немски на полски език, от руски на английски, от френски на сръбски или обратно: от полски на английски, от английски на руски, т.е. тези междуезикови проблеми също се опират само на един славянски език (най-често руски) и на един европейски език (най-често английски).¹

Периодът на първоначалния интерес към преводоведческата проблематика, опираща се изцяло на структуралистката изследователска парадигма, съвпада с модерния интерес към славянството и славянските езици (предимно към руския език). Знаем, че основният акцент в структуралистката тран-слатология е върху съпоставката на отделни, конкретни езиково системни (граматични) съответствия при превода от един на друг език, но тя е доминирана от солидната руска преводаческа - практическа и теоретична, школа (А. Федоров, В. Комисаров, Я. Рецкер, Л. Бархударов, А. Швейцер), с малки изключения от други славянски (И. Леви, Я. Виликовски, А. Попович) или неславянски (Дж. Катфорд, Ю. Найда, Р. Якобсон) автори.

Встрани от славянските езици обаче остават научните дирения в руслото на съвременните научни подходи като например теорията за полисистемата, когнитивната лингвистика, прагматиката и деконструкцията. Всеки от тези подходи, а те не са единствените транслатологични направления през последните двайсетина години, има свой съществен принос към теорията на превода, но не споменава, не наблюдава, не изследва славянските езици. На този фон разработките, посветени само на славяно-славянския превод, са твърде малобройни. В следващата глава се отделя известно място на тези научни парадигми заради недостъпността им на български език и заради продуктивността им в общия обем на съвременните научни дирения. Преди това обаче е необходимо по-под-робно да се огледат особеностите, които очертава славяно-славянският превод, защото те са също така сравнително слабо и предимно периферно проучени

- все така на фона на други теоретични и практически наблюдения.

Славяно-славянският превод се отличава със специфични особености, които са твърде разнообразни и пъстри, защото не се ограничават само до генетичната близост между езиците. Особеностите на славяно-славянския превод се разпростират от извънтекстуалното комуникативно (защо не и геополитиче-ско) пространство, в което е възникнал оригиналният текст и в което функционира преводният текст, до структурно-смисловите особености на паралелните текстове (ако условно приемем като такива различните славяноезични варианти на оригиналния текст). Тук се прави първа апроксимация към систематизирането на тези славяно-славянски особености в няколко групи - систематизация, необходима като фон за анализа на самите преводни текстове и за очертаването на славяно-славянските езиково-текстови специфики.

2. 2. Интертекстуални характеристики на славяно-славянските преводи

Тези характеристики са свързани и пряко произтичат от паратекстуалните характеристики на оригинала (παρά - гр. покрай), т.е. на славянските литературни текстове, подложени на превод.

2. 2. 1. Регионалност на славянските литератури

Славянските литератури, чиито текстове са предмет на художествения превод, са регионални по своята същност (изключение правят класически автори като А. Пушкин, Ф. Достоевски, А. Чехов, X. Сенкевич, Я. Хашек, К. Чапек и някои съвременни нобелови лауреати и/или емигрантски имена като Ч. Милош, М. Кундера, В. Набоков, Й. Бродски, Б. Пастернак и др).

Веднага следва да се направи уговорката, че под регионалност (не като реги-онализъм) тук не се разбира непопулярност-затвореност на литературите или пък стилова езотеричност или проблемна ограниченост в европейски или извъневро-пейски контекст, нито пък етикет или квалификация, произтичаща от съдържанието, а социална и текстова значимост на творбите за дадения регион, познатост, разбираемост за определена географски отграничена територия. На тази територия са съжителствали и са се развили специфични спрямо останалия извън региона свят много общи явления от сферата на цялостния исторически, културен, ментален свят на жителите в него, така че са по-просто и по-лесно разбираеми и предаваема, по-приложими в регионалните граници между етносите, отколкото в други езици-етноси¹. Като цяло тази славяно-славянска четивност се противопоставя на по-слабата четивност извън региона и това я различава като цяло от света извън нейните етнически и географски граници, извън тези формални параметри.

За славянските литератури етно-географските граници включват многолюдния и разпрострял се на два континента свят на славянството, който нито териториално, нито човешки може да бъде строго лимитиран, защото става дума за площ от 18 640 хил. кв. км. (от които 17 ООО хил. кв. км принадлежат на Русия) и за население от ок. 291 млн. души. (от които половината живеят в Русия - 148 млн., в Украйна-50 млн., в Полша-39 млн., в Сърбия-8 млн., в Черна гора - 1 млн., в Чехия - 10,5 млн., в Беларус - 10 млн., в България -7 млн., в Словакия - 5,3 млн,5 в Хърватска - 4,6 млн., в Босна и Херцеговина -4,2 млн., в Словения - 2 млн., в Македония - 2 млн.), без да броим славяните, населяващи територии извън собствените им страни и острови, в друго-славянски или в неславянски страни.

Ето защо регионалността ще се разбира по-скоро като етноисторическо знание, което се поставя в услуга на самоиденгификацията и на съзнанието

¹ По-детайлно за термина в славянски контекст вж. у Пшастек-Самокова 2005.

за етнокултурна принадлежност (Даскалов 1994: 34), което при превода улеснява всеки прочит.

2. 2. 2. Познаване на славянската литературна традиция

Доброто предварително познаване на славянската литературна традиция у нас е облекчение за постулираната славяно-славянска разбираемост на преводните текстове. След Освобождението и в началото на XX в. това познаване е поддържано от идеята за сродството между българската литература и балканските (сръбска и хърватска) литератури като литератури на народи с близка съдба в близки исторически условия, но близки и по национален манталитет. От друга страна особена роля за степента на разбираемост, че-тивност, литературен трансфер има мисионерската роля на руската литера-хура спрямо славянските литератури и култури - явление, вече достатъчно добре представено от литературоведите и коментирано в литературоведската наука. Познаването и разпространението на руската класическа литература е било следствие от популярната идеологическа доктрина за ролята на Русия в Освобождението на България, както и от интензивните образователно-кул-турни контакти на българската интелигенция, възможни поради близостта на езиците. Естествено не е без значение включването на великите имена в руската литература като А. Пушкин, А. Чехов, Ф. Достоевски, JI. Толстой в световната класика.

• В по-ново време имената на А. Солженицин, В. Пелевин, В. Набоков, В. Ерофеев (преведени и на български език) продължават класическата руска литературна традиция¹ и в този си аспект са особено четивни и понятни. От своя страна чешката литература с няколкото си знакови автори като К. Чапек и Я. Хашек създава фон, сериозна когнитивна база, получила и световна литературна легитимност за опознаването на съвременните творци като например М. Кундера, Б. Храбал.

Полската литература е позната у нас най-напред чрез творбите за деца и възрастни на X. Сенкевич, чрез произведенията .на Вл. Реймонт, Б. Прус,

А. Мицкевич, а по-късно чрез съвременни автори като Ст. Лем, Сл. Мрожек

- фон, който остава актуален, превеждан у нас до ден днешен. Съвременната полска литература е популярна извън страната си с имената на нобелисти като Ч. Милош, В. Шимборска, на автори като О. Токарчук, А. Сташук, а тези имена, наред с класическите автори, стоят като стожери на съвременната полска литература и като гаранция, че и днес ще има текстове за превод и прочит в нея (Ликоманова 2005).

¹ Дори и такива съвременни автори като Б. Акунин, В. Токарева, Л. Улицкая и А. Маринина.

От югославските литератури българският читател познава автори като И. Андрич, Б. Нушич, които създават литературния фон за прочита днес на М. Павич, Б. Пекич, Д. Угрешич и др.

При този бегъл поглед над славянските литератури само като контрапункт може да се посочи абсолютната неориентираност на българския читател в румънската или в гръцката литература, които принадлежат на географски съседни нам народи, близки по отношение на историята, на чуждите влияния. Въпреки че някои автори вече са преведени, тези литератури остават непознати за средностатическия читател като неславянски и „нес-ветовни". Това означава, че съществуват параметри на високата литература, които формират траен трансграничен интерес. Оказва се, че териториалната и езиковата близост, без да са облигаторни, нито йерархично подредени, са подвластни на по-висши дадености като литературен канон и популярност. Защото модерната словесност, за да бъде четена (и превеждана), влиза в ин-тертекстуални отношения с класическите си образци като фабули, сюжети, интертекстуални теми, реч.

По принцип тези коментари са присъщи за литературоведските изследвания или поне за онзи дял от транслатологията, който изследва преводната рецепция с оглед на местната литература, нейните читатели и критици в различните исторически периоди и литературни условия. Те обаче са неизбежни предвид работата със славяно-славянски преводи.

• Славяно-славянската близост на етносите, на културите, а оттам и на литературите е обусловена и от следвоенните години на съветска гравитация и на силно съветско политическо присъствие в славянските страни. Това обстоятелство е оформило общ идеологическо-културен контекст на днешната литература; социалната реалност имплицитно присъства в съвременните текстове поради обстоятелството, че това е половинвековие, през което хората са живели, образовали са се, през което две поколения са творили литература, която не може да бъде зачеркната с политически актове или подмината от добросъвестните, коректните изследователи. Ак-сиологията оставям на специалистите. Дори да не се чете днес, създадената през онези години художествена литература поради амбивалентните й художествени и социални стойности с всички описани в нея вече архаични езикови реалии като комитети, съвети, милиция, бригади, съревнования, пионери, комсомолци и др., подменени в почти всички страни, е оставила неизбежни, натрапчиви следи в съвременното писане. Дори да не се гледат филмите от ония години днес, препратките и паралелите с тях и спомените за тях са в съвремието ни. Нека това не звучи като носталгия към онова време, а като констатация на преживени събития.

• Към фактите, които маркират славяно-славянската близост, следва да отнесем и политическите промени, настъпили в славянските страни

след 1989 г., когато отново общите социални процеси, откъсването от съветската орбита, проевропейската ориентация с наблюдаваната и преживяна трансформация провокира културни явления, литературни и лингвистични факти, които в същността си носят много общо и с приликите си създават база за взаимна четивност на литературата и за взаимна разбираемост вече на новите реалии, съществуващи в текстовете на съвременната литература. Става дума за разбираемост, свързана с явления като преименуване на социални факти - новите урбаноними, топоними с отпаднали стари асоциации, става дума за нови, но сходни „славянски" икономически процеси, получили езикови номинации (приватизация, легализация, маркетинг, шокова терапия, деноминация и под.), т.е. за общи културни явления, доминиращи съвременната действителност (например макдонал-дизация, компютризация).

2. 2. 3. Липса на екзотичност при славяно-славянския превод

Спецификата на славяно-славянския превод като резултат от посочените обстоятелства се изразява в почти пълната липса на двупосочна екзотичност. Под липса на екзотика тук разбирам почти пълното отсъствие на културно неразбираеми и езиково непостижими теми, хронотопоси, на техните смисли и конотации в даден момент на прочита. Спецификата на славяно-славян-ския превод е в потенциалната преводимост на редица дискурсивни модели, осигурена от очертаната близост на езиците, културите, историята. Тази пре-водимост се проследява в топонимията, урбанонимията, антропонимията, в онимите изобщо, когато имената на героите напълно естествено и многопланово като значение се вписват в преведения текст поради обстоятелството, че славянското ухо е свикнало с определени звуковосемангични комплекси като например Боголюб, Благослав, Томислав, Любомир, Любослав, Мирослава, Ярослава, Борово, Горски, Воден, Долен, Червен и под. (те могат да се срещнат например в оригинален чешки, полски, сръбски, руски и български текст). В тези случаи А. Данчев говори за ономастична компетентност, за ономастичен минимум (Данчев 2001: 199), с който носителите на един славянски език априорно разполагат. Нещо повече, славянският читател дори открива автоматично и естествено етимологично напластените в тези имена смисли, общува освен с текста и със значението на имената в него и еднозначно идентифицира героите при техните умалителни имена в тези случаи -Любо, Слав, Миро, Яро, тъй като читателят имплицитно притежава информация за механизма на образуване на деминутивите, който е достатъчно общ в славянските езици. Обратно, например антропоними от английския език като Уилям, Робърт, Джеймс или Ъпърт, транскрибирани в славянските кирилски езици, могат да дистанцират читателя с необичайните си комбинации от глас

ни и съгласни и при възприемането на преведения чужд текст да поддържат усещането за другост, различност¹. От своя страна умалителните имена на английските антропоними като например Бил, Дик, вместо да облекчат възприятието на текста, в още по-голяма степен усложняват кореференцията на героите, особено когато тяхната употреба в текста се редува с пълните имена на героите, а читателят не познава добре неславянската действителност⁴.

В същото време паралелни назоваавния като чешкото Хонза от Ян (ч. Jan) или полското Яш пак от п. Jan, както и полското Юрек от Йежи (п. Jerzy) са белег на славянска специфика на текстовете, в които функционират и маркират различия между славянските езици, етноси, култури. На тези различия е посветена друга част от изложението, поради което тук акцентирам само върху онова, което е общото между славянските езици, т.е. на онова, което не е пряко свързано с дивергентните исторически езикови процеси в по-отдалеченото езиково минало на славяните. Пропорцията между общото и различното между славянските езици, видяна през призмата на превода, създава представата за самостоятелната предметна област на славянската транслатология.

2. 2. 4. Ролята на преводача на славяноезичен текст

Спецификата на междуславянския превод е и в по-особената роля на преводача на художествения текст. Преводачът не е само автор на превода, редактор, експерт, той е и негов селекционер, мениджър. Мениджърството му се състои в проследяването на политиката на представяне на чуждата литература у нас (в случая - на славянските литератури и изискванията към тях), т.е. в отчитане на значимостта на (потенциално) преведените текстове за българския читател. В една идеализирана ситуация преводачът открива или подбира текста за превод сред останалите познати нему текстове от оригиналната литература след консултация (често имплицитна) с читателите или литературоведите, с критиците на оригиналната литература и с издателите. Често обаче не знаем и дори не бихме могли да предположим какви са били мотивите на преводача за даден текстов избор. И дори изборът да е най-добрият, не бихме могли да преценим доколко преводачът се е водил от чисто персонални съображения и вкус, доколко се е старал да бъде максимално обективен в своя избор и в крайна сметка кои са били доминантите на избора.

Преводачът може да търси най-доброто, най-представителното за дадения период от чуждата славянска литература, онова, което е близко до неговата, преводната в случая литература и култура. От друга страна обаче той може да търси различното в чуждата литература, онова, което ще привнесе

¹ Този ефект се споделя като смисъл на преводната литература от редица изследователи (Баснет 1991).

нов елемент, мотив, жанр в приемащата литература. Това е пътят, чрез който междуезиково, от език в език, междукултурно, от култура в култура, проникват новите жанрове и новите подходи от една литература в друга - централна идея на транслатолозите полисистемисти (по-подробно вж. във втора глава). Това е механизъм, чрез който в духа на постмодернизма си пробива път не класическото, не традиционното, а подчертано уникалното, провокационното у чуждия автор. В идеологическа ситуация на цензура, на методологически натиск (литературна мода) чрез преводните текстове на чуждите автори могат да се пренасят идеи, гледни точки, инак забранени, ограничени за авторите от местната литература, т.е. тогава преводите са езоповският инструмент да се назоват някои неудобни, непопулярни истини.

Не на последно място преводачът може да се ръководи и от леснотата на задачата: има трудни и лесни за превеждане автори и текстове от гледна точка на техния стил и изразни средства, на съдържанието на творбата и на интер-текстуалните, културно специфичните елементи в нея; има дълги и кратки текстове, т.е. текстове бавно публикуеми или пък преводно реализуеми веднага; има автори със сложен синтактичен дискурс, поради което той става по-трудно приложим, има автори, които използват много оказионализми и неологизми, диалектизми, които нямат база в преводния език и трябва да им се търсят или аналогични съответствия, или да се сътворяват преводни ока-зионализми, а това превръща творческия аспект при превода в доминиращ над авторството, което служи само като катализатор за творчеството; най-сетне има автори, които пишат с много реалии и битови детайли, което ограничава универсалното (а следователно и преводното) звучене на творбите им, защото изисква многопланово декодиране на оригиналния текст в превода. Всичко това проницателният бъдещ преводач следва да отчете, да предвиди и да се спре на избран текст за превод. Едва след акта на селекция преводачът извършва самия творчески акт на превода и така го презентира в собствената си литература, прави го съпричастен на преводната, на своята култура. В такъв момент на езикови избори преводачът се намира на кръстопътя между авторовата и собствената си поетика (Чович 1994). В този смисъл ролята на преводача е особено важна, напоследък централна¹ за появата и състоянието на преводите в славянските страни.

Според Ярневич има два вида преводачи (Ярневич 2001). Едните работят като посланици на чуждата литература, представяйки нейните най-важни имена, каноничните автори, като по този начин превеждат не само словото, но и ценностите на чуждата литература. Вторият тип са преводачите, които знаят, че с факта на съществуването си преводът вече става литературен факт, т.е. те формират канона на оригиналната литература в преводната литература.

¹ Особено предвид гафовете в Полша и у нас при преводите на европейската конституция и други официални документи.

Чрез превода те могат да обновят чуждата литература независимо от мястото на автора в оригиналната. Те избират не репрезентативните автори в ориги-налната литература, а тези, които могат да предизвикат диалог в преводната литература, да предложат нови образци, нови ценности, нова реч; избират текстове по сложните лабиринти на собствената си, невинаги експлицирана интуиция. Тези преводачи създават нови художествени закони в собствената си литература (особено ако са поети). Затова в чуждата литература може да се появи учудващо компактен образ на преводната литература, който да не е непременно паралелен с оригиналната литература. В културата и литературата обаче са нужни и едните, и другите преводачи. Става дума за две различни преводачески стратегии, при което следва да се подчертае, че образът на чуждата литература се сътворява не толкова от критиците и не от литературоведите, колкото от преводачите.

Докато преводачите на проза обикновено реагират на издателска поръчка, преводачите на поезия превеждат за себе си и заради себе си, рядко по поръчка. Поради по-нататъшното разграничаване на превода на превод на проза и превод на поезия още тук с този акцент заслужава да се открои (Яр-невич 2001).

Преводачът от славянски език днес в буквалния смисъл на думата организира целия пред- и след-преводен процес на текста. Изобщо проследяването на мотивацията на преводача за превод на определен чужд текст е проблематика, достойна за отделно наблюдение. Но според Г. Гачев „най-често изборът се прави несъзнателно поради простия и очевиден факт, че възприемащата литература може да види и различи в разстилащата се пред нея култура онези явления, за възприемането на които вече са узрели нейното „ухо", нейното „око" и другите „рецепторни органи" (Гачев 2003: 481). Оттук закономерно следва, че „по историята на навлизането на литературните явления на други страни в литературното съзнание на дадена култура може да бъде написана собствената история на националната литература иа възприемащата страна". Това е мисъл, която заслужава да бъде доразвита и доказвана от литературоведите с участието на транслатолозите историци.

2. 2. 5. Езикови особености на славяно-славянския превод

Езиковите особености на славяно-славянския превод биват два типа: едните са обусловени от генетичното родство на езиците, улесняващи всеки превод, а другите илюстрират различията между всеки два от славянските езици. Ак-сиоматичната славяно-славянска близост се натъква на диференциални прегради, на принципни разлики между отделните езици, сред които следва да се-изброят някои основни, проследявани във всяко съпоставително изследване.

Различно значение на полисемните думи в различните стилове и съответно текстове на отделните славянски езици. Това е явление, типично за близкородствените езици, когато фонетичното подобие на думите и често следващото от това несъзнателно, незнаещо прехвърляне на значения от единия език в другия език пораждат т.нар. интерференция и зони на неразбиране. Междуезиковата полисемия не би следвало да се смесва и нейното поле да се разширява с т.нар. междуезикова омонимия (Радева 1991: 71)¹.

Характерни за това явление са някои добре познати на славистите примери, често посочвани в критиките или в анекдотите към различните преводи, за преминаване на границата на основното значение в изходния, реконструирания, семантичния език. Често в съвременната лексема на един език е запазена само една сема от изконния общ, праславянски език, докато в друг славянски език са запазени повече значения, например:

б. година, но: п. godzina, ч. hodiny; б. теша се, но: п. cieszyc siç, ч. tësit se; б. урод, но: п. uroda, ч. ùroda; б. родина, но: п. rodzina, ч. rodina; б. час, но: п. czas, ч. cas;

б. любезен, р. любезный, но: п. lubiezny, слн. ljubezen;

б. опаковам, но: ч. opakovat;

б. шума, но: ср. шума;

б. гора, ср. гора, но: р. гора, п. gyrap gyra2;

б. добитък, но: ср. dobitak, п. dobytek, слн. dobitek;

б. гребен, п. grzebien, но: ср. greben, ^^greben;

б. склад, но: ср. sklad, п. skiad;

б. фронт, и. front, но: ч. fronta, спя. fronta;

б. закуска, но: р. закуска, слн. zaicuska, слш. zakusok, ч. zàkusek;

б. лава, р. лава, но: п. iawa, lawa;

б. лайка, но: р. лайка, п. iajka;

б. ролка, но: р. ролик, п. rolka;

б. лада, р. лада, но: п. lada;

б. блато, но: ср. блато, п. bioto;

б. затвор, но ср. затвор(и затвор,;

б. дружина, но' п. druzyna, слн. druzina.

¹ За славянска междуезикова омонимия ше говоря само в случаиге като б. локум и п. lo-kum, б. лапа2 и п. lapa, б. герман, п. german, б. гавра и п. gawra, б. морга и п. morga и иод. Най-често, но не винаги, те са свързани с произход от различни езици, което позволява поява на звуково съвпадение без смислова тъждественост в някой от парадигматичните им варианти.

Съществуват и много други случаи на двуезични антисъответствия, квази-синоними, апроксимати (според различните терминологични описания на явлението). Тук се представят предимно онези от тях, които могат да се срещнат поне в три славянски езика. Те не са многобройни, защото междуезиковата полисемия се проявава главно в контакта и на фона на два славянски езика.

Някои от лексемите в съвременните езици са резултат от развита част от някогашно инвариантно значение и са утвърдили като основен компонент на значението си различен елемент от изконния, инвариантния, например:

б. искам, п. iskac, р. искать;

б. играя, р. играть, п. igrac, слн. igrati se;

б. урок, р. урок, п. urok, слн. urok, ч. ùrok;

б. лекция, п. lekcja, ч. lekce;

б. магазин, п. magazyn, ч. magazin;

б. склеп, п. sklep, слн. sklep;

б. бюро, п. biuro;

б. иглица, ср. иглица.

• Различна стилистична функция на много от полисемните лексеми. В узуса на съвременните славянски езици наблюдаваме различна стилистична отсянка при употребата на еднакви лексеми или техни форми, като това е един от фреквентните междуславянски феномени, обуславящи в значителна степен интерференцията между езиците. Така например в българския и руския език лексемата верига е стилистично неутрална, докато в сръбския език, макар й да присъства, тя е маркирана архаично, диалектно. Могат да се посочат много подобни примери: ср. лабав 'нестабилен, слаб', неутр., но б. хлабав, разг.; ср. ведро 'кофа', арх., но р. ведро или п. wiadro, стилистично неутрални днес¹.

Това несъответствие се отнася особено за заемането на чужди думи в отделните езици, което напоследък се наблюдава особено интензивно както в специализираната сфера, така и в ежедневното общуване, например чрез различните медии. Еднакви лексеми при привидната им фонетична и изворна гьждественост, заети от трети език, се използват в езика приемник в различна стилистична сфера и съответно с различен нюанс в значението. Например неутралните в българския език лексеми като б. келнер, класа, мач, директор, компютър, театър, актьор в чешкия език са в същото време жаргонни и се

¹ Тази проблематика заслужава особено внимание, защото, от една страна, определя конвергентната, звуковата близост между славянските езици, но от друга страна обуславя, предопределя дивергентното неразбиране - в стилистичен план. Проявите й са главно при близкородствените, контактни езици - както в териториално, така и в комуникативно отношение. За руския и българския вж. Васева 1980: 75.

мантично диференцирани: ч. kelner, klasa, mac, direktor, kompjùtr, tyâtr, aktér; неутралните в българския лексеми б. факултет, катедра в съвременния полски език са архаични: п. fakultet, katedra. Този списък подлежи на много широко разработване, затова тук привеждам само няколко примера за илюстрация.

Последните два описани междуславянски феномена влизат в категорията на „лошите приятели на преводача", които изначално привличат вниманието на теоретици и практици¹. (За количествените разлики между славянските езици, представляващи в същината си стилистични разлики, вж. още и Иванчев 1988а.)

• Различна морфологична съотнесеност по род и число на еднакви по звучене и значение лексеми (в частност на съществителните). Това различие се оказва особено важна предпоставка за поетическата реч, за художествената образност, за формирането на римите и ритъма, където в инвентара на оформянето и въздействието на текста влизат и граматичните параметри, потенциалните граматични възможности за деривация - морфологична или парадигматична. Нека сравним:

б. програма, р. программа б. музей - м. р. б. лицей - м. р. б. дата - ж. р. б. плаж, р. пляж - м. р. б. тема, р. тема - ж. р. б. кафе - ср. р.

ж. р. п., ср. р., ч. program - м. p. п., ч. muzeum - ср. р. п. liceum, ч. lyceum - ср. р. ч. datum - ср. р. п. plaza, ч. plâz - ж. р. п. temat - м. р., ч. téma - ср. р. п. kawa, ср. kava - ж. р., с р. кофе - м. р.

• Различна морфемна структура на близки думи в двата езика. Тази разлика често е обусловена от словообразувателните особености на езика, утвърдил за дадена словообразувателна структура различни деривационни суфикси. Този тип междуславянска близост обикновено се явява като трудност и при устните преводи, когато липсва редакторска намеса в продуцирания текст и се налага бърза реакция от страна на преводача, например:

б. елекрически, п. elektryczny, ч. elektricky; б. туристически, р. туристский, п. turystyczny, слн. turisticti, ср. turisticAi; б. медицински, п. medyczny, слн. medicinski; б. организационен, п. organizacjyny, ч. organizacni;

¹ Този проблем за славянските езици е вече достатъчно обширно представен - теоретично и практически, с богати илюстрации в сайта: „Ложные друзья слависта": http://www. uni-bonn. de/~dbuncic/fauxamis/

б. шампанско, п. szampan, ч. sampafiskè, ср. sampanjac, р. шампанское.

Коренната морфема е носител на цялостното значение, което се оказва напълно достатъчно за пасивната част от комуникацията и за разбирането между участниците в нея.

• Различни валентни връзки в именните фрази, предопределени от раз-личната граматика на отделните езици. Това са сред най-често срещаните словосъчетателни особености, интерфериращи превода и затрудняващи начинаещите преводачи. Това са онези особености, които представят и формират различна картина на честотата на предлозите в отделните езици. Като потенциален материал те са налице в речниковия състав на езиците, но в узуса управляват по различен начин имената и тяхната фреквенция е различна, срв.:

б. отивам на кино, р. идти в кино, п. isc do kina, ч. jit do kina;

б. отивам на планина, п. isc w gôry, р. идти в горы, ч. jit do hory;

б. отивам в магазина, п. isc do sklepu, ч. jit do obchodu.

Към различната лексикална съчетаемост в славянските езици в рамките на именната група (за руския и българския език) спадат и случаите, описани подробно от Васева (у Васева 1980: 76), където се посочва различната вътрешнои-менна съчетаемост например на р. древний, ветхий и б. древен, вехт: р. ветхий домик, древний старик нямат аналогични фрази в българския език.

• Различни са особеностите на именните и на вербалните групи при тяхното оформление в различните езици. Така например в сръбския език значително по-фреквентна и по-продуктивна категория са притежателните прилагателни, докато българският използва предложни фрази за изразяване на същите отношения, като в този план двата славянски езика оформят полюсни позиции спрямо останалите славянски езици, които в една или друга степен също ползват тези възможности, срв. и контрастно полските им съответствия:

б. поетиката на писателя, ср. пишчева поетика, п. poetyka pisarza;

б. прозата на Платонов, ср. Платоновлева проза, п. proza Platanowa;

б. мнението на Попович, ср. Поповичево мишлеае, п. opinia Popovicia;

б. епохата на Петър, ср. Петрова епоха, п. epoka Piotra I и т.н.

В полския и руския език наблюдаваме по-скоро двуименни словосъчетания по структурата Nnom Ngen , срв. р. проза Платонова, эпоха Петра и п. proza Plafonowa, ерока Piotra I. Освен това Св. Иванчев (Иванчев 19886: 194) говори за затихване на адективизационните процеси в българския език спрямо

чешкия и руския, като привежда в аргументацията си и обширния изследван материал от работата на Трифонова (Трифонова 1986). Така пред нас се очертава една пъстра картина от разнопосочни междуславянски паралели.

Списъкът от езикови особености, спъващи спонтанния превод и опровергаващи илюзията за леснотата на славяно-славянския превод, може да бъде продължен. Със съзнанието, че при анализа на преводите по-долу тези трудности ще бъдат избегнати, ще продължа обсъждането на инструментариума, нужен при анализа на конкретните преводни елементи.

3. Вариантите при славяно-славянския превод

Преводът на художествен текст е уникално събитие, но то остава уникал-но до появата на следващ превод, до създаването на редица от преводи на един и същ оригинал. Още от времето на Септуагинтата съвпадението между различни преводи на един и същ текст се е смятало за чудо. Всеки превод е различен независимо от обстоятелствата, довели до неговата поява - били те обективни или субективни. Текстовете, превеждани нееднократно, съществуват в преводната култура чрез своите различни варианти.

По аналогия с ,Дражките" постулати в съвременната фонология като преводен вариант може да се разглежда всеки превод на даден оригинален текст, който съществува заедно с друг превод, също вариантен спрямо абстрактното инвариантно съответствие на оригинала в чуждия език. Всеки от преводните варианти можем да определим като прочит на отделния преводач, а всеки прочит винаги може да провокира друг прочит и съответно появата на друг преводен вариант. Така възниква явлението мно-гопреводен текст, прочетен и разбран чрез инварианта между отделните преводи. Става дума за препревеждане на един оригинал, което означава и препрочитане на оригинала.

Наличието на преводни варианти на различни славянски текстове определям като многоезични (много)преводни варианти. Съпоставката на преводните варианти на един и същ оригинал ще ни даде междуезичния инвариант на преведения оригинален текст, ще разкрие общите сложности и общите подобия при превода на славянски език. Прилагането на понятието междупреводен инвариант в процеса на анализа ще доведе до неговото обобщение в края.

3. 1. Многопреводни текстове

С въвеждането на това понятие е необходимо да уточним и неговия обхват. Многопреводни (многократно превеждани, многопреведени) ще наричаме онези оригинални текстове, които са били подложени на няколко превода, ко

ито са били „прочетени" от няколко преводачи - на един език или на няколко езика едновременно.

Съпоставката на преводи на един и същ оригинален текст (т.е. на мно-гопреводни текстове) е сравнително рядък изследователски подход в изучаването на особеностите на художествения превод и е използван спорадично и в лингвистиката, и в преводознанието. Наблюдаван е инцидентно като илюстрация на конкретна теоретична хипотеза или на конкретно лингвистично явление (Лилова 1985: 76). Именно поради това в методологичен план този подход остава недооценен, макар че, както ще бъде доказано по-долу, той дава изключително разнообразен материал за изследване, за размисъл и за заключения на лингвистите, литературоведите, преводачите. При това имаме работа с текстов материал, който излиза извън границите на лингвистиката, на литературознанието, на филологията и се разкрива в значително по-общ за разглеждания текст ракурс.

В настоящото изследване са проследени, очертани, анализирани и приложени и двете основни разновидности на многопреводните текстове: 1) оригинали, които неколкократно са преведени на един и същ език и са представени чрез многократни едноезични преводи; 2) оригинали, които са преведени на различни езици и са представени чрез многократни разноезични преводи.

По-нататък тази подялба е прецизирана и специално фактологично обоснована, като е маркирана спецификата на всеки от допълнителните преводни варианти. Обосновано е и обстоятелството, че подялбата се взема предвид само ако наистина е наложителна, а не самоцелна. В настоящата работа се наблюдават главно разноезични многопреводни текстове от втората група - на прозаичния превод, но тяхната роля и място изпъква особено на фона на другата разновидност - на многократно превежданите едноезични текстове, които илюстрирам главно с примери от преводите на поезия. Затова е необходимо класификацията да се представи по-подробно.

3. 2. Литературнокритичен аспект на явлението многопреводни текстове

Възможно е многократно преведените на един език оригинални текстове хронологически да се появят едновременно, т.е. да бъдат обнародвани едновременно. Обикновено преводът се извършва от различни преводачи, които работят независимо един от друг, но едва публикуването на преводите разкрива появата на два едновременни превода. Такава практика в близкото минало е била по-рядка в сравнение с днешната преводаческа практика и се е отнасяла до по-кратките художествени жанрове - до поезията. Обяснението може да се търси и в по-добрите технически възможности днес за контакт с чуждия текст, и в стремежа той да бъде представен на родния език. В българската преводна литература, макар и изолирани, такива случаи се срещат още преди век. Но

дори и преди век срещаме такива изолирани случаи в българската преводна литература. През 1926 г. Б. Пенев прави подробен анализ на няколкото превода на „Кримски сонети" от А. Мицкевич, извършени съответно от И. Вазов (публикувани през 1884 г.), от К. Христов (публикувани през 1899 г.), от Хр. Кесяков (публикувани през 1903 г.), за да аргументира превода им, направен от Д. Габе през 1921-1922 г. Такава практика на пре-превеждане се е приемала за обичайна и оправдана, още повече че само двама от преводачите - Хр. Кесяков и Д. Габе, са превеждали от оригиналните езици-текстове, докато останалите преводачи са превеждали с посредничеството на руския език (Пенев 1925). Н. Некрасов е превеждан от трима творци: от И. Вазов, от К. Величков, от Г. Бакалов, а изследователят на техния принос отбелязва възможността да се покаже движението и развитието на българските стихотворни структури (Тодоров 1984: 91). С. Есенин е превеждан и от Д. Габе, и от Гр. Ленков (Любенов 1984). В другите славянски литератури също се наблюдават и цитират подобни случаи. А. Легежинска (Легежинска 1999) коментира няколко превода на А. Блок на полски език, Б. Чович (Чович 1994) - също няколко превода на, Дванадесетте" на А. Блок на сръбски език. С. Полак съпоставя два полски превода на стихове на Н. Некрасов, направени от М. Мириам и Ю. Тувим (Полак 1988). Вижда се как подобно на българската конфигурация като преводачи се проявяват както изявени поети, така и просто творци на словото. В стремежа си да изясни позицията на преводача поет и поета преводач С. Полак сравнява и преводите на полски език на стихотворението „Ветрилото на госпожицата" от Маларме, направени по едно и също време от поета А. Важик и от Ст. Наперски. Паралелният анализ на преводните варианти дава основание на изследователя (също така преводач и на поезия) да определи тези преводи като препеви, като парафрази, съставени в духа на Маларме (Полак 1988). Стихове на В. Илич в началото на XX в. са превеждани от различни преводачи и са публикувани неколкократно у нас (Ликоманова 1995). Аналогични факти ще бъдат посочени и по-нататък в изложението, а тук те се привеждат само като илюстрация на типологично значимите за превода ситуации.

Съществува, макар и рядко, и друг тип преводна ситуация, когато вторият превод възниква като полемичен по отношение на първия (терминът е на П. Нюмарк), защото съзнателно в него преводачът предлага друга преводна алтернатива спрямо вече познатата на читателя. Такъв е случаят с текстовете на нобеловата лауреатка В. Шимборска при зачестилата им поява на български след 1996 г., когато се появиха редица двойни преводи след направените от Б. Димитрова - например през 1999 г. И. Вълев преведе „Лук" и го публикува в пловдивското издание на Полско-български преглед, бр 1., след като „Луковица" бе преведено от Б. Димитрова през 1989 г. (анализ и съпоставка на двата превода, както и сравнението им с италианския превод вж. в Ликоманова 2002). Такива ситуации не могат да бъдат предотвратени

по-никакъв начин, нито етично, нито правно, особено като се има предвид, че кратките художествени форми, каквито са стиховете, позволяващи публикация в периодични издания, а не непременно в поетичен сборник, често не могат да бъдат библиографски проследени и регистрирани. Ето защо и най-добросъвестният преводач не би могъл дори при желание да достигне до необходимата му информация, преди да се заеме с нелеката задача на превода на краткия поетичен жанр. Споменатото стихотворение „Лук" има и два превода на руски език, направени в разстояние на 10 години (публикувани са в сборниците Польская поэзия 1993, Польские поэтессы 2002). Лингвистичният анализ при съпоставката им (вж. пета глава) показва липса на каквато и да било зависимост на втория преводач от първия. Въпреки големия отрязък от време между преводите и независимо ог обнародването на първия във внушително книжно тяло, езиковедската съпоставка опровергава втория превод като полемичен спрямо първия. Независимото съсъщест-вуване на двата превода само потвърждава наличието в Русия на литературна ситуация, твърде близка до българската, на аналогично на българското социолитературно преводно явление.

Не на последно място са съзнателно конструираните ситуации на различни, но едновременно публикувани преводи. Такъв е случаят, когато резултатите от конкурса по превод на български език на стихотворението „Кой ще пренесе любовта" от Л. Наги са публикувани впоследствие едновременно във в. „Култура". Условията на конкурса провокират неизбежно редица едновременни и независими преводи, които представляват провокация за изследователя (Ликоманова 2002). Такива впрочем са случаите на провокирана конкурентност при всички литературнопреводни конкурси на конкретни творби, когато може да се търси обективна съпосгавимост на преводните текстове.

3. 3. Изследователски аспект на едноезичните многопреводни текстове

Съпоставката на едноезичните едновременни преводи дава на изследователя различни знания от тези, които той би получил при едно контрастивно линг-вистично изследване, осъществявано по строга лингвистична методология и при конкретно очертан предмет на изследването. Лингвистичното изследване на превода представя и обяснява граматичната и лексикалната съпоставка на наблюдаваните явления в превода, обобщава междуезиковата асиметрия между оригинала и превода, анализира съпоставката между два едноезични текста. Но изследването на различните преводни варианти на един и същ език дава информация за различното разбиране на един и същ оригинален текст от различните преводачи, за различните прочити постигнати със средствата на

един и същи преводен език. За превода като разбиране настоява в своя херме-иевтичен подход Щайнер (Щайнер 1998).

Изследователят на многократните преводи се оказва в изключително привилегированата позиция да придобие рядък комплекс от знания:

1) за различния перцептивен резултат от един и същ текст при различните му първи читатели - потенциалните преводачи;

2) за различната стратегия на преводачите в най-обективния смисъл на думата;

3) за различните преводачески езикови избори за дадения езиков момент и за дадената езикова ситуация;

4) за различната езикова подготовка и ерудиция на преводача, за неговата професионална преводаческа практика.

Вероятно изследователят може да открие за себе си и други „находки" по време на творческия анализаторски процес.

Анализът на няколко едноезични превода представлява и практически експеримент с конкретен резултат, който нито един друг прочит и никой друг анализ не би могъл да ни даде. Сравняването на едновременни преводи представлява анализ на различното в еднаквостта, а това е един от проблемите, които от край време учените решават цо различни поводи и в различни изследователски области. Чрез този анализ можем да проследим разбирането на текста от преводачите, да се приближим максимално до ми-словната им дейност, което е изключително ценен опит и в преводаческо практически, и в читателски план. А. Далчев в своите „Фрагменти" определя превеждането като „най-бавното и вдълбочено четене", а в този ракурс преводният анализ е дваж по-вдълбочено четене.

Ако през 1994 г. най-известиият преводач на полска поезия на английски език литературоведът поет Ст. Баранчак не се бе заловил с превода на стихотворението на В. Шимборска „Nadmiar", дори и той не би забелязал последователното „приземяване" на образността в стиховете на поетесата, контраста между звездните теми и земните теми (п. tematy gwiezdne vs. п. orzeszki ziemne) и не би написал обширно есе за непредвидимата сложност на преводаческата работа (Баранчак 1996). Впрочем българският превод на този стих, извършен от Б. Димитрова, е блестяща илюстрация за уловените образи и фиксирането им в превода, нещо, което не наблюдаваме в сръбския превод (срв. и в двата текста):

Възрастта на звездата, масата, положението -

всичко това за една докторска дисертация може да стигне

и за скромна почерпка с чашка вино

в приближените кръгове до небето:

астрономът, жена му, роднини, колеги,

непринудено настроение, делнично облекло,

теми туземни в разговора преобладават и земни фъстъчки се хрускат.

(Излишък, Шимборска 1998: 170--171)

Starost zvezde, masa zvezde, polozaj zvezde, sve je to mozda dovoljno, astronom, njegova zena, rodaci i kolege, neusiljeno raspolozenje, neobavezna odeca, s prevagom lokalnih terna v razgovoni i grickanjem kikirikija ^

(Prekomemost, Simborska 2002: 206)¹

В групата на едноезичните преводи съществена втора група формират разновременните преводи. Въпросът за новия, различния превод възниква обикновено с потребността от нова рецепция на превода, която е обусловена от възможността за нов прочит на текста в променена историческа епоха, с откриването от литературните анализи на нови смислови елементи, съдържащи се в оригинала и забелязани от потенциалния преводач, както и с вътрешната нагласа на даден преводач да предложи нов прочит на даден оригинал. Според Б. Чович, автор на транслатологични разработки върху руската поезия и преводите й на сръбски език, повторните преводи се явяват като реализация на преводния жанр, когато е настъпило разместване в литературната традиция на оригиналната литература или в литературната традиция на приемащата литература, както и жанрово преместване на превода в приемащата литература (Чович 1994). Така или иначе, личността на преводача се оказва в центъра на проекта за пре-превод.

Важно е да се подчертае, че препревеждането засяга класически произведения от дадена литература, значително по-рядко - периферни творби. Така например JI. Любенов (Любенов 1977) описва неколкократното превеждане на „Евгений Онегин" на български език, като съпоставя „препяването" му от осем различни преводачи и отбелязва специално и преводите в проза, извършени по различно време от различни личности. Авторът мотивира предмета на своя анализ с това, че всеки превод е нов етап в овладяването на оригинала от читателите на приемащия език и че чрез особеностите, които се проследяват в развоя на преводните варианти, се открояват особености, присъщи в

¹ Wiek gwiazdy, masa gwiazdy, polozenie gwiazdy, wszystko to starczy moze na jedn^ pracç doktorsk^ asrtonom jego zona, krewni i koledzy, nastrôj niewymuszony, strôj dowolny, przewazaj^ w rozmowie tematy miejscowe i gryzie siç orzeszki ziemne.

(Nadmiar, Szymborska 2000: 243)

цялост на развитието на българската преводна поезия. За целите на анализа си той разбива стиха на Пушкин на смислови единици, на възлови думи, на еквиваленти, които се проследяват в различните преводи, като едновременно с това наблюдава римите и ритъма. Завършвайки своя анализ с великолепния превод на Г. Ленков - образец не за превод на поезия, а за преводна поезия, Л. Любенов отбелязва напредъка в оформянето на българския езиков изказ във времето. Любенов предлага да се анализира въпросът за пре-превежда-нето: неговата наложителност или неговото излишество за дадена култура

- проблематика, често разработвана в транслатологията и дори често провокираща дискусии, особено когато става дума за стила на преводача (например при превод на древна класика).

Няма единно мнение сред теоретиците за това как следва да се превежда един несъвременен автор, чиито произведенията са достатъчно отдалечени от днешното време. Дилемите, пред които съзнателно или несъзнателно се изправя преводачът, са няколко: да се поддаде на езиковото време на оригинала и максимално да архаизира своя превод; да го стилизира допълнително, целенасочено и осъзнато, като по този начин рискува преводът да остане нечетивен в една определена своя част поради извършилите се промени в езика. При това всеки читател може да наблюдава самостоятелно промените, настъпили в езика или в стила, защото въпреки сравнително слабо осъзнаваното темпо на езиковите промени можем да наблюдаваме как преводните текстове са твърдо „прикачени", езиково ориентирани към своето „преводно" време. И именно върху примера на по-старите преводи може да се види как редица лексеми отминават в архаичния езиков пласт, други се възобновяват, активизират се в езика (например текстовете с църковна тематика или пък съдържащите предвоенни административни термини като община, област, кмет, полиция и пр.), а трети сменят стилистичната си окраска: от стандарта преминават в колоквиалната реч или обратно. Такива явления, свързани с актуализация и дезактуализация на лексиката, се изследват непрестанно от лингвистите върху синхронен оригинален материал. Особено отчетливо те могат да се проследяват обаче в езиковия материал на преводите, защото преводачът има постоянна отправна точка - оригиналния текст, към който се придържа; има ориентир, който трябва да следва, когато превежда. Материалът, който преводачът ще подбере, всъщност разкрива в микродиахрония езиковите изменения. И докато авторовите творби в течение на десетилетия могат да съхранят специфичния авторов стил, без това да е белег на архаична реч, но и без да дадат обективна информация за настъпилите междувременно промени в езика, знайно е, че преводите остаряват значително по-бързо от оригиналите. Това се отнася за реалните в текста, за символиката в него, която често се налага да бъде активирана чрез преводачески коментари. Сравняването на разновременни преводи често представя и смяна на културни

парадигми в интерпретирането на текстовете. Така при анализа на фрагмент от „Горски венец" на П. П. Негош в два български превода, извършени в разстояние от почти петдесет години (през 1891 г. от неизвестен преводач и през 1949 г. от Д. Пантелеев) и още толкова години от времето на оригинала, се вижда, че някои от символите налагат експлицитни преводачески пояснения под текста като например въвеждането на мраморния камък като знак-символ за турски гроб, пояснения на използваните архаизирани лексеми или на символите, употребени от автора и съответно от преводача (Ликоманова 1998). Сравняването на разновременни текстове е насочено към търсенето на еднаквото в различността.

В полската транслатология основният начин на съществуване на превода се постулира като начало на серия (Балцежан 1968 по Mala encyklopedia 2000: 182). За разлика от оригиналната творба, еднократна и неповторима, преводът винаги е един от възможните в множеството преводи на оригиналния текст. Многократността и повторяемостта на художествения превод са сред иманентните негови характеристики. Първият превод поставя началото на серия от преводи, които могат да се появяват впоследствие. Възможно е нови преводи да не се появят и първият превод да остане уникален, но серията е потенциална, отворена за полемични, конкурентни преводи, всеки от които е двупосочно ориентиран - към оригинала и към предхождащия го превод. Многократността на преводите тематизира и Й. Зарек (Зарек 1992), с което отчетливо отличава превода от оригиналната художествена творба. Според С. Баранчак проблемът за многократността на преводите се поставя като необходим в две от трите възможни преводни ситуации (Баранчак 1990: 8). В първата литературнопреводна ситуация преведеният световен шедьовър не е дочакал превод, а преводачът, осъзнал това, си го поставя за цел; във втората ситуация съществува превод, придобил гражданственост, но в него не са разкрити „всички оригинални смисли" - тогава преводачът решава да допълни първия прочит със своя превод. В третата ситуация преводачът на поезия смята всички досегашни преводи за грешни и тогава амбицията в новия/неговия превод е да се покаже и докаже аналогична способност като авторската и по-добра от тази на останалите преводачи. Такъв превод се явява степенувана интерпретация - веднъж като критика на превод и втори път като практика чрез превод (Баранчак 1990: 11). Многократните преводи на Некрасов на български описва А. Тодоров (Тодоров 1984), а на Есенин - В. Колевски (Колевски

1984). Те заслужават специално внимание с оглед литературно-езиковите им предпоставки.

В монографията си ,Древод и време" И. Владова (Владова 1988) прави изключително детайлен анализ на два български превода на исторически отдалечено във времето и от оригиналната култура художествено произведение - „Слово о полку Игореве". С помощта на подробен (по)мощен литературоведски ана

лиз на оригиналния текст, направен от Д. Лихачов, тя проследява критично двата български превода - на Л. Стоянов от 1954 г. и на К. Кадийски от 1978 г. Без да стига до оценъчни заключения, теоретично очаквани в края на работата, и без да извежда принципите на превод от архаичен, несъвременен за преводача текст, тя прави точни наблюдения върху особеностите на превода, върху променилите се значения, върху оригиналния, руския, културоложки прочит на оригиналното произведение. И. Владова отчита и анализира раз-личната литературна и езикова ситуация на оригинала и на превода, която е обусловила преводаческия избор, отбелязва и плодотворното за анализа разминаване във времето на езиковото и литературното развитие в двете страни, което се отразява на стилистичните средства, които преводачът може да ползва в превода на български език.

Цялата методология на анализа навежда на единствено правилния подход към историческия превод и към превода изобщо. Нещо повече, в книгата си изследователката поставя и въпроса за паралела между създаването на историческия оригинал, от една страна, и процеса на художествения превод, от друга (Владова 1988: 67) - по отношение на подбора на езиковите средства за описание на историческите факти при оригинала и на подбора на езиковите средства за предаване на историческите особености на оригинала при превода. Този паралел е важен и може да се отнесе до анализирания тук текст на М. Булгаков с неговите две действителности - ершалаимската и московската.

Всеки чужд текст се „преписва" според актуалните вътрешни традиции, според езика и стила на действащите литературни парадигми. В този смисъл всеки чужд текст по неизбежност се актуализира, дори и поради обстоятелството, че преводачът като носител на съвременната реч използва значително по-активно по-съвременни форми и лексеми в сравнение със своите предшественици. Тази актуализация се нарича колонизация на миналите текстове (Баснет 1991) и се изтъква като аргумент срещу осъвременяването на преводния текст при поредния превод.

Сравняването на разновременни преводи чрез съпоставяне на детайли от текста поставя освен всички вече споменати теоретични проблеми още и въпросите за настъпилите промени в езика на преводите - проблематика, проследявана от различни изследователи, анализирали преводите на един и същ оригинален текст: от руски на български език (Любенов 1977, Васева 1977, Колевски 1984, Тодоров 1984, Владова 1988), от чешки на български език (Любенов 1984), от руски и френски на полски език (Полак 1988, Муха 1991, Легежинска 1999), от руски на сръбски език (СтониЬ 1989, Фрайнд 1989, Чович 1994), от полски на български език (Ликоманова 2002, Лико-манова 2003), от български на полски език (Вачков 1998), от сръбски на български език (Ликоманова 1998).

И така, ако сравняването на едновременните преводи е проследяване на различното в еднаквото, то посоката на изследване при разновременните преводи е обратна - при тях е оценностено проследяването на еднаквото в различното. Без да прозвучи филологично-есеистично, този паралел отразява взаимоотношението между преводаческите речеви решения и езика на оригинала. Такава релация е въплътена в реализирания преводен прочит, а прочитьт е централното понятие, постигано (умозрително) дедуктивно тогава, когато от конкретните лингвистични онтологични факти изследователят оформя изводите за конкретната езикова изява на прочита.

3. 4. Изследователски аспект на разноезичните многопреводни текстове

Сравняването на няколко разноезични превода на един и същ оригинал ни дава още един неочакван ракурс. Това е отново ракурсът на прочита - от една страна, на инвариантното разбиране на оригинала, а от друга страна, на различното разбиране от носителите на различните (преводни) езици. При това става дума за прочит и разбиране на трети или четвърти език, култура, среда, манталитет. Такъв тип наблюдения, проучвания, изследвания практически липсват, още повече че самата литературна ситуация на едновременно възникване на разноезични преводи е преднамерена, предварително конструирана - когато се издават сборници по случай кръгли годишнини, какъвто е случаят например с „Ода на младостта" на А. Мицкевич (1998), на „Вяра" на

Н. Вапцаров (1981), на „Две хубави очи" на П. Яворов (2001), или когато паралелните преводи са провокирани от самото научно изследване и текстовете за него са специално подбирани и съпоставяни.

Ето защо основният инструментариум в настоящия труд е съсредоточен върху този тип съпоставка - слабо разработвана както теоретично, така и практически, а всъщност изключително плодотворна и в двата си аспекта.

Особеностите в типа разминавания при различните преводи и като краен резултат - общото, еднаквото, подобното в различното, универсалното в различното - са другите плодотворни резултати от анализа. И тъй като в настоящия текст се анализират преводите на три езика от четвърти оригинален език, заслужава да се отдели повече внимание на този проблем. Това се налага от обстоятелството, че имаме работа с втора литературна ситуация и получаваме резултати именно с оглед на нея. За целта се проследяват разнообразни текстови фрагменти и техните изменения при превода, анализират се преводаческите решения предвид спецификата на всеки от славянските езици, проследяват се и типични ключови фрази и текстови елементи предвид особеното им място в конкретните произведения. За осветляването на

този аспект особено полезни се оказват литературните анализи на специалистите булгаковеди, както и на литературоведите, работили върху поезията на Шимборска. Те именно, както и теоретиците на културата през езика (като Ю. Лотман), допринасят за екстралингвистичния аспект на инак езиковед-ския анализ.

3. 5. Релации между преводните текстове

Веднъж проблематизирани, така описаните видове многократни преводи могат да бъдат обобщени. В предложената по-долу класификация се прилагат основните параметри на всеки текст, а в частност - на всеки тип превод. В класификацията се излагат онези параметри, които са типични само за преводните текстове, и то така, че те се подреждат според типичните си екстра-текстуални особености и вътрешнотекстуални трансформации, на които са подложени.

3. 5. 1. Параметри нарелациите

Всеки превод се извършва от един език на друг език (или на няколко езика). Такъв например е случаят с популярните текстове, с бестселърите - текстът съществува в различни хипостази, само едната от които е авторовата, ориги-налната, а другите са интерпретации на оригинала чрез средствата на чуждите езици. Това разграничаване е съществено като предварително условие за бъдеща интертекстуалност, която преведените текстове осигуряват за себе си и за своите автори - особеност, отразяваща един от парадоксите на всяка културно-литературна ситуация: колкото повече се превежда един текст, толкова по-малко хора го четат в оригинал. Наличието на различни преводи на различни езици предполага и обуславя бъдещ диалог помежду им без езикови ограничения и без реплики на преводача под линия. По такъв начин наблюдаваме включване на превода в орбитата на читателското общуване независимо от езика на оригинала и етническата принадлежност на неговия автор. Параметърът едноезичност-многоезичност при превода на определено художествено произведение е екстралингвистичен и екстратекстуален, защото по-скоро се отнася до популярността и потенциалната четивност на дадено произведение и даден автор, до реалната рецепция на неговия превод. Косвено този параметър отразява механизмите, които управляват присъствието на преводната литература в дадена култура. Чрез него се проследява присъствието на чуждата литература - срв. говоренето за превод на немско-езична литература (не за немска или австрийска), за превод на англоезична литература (не за американска или английска). По обществено-исторически

причини тези механизми могат внезапно да се променят или да претърпят еволюция в дадени етносоциални условия под въздействието на външни, не-лингвистични, нелитературни и некултурни фактори, т.е. фактори, които нямат отношение към текста, към неговия автор или към неговата например етническа принадлежност. Посоката на преводите за целите на нашето изследване е обвързана изцяло със славянските езици, т.е. тя не отбелязва движението от неславянски текст към текст, преведен на славянски език (например Дж. Гришъм на полски език), нито от славянски към неславянски (например Б. Пастернак на италиански език). В схемата по-долу обаче тези две опции са обединени в дясната част от първото разграничаване, обобщаваща преводите от славянски оригинален текст към славянски преводен текст, защото в центъра на вниманието ни тук е движението, процесът.

Всеки превод е маркиран със своето време, с момента на превеждането, независимо дали това е време, различно от времето на оригинала, или е време, съвпадащо с времето на преводната дейност. Съвременните преводи на съвременни автори снемат от преводача част от интерпретативната му работа, т.е. необходимостта да обяснява архаични реалии, забравени същности, отдалечени не само в пространството, но и в историческото време. Преводите на съвременни автори обичайно предполагат добре познати (популярни) автори или близка за преводната култура проблематика или добре известен чужд културен контекст с всичките му импликации за разбирането на текста. За разлика от тях преводите на класически текстове, на превеждани вече текстове пораждат друг тип предизвикателства за преводача. Когато текстът не е все още превеждан, пред преводача стои отговорността пред читателя, както и стремежът максимално да приближи към него класическия текст, осигурявайки му еднозначно разбиране и улеснявайки възприятието. При наличие на вече обнародван превод пред преводача неизбежно тегне популярността на преведения и вече съществуващ превод, дори и той да е преценяван от специалистите като недостатъчно качествен, т.е. като нерепрезентативен за творчеството на преведения автор. В това менгеме се ражда новият превод, който може да бъде пре-превод и същевременно ре-интерпретация на оригинала и така - нова версия на вече познат текст, но може да бъде и напълно уникален за времето си превод. Във втория случай пред автора на превода възникват проблемите, които теоретиците разискват по повод на съвременните преводи на класически текстове: дали те да се доближават по своя стил повече до автора или повече до читателя. Този синкретичен в самата си същност проблем (едновременно практически и теоретичен) стои още от времето на формулирането на първите теоретични постулата на транслатологията, например постулат седми и постулат осми на Т. Сейвъри (Сейвъри 1957, по Сейвъри 1968), впоследствие многократно посочвани от всички англоезични авторитети в областта на превода (Баснет 1991). При славяноезичните преводи тео-

регичната релевантност на проблема е значително по-ниска, тъй като поради вече коментираната специфика и поради мястото на славянските литератури у нас сравнително по-редки са случаите на пре-превеждане, на полемични преводи, с изключение на превода на руска класическа литература (Васева 1977, Любенов 1977, Легежинска 1999 за преводите на Блок на полски език). По отношение на неславянските текстове много повече са случаите на пре-превеждане.

Дори такава внушителна творба като Библията периодически налага об-новителен превод, който да бъде четивен, достъпен, понятен. Така последният, 2197. превод на Светото Писание, е направен на словенски език¹, в процес на работа е и нов превод на украински. Знайно е, че по-нов, алтернативен на каноничния синодален превод на Новия Завет съществува и на български език. Съпоставката между новия и каноничния превод дава материал за важни лингвистични и екстралингвистични изводи, но тази работа следва да се остави на специалистите гьлкуватели. Когато разглеждаме параметъра време, следва да отчитаме не само едновременностга на преводите с оригинала, но и едновременностга на преводите, особено когато говорим за многократни преводи. Например при съвременната неславянска литература наблюдаваме на практика единство или съвпадение на времето, в което възникват оригиналът и неговите преводи на различни езици - например творбите на П. Коелю, Дж. Гришъм, К. Кастанеда, Дж. Роулинг се издават едновременно с техните преводи, за да се отбележат т.нар. световни разноезични премиери на творбата - обичаен маркетингов трик. Така в редица случаи при предизвестени и очаквани благоприятни пазарни условия към единството на времето се добавя и единството на действието, т.е. на преводната дейност.

Близостта се прилага като параметър на класификацията, защото като многоаспектна по своята иманентна същност е обусловена от решаващи за текста фактори: исторически и езикови, обществени и културни, икономически. Двата аспекта - диахронният и синхронният - предопределят по-различния прочит на оригинала и от преводача, и от потенциалния читател на неговия продукт.

3. 5. 2. Схема на видовете преводни текстове

Схемата на скицираните дотук видове преводи по посочените главни параметри може да се представи по следния начин:

¹ Срв. обширния коментар на този и на други преводи на Библията в обемното издание Interpertacija 1998.

Преводите биват едноезични и многоезични. Езикът на преводите включва времева съотносеност и езиково родство. Времевата съотнесеност съответно включва едновременни и разновременни преводи. Езиковото родство включва близкородствени и неблизкородствени преводи.

В тази схема различните видове преводни текстове, които имат общ оригинал, са диференцирани бинарно (+ или -) според коментираните по-горе основни признаци:

• брой на езиците на известните преводи;

• време на извършените преводи;

• езикова близост между езиците на преводите.

Схемата имплицира и йерархията на параметрите, които са важни и специфични именно за преводите като текстове, а не за текстовете изобщо. Параметрите експлицират особеностите на преводния процес при отделните типове преводни текстове.

В същото време тази схема представя една по-различна от известните досега в транслатологията класификации на видовете преводи. (За тях, както и обобщаваща преводите класификация вж. по-подробно в Ликоманова 2002). Всяка от тези класификации се опира на един от двата класификационни принципа: а) според стила на превода и превода като текст; б) според възприятието на оригиналния, респективно преводния текст. Тези два критерия обаче не могат да се включат в дисциплината „теория на превода", защото според тях двата текста

- оригиналният и преводният, се разглеждат като самостоятелни текстове, а процесът на превод се елиминира. Основните разновидности на превода могат да бъдат изведени от самата същина - процеса на превод: в) според метода на превеждане и превода като процес; г) според превеждания елемент и превода като процес; д) според типа съхранена материя в преводния текст; е) според личността на преводача като доминиращо условие за качеството и типа превод.

Това, което е представено тук, илюстрира още по-широк, междутекстуа-лен подход към преводите и техните специфики. Предложени са достатъчно общи параметри, и то така, че да се откроят важни за превеждането особености. Тази класификация е построена на различен класификационен принцип, защото отчита и многократните преводи.

3. 6. Илюстрация на схемата

Създадена е една многомерна координатна система на преводите, в която комбинацията от различните признаци представя различни разновидности на преводните творби, различни комуникативно-преводни ситуации, които обхващат всички варианти и разновидности на функциониращите преводни текстове. Вариантите и теоретично, и практически могат да бъдат осем, като всеки от тях отразява особеностите на преводния текст по отношение на преводната култура и литература, по отношение на преводния език. Нека ги проследим с помощта на бинарните признаци, четени от ляво на дясно:

По трите положителни стойности на трите параметъра: + + + (превод на +един близкородствен (+славянски) език, извършен +едновременно със сътворяването на оригинала), е означена всяка от преведените синхронно днес славяноезични творби на български език, както и на друг славянски език. По този признак са обхванати преводите, извършени веднъж и само на един език, т.е. преводът е уникален (например български), направен е по едно и също ис-торико-културно време с написването на оригинала (например преводите на съвременни автори). Когато източникът е славянски, преводът е означен като превод между близкородствени езици (например преводите на Сл. Мрожек, М. Кундера, А. Солженицин, А. Маринина, Б. Акунин, М. Павич). Тази комбинация обхваща чуждата славянска преводна литература в съвременен славянски контекст. За нея е особено релевантно това разграничение, тъй като славяно-славянският превод има своята специфика и своя особен прочит. Тук се включват множеството частни случаи на превод на конкретен текст в един славянски език от няколко преводачи (например стихотворението „Изповед" на В. Илич е превеждано през 1938 г. от Ст. Георгиев и през 1946 г. от Д. Пантелеев - Ликоманова 1995); един и същ стих на Н. Некрасов е превеждан от видни автори като И. Вазов, К. Величков, Г. Бакалов - Тодоров 1984).

По трите отрицателни стойности на параметрите:---(превод на -няколко (различни) - неблизкородствени (неславянски) езици, извършени - разновременное означението за цялата чужда (преводна) литература, преведена

¹ С други думи схемата илюстрира запълване с отговори на позициите: КОЛКО превода; КОГА е/са преведен/и; ОТ КАКЪВ ЕЗИК е преводът.

от един език, оформена през различни периоди от литературното развитие (в тази комбинация не се включва славяноезичната преводна литература). Чрез тази литература и нейните преводи, чрез адептите й в страната и в културата на приемащия език проникват новите тенденции, течения, моди, новите проблеми и образи, новата символика.

Тази литература се допълва от текстове преводи, означени със знаковата комбинация — + (превод на няколко (-различни) в -различно спрямо оригинала време близкородствен и (+славянски) езика), отнасяща се за по-голямата част от съществуващата славяноезична преводна литература. Комбинацията включва цялата преводна литература, през всичките периоди от съсъществу-ването на две славянски литератури (оригиналната и преводната), периоди на преливане на текстове от едната в другата близкоезична литература, на взаимовъздействия, на влияние и моди. Тук се разполагат преводите на „Майстора и Маргарита" във всяка от славянските литератури, т.е. анализираните в изследването текстове.

Така само с двата представени в комбинация знака (—х, т.е. — + и ---) може да се обозначи целият комплекс на литературното общуване (както реално) така и потенциално, на приемащата, локалната литература и култура с всички чужди преведени текстове в нейните рамки.

Краткият запис + + - (+еднократен превод, извършен в +съвремието на оригинала от -неславянски оригинал на славянски език) се отнася за всеки съвременен преводен текст от западноезичната литература и е означение на спецификата на нейното функциониране в не свой езиково-културен контекст.

Аналогично само с два знака + + х може да се обозначава всеки съвременен преводен феномен, бил той от славянските литератури или не.

По логиката на досегашното изложение знаковата комбинация + -- ще обозначава онези +многобройни преводи, на които е „подложен" един -несла-вяноезичен текст на български или друг славянски език във времето, когато е превеждан многократно, от -различни преводачи, с различна мотивация и успех на преводния продукт. Примерите, илюстриращи тази комбинация, могат да образуват огромно множество, особено ако прибавим и останалите славянски езици, където преводните особености ще са изоморфни с българските и в този план българските ще могат да служат като модел. Например анализът на шесткратните преводи на „Алиса в страната на чудесата" на български език¹ разкриват проблематика, важна за динамиката на българския език, но и за преводаческия избор и за читателския (предполагаем от преводача) вкус. Записът + — илюстрира освен това + едновременните преводи на -неславянски текст (например англоезичен), поради което той става предмет на - няколко независими славянски превода. Така се обединяват всички преведени

'Дипломна работа на В. Георгиева от магистърската програма „Преводач-редактор" на ФСлФ за 2003/2004 г.

съвременни текстове от или на славянски език, независимо от посоката на превода: към или от славянски език. Тук анализираме предимно посоката към славянския език, обаче редица от закономерностите се наблюдават и при превода от славянски език на неславянски.

Със записа - + + се обозначават - няколкото +едновременни превода на +славянски езици, т.е. всички известни ни славянски преводи на поезията на В. Шимборска, които ще бъдат анализирани тук.

Към тях се присъединяват и преводите им на други неславянски езици, отбелязани със знаковата комбинация- + -. Тъй като става дума за съвременен автор и за текст, чиито преводи са едновременни не само помежду си, но и със своя оригинал, комбинацията (- + х) ще обозначава всичките преводи на съвременни автори. Понятието време е твърде различно като параметър и зависи от изследователя, който го включва в своя инструментариум'. Преводът на проза от един славянски език на няколко славянски езика чрез записа на вариантите в схемата с помощта на аритметичните знаци от бинарното противопоставяне (- + -) ни води до съвременния превод на актуални автори, каквито са и текстовете на бестселърите, които по силата на пазарните обстоятелства се превръщат в пазарни събития - например книгите на Дан Браун, Хелън Филдингс, Паулу Коелю и др.

Значително по-частен случай представя записът + - + (превод на +един-единствен в -различни исторически периоди +славянски език), чрез който се означава всеки от няколкото едноезични превода на едно славянско произведение, направени по различно време. Комбинацията включва всички преводи на дадена творба от славянските литератури, като например двукратният превод на „Горски венец" от П. П. Негош в разстояние от половин век, единадесетте превода на „Евгений Онегин" на български език, направени в продължение на 50 години (Ленков 2002: 221), преводите на „Едисон" на

В. Незвал, дело на Д. Габе и Г. Ленков (Любенов 1984, Незвал 2005). Това са случаите на пре-превеждане, на онова реинтерпретиране на оригинала, при което поредният преводач съзнателно или не претендира (или предполага), че е разбрал по-добре автора от предшественика си. Особен случай в литератур-нопреводаческата практика е двукратното препревеждане на С. Есенин от Хр. Радевски - веднъж през 1938 г. и веднъж през 1977 г. (Колевски 1984).

¹ За едновременността и разновременността в социологията - времето е свързано с поколението, и в историята, както и за дългото социално време и за краткото социално време вж. Бродел 2002.

В тази глава бяха очертани основните рамки на изследването - както теоре-тично-методологичните, така и мотивационните, поставиха се най-важните за проучване теми в славянската транслатология, които я разграничават от общата транслатология.

Представен бе опит за класифициране на текстовете преводи в зависимост от времето им на възникване спрямо оригинала, от еднократността или многократността на превода и от това дали преводите са свързани само със славянски или и с други езици - последният критерий е включен в схемата с цел представяне на по-общия изследователски фон.

Тази рамка позволява изследователското търсене на еднаквото (преводаческо решение) в различните преводи, а това води до центъра на теоретичния конструкт между преводен инвариант. От друга страна, търсенето на подоб-ното в различното очертава периферията на постулирания феномен между-преводен инвариант.

Продължението на тази проблематика може да се види в трета глава, където се представят конкретните преводни междуславянски преобразувания с помощта на конкретен изследователски инструментариум за славянските преводи. Затова следващата, втора глава остава като „заскобена", но тя е важна, защото представя в най-общи линии необходимия теоретичен фон за съвременните транслатологични изследвания. Без познаването, разбирането и осъзнаването на този фон днес би било необосновано всяко транслатоло-гично изследване.

Втора глава

ОСНОВНИ НАПРАВЛЕНИЯ В НАУКАТА ЗА ПРЕВОДА

Онези, които не препрочитат, са осъдени винаги и навсякъде да четат една и съща история.

Р. Барт

Теорията на превода е сред малкото съвременни хуманитарни науки, чиито цели, задачи и постижения започват да се очертават едва в средата на миналия век, затова в своето развитие тя се опира на съвременните филологически научни парадигми и течения, които успешно можем да проследяваме от настоящата перспектива.

Всяка една от новите научни филологически парадигми неизменно поставя мост и към теорията на превода, поражда инспирации за посоките на развитието й. Това се случва още във времето на зараждането на структурализма във всичките му разновидности, разклонения и преминава през цялото му транслатологично развитие. Така например с много бързо темпо теорията на превода осмисля трансформационно-генеративната граматична перспектива и нейните възможни приноси в науката за езиците. По-късно трансла-тологията преминава през лингвистичната теория за релевантността като вариация на засиления прагматичен акцент при художествените преводи, за да се насочи към края на века към когнитивизма като инструментариум за тези преводи. На етапа на спираловидното си развитие тя преминава през хер-меневтичния подход в анализа, като само частично - при определени групи практически (делови) преводи, приема целенасочената скопос-теория. Последните търсения на транслатолозите са свързани с деконструктивистския подход, привлекателен със своята интердисциплинарност и с многопласто-востта на интереса, прочита, анализа и синтеза на този анализ при художествените (и преведените) текстове.

В тази глава се разглеждат основните хуманитарни теоретични парадигми, повлияли върху различни филологически изследвания, главно върху транслатологичните. Повече място е отделено на онези чуждоезични теории и разработки, които практически са недостъпни, на български език, нито на друг славянски език. При останалите читателят ще бъде препратен към съответните публикувани вече работи или коментари. Това обяснява диспропорцията в обема на изложението между отделните фрагменти на главата, защото тя не е свързана пряко с приноса на отделните автори и с теченията, които те

представляват в науката за превода (те могат да бъдат представени и по-друг начин). Очерците за отделните филологически парадигми ги представят дотолкова, доколкото техните идеи имат отношение към науката и практиката на превода, те нямат претенцията за пълнота.

1. Превод и структурализъм

Първоначалните теоретични изследвания на преводите изхождат от структуралистски позиции поради няколко причини. Първата е времева, защото структу-рализмът е сред силните лингвистични и изобщо филологически хуманитарни теории в Европа в края на XIX и в началото на XX в. На структуралистите обаче да мислят за превода и за анализа на преводните текстове като специфична научна дейност им „хрумва" едва в края на 50-те години на XX в.

Структурализмът се оказва в особено силна позиция, защото с методите и резултатите си оформя лингвистиката като самостоятелна научна дисциплина, която не само поема собствен път на развитие, но и повлиява върху други филологически и хуманитарни дисциплини. Същността на структурализма в езикознанието се откроява като подход към езика: като знакова система в езика се открояват делими структурни компоненти, които са йерархично организирани. Структурните езикови единици се обединяват в надредни класове, езиковите опозиции формират нива на описанието, а равнищата на езика отчетливо се разграничават в лингвистичния анализ. Структурното описание предполага такова описание и на текста, което да разграничи в него инвариантни, абстрактни единици (инвариантни значения, морфеми, фонеми и пр.) и правила за тяхната конкретна реализация и дистрибуция в него. Тези правила определят варирането на единиците в речта с оглед на тяхната синтактична, морфемна, лексемна тъждественост и така фиксират множество от възможни синонимии преобразувания в езика. При всяко равнище на описание се формулират принципите на реализация на елементите в него, засягащи различните равнища на езика - фонология-та, морфологията или синтаксиса. Така става лесно разбираем преходът от структурализма към трансформациите в синтактичния анализ, които регулират преобразуването на дълбинната семантична структура в множеството й повърхнинни синтактични реализации.

С точността и стремежа си към формалност и системност на описанието, с отчетливите процедури, които прилага, структурализмът оказва влияние и върху други изследователски парадигми като френския неоструктурализъм от 50-те, 60-те и 70-те години (а той ще се окаже важен за деконструктивизма), трансформационно-генеративната граматика, феноменологията, гносеологи-

ята и др. С развитието си като научна гледна точка той излиза извън частното лингвистично описание и се превръща в обща теория за езика.

Транслатологичните работи в зараждането на експлицитната европейска теория на превода използват последователно инструментариума на съпоставителното структуралистично езикознание, което изследва първоначално близкородствените индоевропейски езици. Едва на следващия етап от развитието си индоевропейското съпоставително езикознание поставя центъра на тежестта върху типологичното сравнение между езиците (Якобсон [1970]

1985). Типологичното езикознание като контрастивно езикознание, което анализира езици от различни езикови семейства без общ корен и без отношение към историческата общност, която е силно размита, дава своя солиден принос в лингвистичната наука за превода (Гак 1989, Данчев 2001).

Преводът освежава изследването на общия корен на езиците и разкрива някогашни общи семантични, а впоследствие и исторически връзки. Работите на И. Леви (1957), А. Фьодоров (1958), Р. Якобсон (1959), Ю. Найда (1964), А. Швейцер (1973), Дж. Катфорд (1965), В. Комисаров (1973, 1980, 2002), Я. Рецкер (1974), Л. Бархударов (1975), А. Попович (1975), Я. Вили-ковски (1984) са сред първите ярки примери за системен анализ на тран-слатологичната проблематика в духа на структурализма и Пражката линг-вистична школа. Именно структурната съпоставка на двата текста - оригиналния и преводния, чрез формално описание на отделните компоненти на текстовете и проследяването на това съпоставяне отличават разработките по транслатология през първите десетилетия от самостоятелното обособяване на дисциплината. Структурният подход като особено силен, когато работим с изречение, дори и изолирано от контекста, се оказва плодотворен и при работа със завършен текст, както и при съпоставката на два конкретни текста, в случая разноезични.

Структуралистите транслатолози въвеждат, разработват и развиват редица ключови за науката понятия като преводна еквивалентност (Р. Якобсон 1959) с нейните различни разновидности (Алексиева 1993), формулират понятието преводна единица с различните й обеми спрямо различните текстове (Бархударов 1975: 175, Богуславски 1997, Льофевр 1993 в Бархударов 1993), междуезикова асиметрия с различните й параметри, преводни норми и др. Те разглеждат видовете художествен превод с оглед на коректността и жанра (адекватен, буквален, свободен - Людсканов 1967, Бархударов 1975), формулират видовете преводни съответствия и трансформации. Това личи особено ясно в работите на солидната руско-съветска школа, която - за разлика от повечето разработки на западноевропейски автори в същия момент - последователно се занимава със структурален анализ на художествените преводи. Поради това обстоятелство славянската транслатология става популярна значително по-късно в западноевропейското езикознание (опиращо се в начало

то по-малко на белетристичните и поетичните преведени текстове), но бива достойно оценена впоследствие поради стойността на цитираните трудове.

На следващия етап от развоя типологичното езикознание (Гак 1989), вдъхновено от структурната лингвистика, значително разширява проблематиката на анализа и дълбочината на подхода, като под влияние на теорията за лингвистичната относителност преминава към включване на културоло-гичните аспекти в изследванията, което неизбежно провокира семантични изследвания и разработки в това направление.

Семантиката като компонент на анализа се явява и по линията на чисто структуралистичните разработки, за да отговори на въпроса как една и съща синтактична или морфемна структура, една и съща лексема носи различен смисъл във всеки език (в лексикален, в морфологичен, в синтактичен план)¹. Това се случва през 70-те години, когато структурализмът вече се размива като отделна, специфична научна парадигма и остава по-скоро като водеща методология на хуманитарните изследвания - чрез търсенето на структури и техните взаимовръзки във всяка система.

Структурализмът в езикознанието функционира като доминиращо течение до появата на грансформационно-генеративната граматика (ТГГ), която за продължително време заема силни позиции, като също декларира оттласк-ването си от него. Опирайки се на структурализма, ТГГ го допълва и развива с динамичното описание на езиковите структури. Статиката на описанието се подменя с динамика на обяснението: обяснени са смислово идентичните структури в синтаксиса, взаимозависимостта им при смисловата им идентичност, при повтаряемостта им, при рекурсивността на синтактичните структури, които тълкуват безкрайността на броя на опционалните изречения. ТГГ оперира главно със синтаксиса и концентрира цялата граматика на езика в него. Тя също преживява своя вътрешна еволюция, като също се обръща към семантиката и впоследствие към прагматикага. И двата компонента на всяка знакова система отсъстват в първоначалните работи на Н. Чомски, но биват въведени от последователите му и доразвити от него. Целта на ТГГ е съз

¹ В лексикален план могат да бъдат посочени случаите с междуезикова полисемия. В морфологичен план илюстрация на това явление са миналите времена - дори и когато са назовани еднакво (с латинските термини), фреквенцията им в текстовете в различните езици е напълно различна: в писмената реч, в устната реч, в публичната, в официалната реч и в приватната реч - например перфект има в българския език, във френския език, в английския език, в славянските езици, но той функционира по различен начин във всеки от езиците дори структурата му да е типологично еднаква. С други думи, зад общия етикет се крие различаваща се, нееднаква същност. В синтактичен план езиците не предполагат еднакъв, паралелен строеж на изреченските си структури и това се отнася не само за добре представените цели изречения (вж. Мразек 1990 и Ухлиржова, Беличова 1996), но и за отделни фрагменти от изречението като например липсата/наличието на експлицитен подлог в славянските езици или пък словореда на клитиките, в инициалния фрагмент от изречението в славянските езици.

даването на формален апарат, който да опише универсалното съответствие между езиците, т.е. прицелът е много по-далечен и сложен, тъй като изисква от изследователя далеч по-широка изходна база данни за практическите, съвременните езици, често и за техните диалектни и неформални употреби, базиращи се и на степените на тяхната приемливост, където синтаксисът неизбежно опира до прагматиката. Това направление, поставило си за цел да опише и интуитивните ни представи за езика, в транслатологичен план започва да ползва и да се опитва да борави с паралелни структури между два езика, като очертава подобието им под формата на познатите дървета графи, търсейки съпоставката в общите структурни възли на дърветата. Сред последователите на този подход в транслатологията са дългогодишният анализатор на библейските преводи Ю. Найда, П. Нюмарк, В. Вилс, Г. Тонфони. Трансформационно-генеративният инструментариум се проявява и в други, но немногобройни транслатологични работи. Тази лингвистична парадигма обаче се оказва ограничаваща за транслатологията. Съпоставката на графите дървета се превръща в технически сложен проблем. Съпоставителните разработки върху превода, където проблемите на значението намират централно място, не дават възможност за прилагане на технически усложнения с времето ТГГ-апарат (Тонфони 1986, Алексиева 1991). Динамиката на прехода от дълбинна структура в повърхнинна структура, отразена чрез два графа, при описанието на преводите налага необходимостта от въвеждането на още два графа от втория, преводния език, което превръща инак конкретния езиков анализ в абстрактно и усложнено осмисляне на серия от схеми. В лингвистиката и в хуманитаристиката остава обаче трайно метафората за неизменната релация между дълбинната (семантичната) структура и повърхнинната (фор-малната) проява на всяко изказване.

Работите на славянските учени, които засягат разработки на преводи от или на славянски езици, (многократно цитирани тук), са предимно структуралиетични. В редки изключения, в по-новите от тях, срещаме и културологични акценти (особено в частта, засягаща превода на реалните). Тук не ги изброявам конкретно, защото ще ги цитирам в изложението по- нататък по логиката на предмета на наблюдение. Общата им теоретико-методологична база е тази на структурно-съпоставителната лингвистика и се използва в основни линии за анализа тук. Основите на славянската транслатология са поставени още в зараждането й като науката за превода именно от руската структуралистска школа и тя не може да не бъде базис-на при славистичните преводоведчески изследвания. Тъй като обект на изследването са само славянски текстове, именно този подход е особено важен и инструментален за анализа.

2. Преводът в полисистемните разработки

Особен интерес в обзора на транслатологичните подходи представлява теорията за полисистемата, развита в два доста дистантно разположени изследователски центъра - в Израел и в Холандия. Тя е интересна с въвеждането на принципно различен изследователски ракурс и с новия за транслатологията аналитичен апарат.

Същността на теорията се състои в това, че докато традиционните изследователи и анализатори на превода са склонни да приемат, че преводачът винаги е в състояние да произведе и трябва да се стреми да произведе съответен функционален преводен текстов еквивалент на своя език, и анализират преводите именно от този ракурс, представителите на израелската транслатоло-гична школа по-скоро тръгват от обратната перспектива: социалните норми и литературните конвенции в приемащата култура ръководят естетическия избор и езиковите решения на преводача. Преводите като факт от целевата култура имат собствена идентичност, но и собствена уникалност (Тури 1995: 29). Тази теория заслужава внимание тук поради актуалността й и приложимостта й за българската литературно-културна ситуация.

Теорията за полисистемата се споделя от холандски учени, сред които е Т. Херманс, от белгийския учен Ж. Ламбер и от израелските учени И. Евен-Зохар и Г. Тури. Това на пръв поглед странно явление неслучайно е мотивирано от няколко външни, обективни фактора, като не бива да изключваме и субективните.

Към външните фактори следва да отнесем обстоятелството, че двата типа литератури - израелската, от една страна, и холандската и белгийската - от друга, са поставени в приблизително еднакви социокултурии преводни условия, защото се отличават със своята езикова ограниченост - малко хора ги четат в оригинал и поради това те са отворени към превода и към големите световни литератури, които ги обкръжават: в случая с холандската и белгийската това са немската, френската, англо-американската литература, а в случая с израелската - немската, руската, а също така и англо-американската литература. В сравнение с израелската литература обаче холандската и белгийската литература са в известна степен в по-добра литературно-езикова ситуация поради многоезичието на четящото население в техните страни. Финансовата обвързаност и зависимост на едноезичната литература на Израел от преводите е по-ярко откроена, затова инициаторите, поддръжниците на теорията са много по-последователно учените от тази страна. В двете централноевропейски страни преводите само подсилват интелектуалните, социалните и икономическите възможности на културата, докато в Израел културата изцяло зависи от преведените текстове, включително и оцеляването на нацията зависи от превода (Генцлер 1993, Генцлер 1999: 56). Знаем, че израелската нация е на

ция от емигранти, а 20% от всички евреи имигранти са руските евреи, чийто дял непрекъснато расте. Ежегодно в страната навлизат около 40-50 хиляди емигранти от бившия СССР, от тях половината са украинци, а сред тях 60% са висшисти. Това пък се оказва значещо и важно с оглед на четящите литература от различни жанрове. Тези евреи имигранти постепенно се превръщат в елит на израелската нация, защото сред местното население процентът на висшистите (които всъщност са четящите литература) е едва 6%'.

От своя страна холандските и белгийските преводачи се намират на интелектуален, но контактен кръстопът вътре в Европа, докато израелските са на пъстрия и по-обширен кръстопът между Русия, Запада и Третия свят, което е една много по-сложна езиково-културна ситуация. И още нещо, което обединява идеите на европейските (холандските и белгийските) и израелските учени: те се опират на идеите на ранното преводознание и в този смисъл имат обща теоретично-идеологическа база и разбираемост, взаимна чуваемост, а тя е структурализмът на Пражката лингвистична школа и руският формализъм.

Терминът полисистема се оказва глобален, защото обхваща както литературните, така и нелитературните творби и структури, при което литературата се приема за система на системите, в която всички жанрове, школи и тенденции са в постоянно съперничество, в борба за читателя, за сила и престиж в обществото (Евен-Зохар 2000). Самият термин полисистема е заимстван и повлиян от руските формалисти и структуралисти, работили заедно в кръга ОПОЯЗ, към който са принадлежали такива имена като Р. Якобсон, В. Шклов-ски. Г. Якубински, Ю. Тинянов². Полисистемата обединява съвкупността от всички функциониращи системи в обществото - литературни и нелитератур-ни: както високата канонична литература с нейните жанрове, текстове, похвати, така и периферните злободневни литературни феномени, често жанрово недиференцирани, т.е. тя описва йерархичните структури на различните литературни системи, описва остранение-то (възприето по-късно от пражките лингвисти като деавтоматизация) като мярка за историческото знание в литературата и за (мутацията в) еволюцията на литературата. Полисистемата се характеризира с постоянна опозиция между първичните и вторичните литературни и нелитературни модели и релации. Така литературата се осмисля

¹ За съотношението на четящите, градското население и висшистите у нас вж. в: И. Ликоманова, Й. Трифонова. Анализ на социологическо проучване. - В: Медиите и езикът. С., 1998. Според това изследване четящите са нищожен процент и само сред градското население, сред висшистите този паралел дава представа за интуитивната ориентация в проблематиката.

² Кръгът се разпада след партийна намеса през 1924 г. като податлив и „възприел буржоазните капиталистически" влияния от западните теории (наред със символизма, кубизма, дадаизма, сюрреализма, наричани упадъчни), които откъсват формата от съдържанието и разглеждат художествената форма на литературното произведение самоцелно, а съдържанието смятат за нехудожествено, размито понятие, което следва да се търси единствено във формата.

като динамична, кинетична, а не като статична, стабилна структура (Тинянов 1993). Ю. Тинянов отчасти принудително се дистанцира от руския формалиг зъм, но като теоретик на литературния процес, опрял се на руския формализъм и на пражкия структурализъм, с трудовете си той извършва еволюция в теоретичното мислене за литературата и за превода в нея. Тинянов отхвърля изследването на затворените (и по този начин изолирани) литературни факти, които влизат в релации с други елементи от други системи, създавайки с това привидност и фиктивносг в цялостната изследователска система. В неговите работи вътрешносистемността в дадена (литературна) култура се оказва по-малозначна от извънлитературните фактори, а формата се определя като по-маловажна от междусистемните отношения, от междутекстовите литературни зависимости. Формата на творбата (композиция, стил, ритъм, синтаксис) варира в различните системи, а формалните елементи (и това е голямото му откритие) изпълняват различни функции при превода. Ю. Тинянов разширява тезите на формализма и включва в тях и литературните, и социалните норми. Преосмисляйки формализма, той почти се връща на отчетливи структуралистски позиции (които отстоява Р. Якобсон). Тинянов разглежда всеки жанр като система, всички произведения като система, самата творба като система, а за основно понятие на литературната еволюция смята промяната в системата, което премества традициите в друга плоскост. Онова, което се противопоставя на традицията и на системата, е от значение за нейното по-нататъшно развитие. То е новаторско, когато корелира с обичайното, тра-диционното, и затова за изследователя е важна диалектичната взаимовръзка между тях. Онова обаче, което противоречи на социалната норма, е градив-ното. Литературният факт за Тинянов е относителна същност, бил той жанр, композиция, период, литература, а неговите свойства се деривират в зависимост от взаимоотношенията им. Тинянов за пръв път разглежда литературата като система. Констелацията на творби, жанрове, похвати вътре в системата непрекъснато се променя. Всичко индивидуално може да бъде оценено само в рамките на системата. Литературната еволюция е в очудняването, мутацията на системите, в промяната на взаимоотношенията в системата, особено когато центърът и периферията си сменят местата. Център и периферия са ключови за автора понятия и в това отново прозира силното структуралист-ско влияние. В работата си „Литературният факт", преиздадена през 1993 г., Ю. Тинянов извежда два диалектически закона на литературното битие: 1) за историческото преместване на центъра и периферията на литературното произведение; 2) за разширяване на областта на действие на жанра - т.нар. конструктивен принцип на развитието.

Трудно е да се определи кое е литература, посочва Тинянов, но всеки съвременник може да посочи литературния факт (Тинянов 1993: 123). Някои жанрове са се появили в системата, просъществували са, но не са станали

литературен факт: р. заумь в детския език, текстовете на някогашните сектанта, шарадите и логорифите днес са детска игра, но по времето на Карамзин поради популярността си те са били литературен факт. Когато жанрът се разлага, той се измества от центъра на системата в периферията й, а на мястото му в центъра се явява нов литературен или културен жанр - това е процесът на канонизация на новите жанрове, за които в духа на формализма по-късно пише В. Шкловски (Шкловски 1977: 297 и сл.). Всяко ново явление сменя старото, като приемственост има само в рамките на школата на системата, но в рамките на литературата има борба и подмяна на школи, жанрове, текстове (Тинянов 1993: 124). Има периоди, когато отъждествяваме доброто с новото, и има епохи, когато всички пишат добре, а гениален е лошият поет.

Литературната действителност в дадена литературна епоха е също така динамична система на фона на подвижния исторически ред. Често новата конструкция използва стари прийоми в новото им конструктивно значение. Онова, което се подразбира, е устойчивото в системата, а литературата представлява динамична речева конструкция (Тинянов 1993:127). Динамиката в литературата предполага еволюция - така авторът автоматично формулира изработения конструктивен принцип. Неговата същност се състои в следното: 1) противоположен е на действащия в литературата до момента принцип; конструктивен, динамичен, променлив фактор в стиха се оказва ритъмът, а в широкия смисъл - семантичните групи, в прозата - сюжетът; 2) прилага се в практиката; 3) разпространява се върху голям кръг явления; 4) автоматизира се, с което налага появата на нов противоположен конструктивен принцип. Често последният се очертава чрез случайни грешки и случайни резултати (Тинянов 1993: 134).

Съществуват много жанрове, които пребивават временно в литературата, но не остават в нея - такъв е например епистоларният жанр в Русия и във Франция. Конструктивният (за новото) принцип често обхваща литературни факти от битовото ежедневие. Много години вестници и списания съществуват, но само като битов факт, посочва Тинянов. В наше време (става дума за 20-те години на XX в.) наблюдаваме изострен интерес към вестника, към списанието, към алманаха като към своеобразни литературни произведения, като към конструкцията жанр-литературен факт.

Особено място в конструирането на новото заема литературната личност, названието на произведението - в него няма неговорещи имена, всички носят информация, дават характеристика (Тинянов 1993: 135). Авторът се назовава или се посочва нещо характерно, говорещо за него. Така в литературата се съхраняват и функционират явления от различни художествени пластове и в този смисъл няма пълна смяна на едно течение с друго. Сменят се обаче жанровете, сменя се и доминацията на теченията (Тинянов 1993: 136). По-късно Ю. Лотман ще определи културата като цялостна семиосфе-

pa, като мултиравнищна система. От текстов анализ Лотман ше премине към глобална културна проблематика, към типология на културата, част от която са текстовете (Лотман 1992). Това изцяло кореспондира с проблематиката на полисистемната литература. Взаимоотношенията между литературата и извънлитературните факти са отношения на зависимост, на диалог, взаимодействие и обусловеност (по думите на В. Айхенбаум). Именно те оформят стадиите, епохите на литературната еволюция. От Тинянов идва постулирането на взаимоотношението между литературните факти и другите елементи на системата, както и на конструктивната им функция в рамките на системата от елементи. Самият той прави аналогия с лингвистиката и посочва, че когато думата изгуби значението си, когато значението й избледнее, тя се превръща в служебна дума, променя функцията си, употребата й се автоматизира, но тя не изчезва от езика. Всъщност в този ред на мисли именно тогава думата става най-фреквентна в езика, макар и с друга функция. Същата еволюция преживяват и литературните факти.

Така преводът се явява част от полисистемата на езика, от полисистема-та на културата - от литературните и нелитературните връзки в нея. Итамар Евен-Зохар, споменатият израелски учен, заема непосредствено от Ю. Тинянов възгледа за полисистемата и го отнася към преводите. Преводът също може да заема първична или вторична позиция в полисистемата на дадена култура и това се оказва също така много относително, но и градивно за теорията. Първичните, примарните литературни текстове и модели въвеждат иновациите, новите идеи и гледни точки за света и литературата, а вторичните модели остават утвърдените, обичайните, консервативните, поддържащите системата като цяло. В такава една динамична макросистема преводът играе изключително важна роля, като помага разнообразни нови литературни (например поетични) форми да се разпространяват и да придобиват популярност в обществото в съответните исторически периоди. Така в европейските литератури се разпространява италианският сонет, поезията хайку, прозата без пунктуация на Дж. Джойс, психологизмът на Ф. Достоевски или на А. Чехов. Преводът е първичен, креативен за приемащата литература не само чрез своите текстове, но и чрез въвежданите нови жанрове, нови сюжети в националната литература. А още Пражката лингвистична школа постулира особеното място, което художественият превод като текст заема в езиковата ситуация (Хлоупек 1989).

Според авторите и привържениците на теорията за полисистемата преводът се оказва първичен при една млада, формираща се, стабилизираща се литература (като израелската), при периферна, слаба литература (като холандската и белгийската), както и при литература, която изживява криза (като американската от 60-те години). Преводът запълва потребността от нови жанрове, от нови форми на художествената словесност, готови за подражание.

Обратно, той е вторичен, периферен продукт при добре развитите литературни системи, каквито са англо-американската днес или френската, където нови форми и средства едва ли биха могли да бъдат привнесени чрез преводите или ако бъдат привнесени, те ще функционират периферно, защото по дефиниция това, което преводите предлагат, се изтласква в периферията от формите на вътрешната литература.

Накратко казано, според теорията за полисистемата текстовете не се анализират извън техния културен контекст, никой текст не е напълно автономен. Приносът на тази теория е в динамичното схващане за превода и включването му в широкия културен и в частност литературен контекст, а не само в ограничаващата ризница на езиковедските изследвания и литературните анализи върху рецепцията.

При анализа на преводите привържениците на полисистемата се придържат към друга оптика на преводните анализи - те обръщат перспективата на анализ и критика, като променят мястото на преводаческия избор в процеса на функционирането на превода; поставят акцента върху преводния текст, а не върху приемащата литература, с което отхвърлят понятия като структура-листска, прескриптивистска норма на превода, качества на превода, опиращи се на личностга и на субективните предпоставки, свързани с преводача на художествена литература (тези понятия са водещи за традиционното структура-листско езикознание и за лингвистично ориентираната транслатология). Вниманието на изследователите се премества от процеса на превода към превода, разбиран като резултат в даден литературен и социален контекст, при което текстът превод става исторически, литературен факт. Тази група изследователи наблюдават в широк мащаб преводния процес и неговите резултати, без да го критикуват. Те провеждат широкомащабни исторически прегледи и по този начин силно се доближават до литературнокритическите изследвания, в чийто център на вниманието обаче стои преводът, а не оригиналните художествени произведения. Анализират се типовете художествени преводи и се наблюдава мястото на художествените преводи в литературната система. Поставеният като цел панорамен образ на преводите се мисли като особено ценен, защото, ако бъде оформен, той ще съдържа взаимодействието между формите, средствата, теченията вътре в националната литература и между отделните литератури, присъстващи със своите преводи в националната перцепция¹.

Така отправен пункт при изследването на преводите стават интертекс-туалните вътрешни връзки в приемащата литература, а не междуезиковите различия между превода и оригинала - подход, присъщ на големия дял практически преводни анализи. Анализът на оригинала се превръща само в по-мощно средство за разбирането на превода.

¹ Л.Трининг още през 60-те години разглежда литературните ситуации като културни ситуации (по Колини 1997: 20).

И. Евен-Зохар заема три работещи литературни опозиции от руските формалисти:

1. Опозицията между канонизираните и неканонизираните продукти или модели, между ниската и високата литература. В рамките на тази опозиция каноничността не се разглежда като вътрешно качество, а като вторично приписано на литературата от личности, групи и институции. Тя се мени, защото се менят личностите, които налагат литературната мода.

2. Опозицията между център и периферия се оказва подходяща за описание на същностите в израелската литература. В центъра е канонът, гравита-ционната сила, институционално привличаща новото, затова той е по-силен в практиката. Идеята за център и периферия е особено продуктивна още за Пражкия лингвистичен кръжок, особено с противопоставянето на центъра и периферията по гъвкавост-стабилност на същностите.

3. Опозицията между първични и вторични текстове - не само между литературни дейности, а и между иновативни текстове и консервативни текстове, при което първичните, иновативните разширяват преструктурирането на литературата, а вторичните водят най-напред до консолидация на литературата, после до мумификация и едва накрая - до неефективност (вж. в Херманс 1999: 107).

Проведени са редица социологически опити да се опишат лингвистичните, литературните и социалните закони, които движат преводите (в частност в Израел). Тези изследвания мотивират и стават доказателство за новата теория. Досегашните теории и изследвания са ориентирани предимно към езика оригинал и неговата култура и по-рядко - към езика приемник. Проучванията на другия виден израелски учен - Гидеон Тури, върху преводните текстове показват, че при избора на превода доминиращи са вътрешнокултурните фактори, вътрешната потребност на приемащата литература от превод на определени текстове, от запълване на определен вакуум в литературната традиция, защото инак би се създала ситуация на функционалнотекстова недостатъчност. Анализирайки положението на превода в различни културни системи, Тури изследва отношенията между преводните текстове и литературната полисистема в две направления: как приемащата култура подбира текстовете за превод и как преведените текстове усвояват някои норми и функции в резултат от контакта си с други системи в езика цел. Всъщност, твърди Г. Тури, културните идеи са тези, които влияят, подсказват и определят преводаческите решения, а не обратното, когато преводачът традиционно търси и намира функционалния еквивалент на оригиналния текст в преводния му вариант. Функцията на превода е в прекрачването на определени граници и бариери. Така както езиците, колкото и екзотични да са те, могат да преминат преводните граници, така преодолими са и литературно-културните граници. Терминът полисистема предполага отвореност и при изследването на връзките и релациите с други системи от културата на страната.

Тури проследява литературния превод на иврит¹ в период от половин столетие - от 30-те до 80-те години на миналия век от английски, френски, немски, руски език, от идиш², като целта му е да проучи закономерностите в рецептивно-преводния процес, управляващи превода в полисистемата на неговата култура. Той обаче установява, че лингвистиката и естетиката играят несъществена роля при подбора на текстовете за превод. Водещи, определящи са темите и авторите: писатели евреи и текстове с еврейска тематика, тематично подбрани текстове с предпочитание към социалните теми (избраните на базата на самия текст), което говори, че текстът се стреми да заеме централна позиция в преводната система в рамките на интерпретираната полисистема. Иначе казано, подборът на текстовете е отчетливо мотивиран от идеологически причини (вж и Генцлер 1993).

Г. Тури открива закономерностите, до които стига и неговият предшественик И. Евен-Зохар, за съотношението между център и периферия в системата, което трябва да обясни многообразието и функционалността на поли-системата. В центъра на системата на преводите се стремят да се разположат онези преводи, които са избрани по литературни, а не по идеологически причини, т.е. текстове, които вече имат своите еквивалентни литературни форми. Така с понятията център и периферия и тяхната взаимозависимост и взаимодействие се избягва характеристиката „грешен" или „неадекватен" превод. За преводна еквивалентност (структуралистското ключово понятие) може да се говори в много малко и в случайни текстове, което всъщност показва ситуация, в която не се зачита верността към оригинала, а се създават текстове, приемливи за преводната култура. Така преводът бива ориентиран към своята семиотична мрежа - културата, а не към „вярност" с оригинала. Текстовете, в които е подчертана верността към оригинала, функционират като първични, авангардни. Обратно, преводи, които използват методи с предпочитания към готовите форми с еквивалентна културна функция в приемащата култура, са вторични текстове - системи (като Библията или като театралните адаптации за даден исторически момент), те утвърждават общоприетата господстваща естетика, а не внасят нови идеи и похвати.

Г. Тури поддържа тезата, че преводът е факт на преводната култура и затова нормите, които ограничават преводача при избора на оригиналния текст, при преводаческите решения, са вътрешнокултурните норми, а това се отнася особено до чуждите форми и ценности, които преводът налага³. Г. Тури не се

¹ Семитски език на базата на староеврейския език, официален за Израел, руски еврейски.

² Германски европейски език на евреите от Полша, Украйна, Беларус, изместван от иврит.

³ Г'. Тури определя двустепенността на понятието литературен превод: 1) превод на текстове, които в оригиналния език функционират като текстове от същия жанр; 2) превод на текстове, които в оригиналния си текст нямат характер на литературни произведения - такива са например писмата на 3. Фройд, когато са преведени на иврит.

интересува от адекватността на превода спрямо чуждия текст, защото знае, че връзките между оригинала и превода винаги съществуват, но измерването на адекватността, дори на идентичността на оригиналния текст по подразбиране включва вътрешните норми. Целта му е да опише и обясни вътрешната приемливост на превода, начините, по които отделните изменения спрямо оригинала (англ. shifts)¹ конституират типа еквивалентност, съвпадащ с вътрешните ценности в даден исторически момент. Затова критиците на тази теория определят представителите на израелско-холандската школа като ма-нипулисти (Херманс 1999).

Формулирането (всъщност преформулирането) на понятието норма на превода² е сред приносните моменти в теорията на Г. Тури. Той настоява да бъдат взети предвид културно-историческите закони, систематизирани от него в понятието преводаческа норма с оглед на множеството преводи в дадена култура. Нормите работят на междинно равнище между компетенцията и перформанцията и трябва да се разграничават по следния начин:

• предварителни норми, съдържащи избора на творбата за превод, автора на превода и преводаческата стратегия в рамките на полисистемата; тези норми обхващат и типа превод - дали той трябва да бъде пряк или опосредстван, от друг език и от кой език;

• начални, инициални норми, актуализиращи адекватността спрямо оригинала или приемането, акцептацията на езика приемник и варирането между двата полюса³. Двата термина объркват дори преводачите изследователи, поради което критиците на теорията препоръчват те да се избягват;

¹При изследването на превода неизбежно преходите между оригиналния и преводния текст, връзките помежду им се търсят с пълното съзнание, че всички тези операции са ограничени, съзнателно или не, от вътрешната култура. Измененията - шифтовете (термин на Катфорд 1965) - включват иманентните стойности на чуждия текст.

² Под социална норма се разбират нормализираните, автоматизираните, регулираните действия: всекидневното, баналното, обикновеното. Това, което четем в пресата, не влияе на литературата, по-скоро литературата е тази, която влияе на пресата. На литературата не й влияят толкова извънлитературните фактори, колкото субективните - на участниците в поли-системните процеси. На литературното произведение му влияят други, предхождащи литературни произведения, целият литературен ред, но не и нещата извън него, смята още Тинянов. Знаците се съотнасят със знаци, не с действителността. Литературният свят е отделен свят, съществуващ независимо и паралелно със социалния свят; в него стойностно е онова, което е различно, странно, очуднено, новаторско, не онова, което е адаптивно, злободневно (журналистика или популярна литература).

³ Адекватност и акцептация са основните критерии на Г. Тури. На двата хипотетични полюса, към които всеки превод се стреми, са двата типа преводи - на максимална адекватност с оригиналния текст и на пълна адаптация (асимилация) към приемащата култура. Преводът е някъде по средата, защото винаги внася нова информация в приемащата култура и непознати за системата й форми. Преводът функционира като продукт, като културен факт, като текст, което всъщност подменя каноничното твърдение, че преводният текст е само превод.

• оперативни норми, свързани с конкретните преводачески решения; те са матрични - отнасят се към макроравнището на текста (подреждането на текста чрез параграфи, глави и пр., чрез добавки и изпускания на фрагменти от него), и текстови - отнасят се към микроравнището на текста (изречен-ските конструкции, езиковите, лексикалните и стилистичните предпочитания на автора, избора на италик за подчертаване и т.н.).

Нормите на превода не се наблюдават и не се налагат директно, предварително, а се реконструират при всеки конкретен преводен текст. Те могат да бъдат два вида: текстови, т.е. самият превод, и извънтекстови - коментарите, бележките към него, както и поредните редакции, които са фрагментарни, паратекстови и контекстуални и към тях следва да се отнасяме предпазливо. Текстът е многоизмерен продукт и в него не бива да се търсят прецизно всичките приложени норми. Това обаче разкрива преводните и преводаческите норми като социокултурен конструкт, отличаващ се с висока степен на нестабилност⁴.

В цялостния модел на Тури началните норми се предопределят от мястото на текста в изходната полисистема, а оперативните норми зависят от мястото на преводния продукт в целевата полисистема. Нормите действат върху целия преводен процес. Тури предлага изключително либерално отношение към преценката на преводите, към преводаческите решения, но това същевременно лишава дисциплината от самокритицизъм, от установяване на нейните взаимоотношения с близките й дисциплини, от широкото въздействие, което преводът следва да покаже в културен план¹.

Поставен в компаративния анализ на чуждите и преведените текстове, за да се разкрият връзките им предвид идентичността на обуславящите ги приемащи норми, методът на Тури за дескриптивни изследвания следва да се обърне към културологичната теория, за да се доближи до значимостта на данните, когато анализира нормите. Нормите са преди всичко езикови и литературни, но включват и различни по значение вътрешни стойности и социални предпоставки, които носят определени идеологически тежнения и служат на интересите на специфични групи. Те са винаги обвързани със социалните институции, където преводите се произвеждат и съществуват сред политическите

¹ „Възникнала веднъж в съзнанието при постулирането на ориентирано към нормата поведение, идентичността между самите норми и формулирането им в езика не е необходима. Вербалната комуникация несъмнено отразява съзнанието за съществуването на норми, както и за тяхната значимост. Впрочем те имплицират и други интереси, особено желанието да се контролира нечие поведение, т.е. по-скоро да се диктуват норми, отколкото съобразяване на културните факти с тях. Формулирането на нормите винаги се стреми към отклонение и затова към него трябва да се отнасяме с известно недоверие" (Тури 1995). Тук Тури има предвид конкретните норми, съпровождащи преводаческата работа, онези норми, които се съобразяват с нея или я нарушават. Те могат да се отнесат и към културните норми изобщо, към желанието да се контролира и поведението на изследователите, не само на самите преводачи.

и културните факти. Някои съвременни транслатологични работи обобщават именно такъв съзнателен или несъзнателен подход към преводите, който винаги е обусловен, зависим от целите на превода (Нойберт 2004).

В традиционото транслатологично изследване диахронната перспектива се съвместява със синхронната: едновременно с поставянето на теоретични въпроси за същността на превода се осмислят и проблемите на конкретните преводи, при това в рецептивна перспектива. Диахронната перспектива предполага не само анализ на грешките, а и анализ на цялостната литературна и културна ситуация, като хвърля светлина и върху литературната система и връзките между преводите и националната, приемната литература. В теорията на полисистемата диахронната гледна точка отсъства, релевантно за преценката на превода е положението му сред останалите културни текстове.

Последователите на И. Евен-Зохар и Г. Тури са чисти емпиристи, които игнорират радикалните промени, извършили се в литературната наука - в психоанализата, херменевтиката, джендър-изследванията, постструкгурали-зма, които също допринасят за интерпретацията на преводите в постулираната полисистема. Те акцентират само върху обстоятелството, че е трудно да се отдели литературният факт от стойността му в хуманитарната интерпретация. Без да се съобразява със съвременните тенденции в хуманитаристи-ката теоретикът на превода не може да мисли за етика на превода, за ролята на превода в политическите събития, а именно те са определящите, особено актуалните днес фактори предвид тесните, преливащи граници на научните дисциплини. Този научен модел задълбочава периферността на транслато-логията, като не я допуска до участие в теченията и дебатите, обогатяващи мисленето за културата. Предимството на теорията за полисистемата е във възможността за интегриране на литературната наука в науките, изучаващи социалните и икономическите сили в историята (Генцлер 1993).

С илюстрацията на най-общия социален контекст на преведените факти, при което нелитературните оригинални текстове могат да се превърнат в литературни текстове в приемащата култура и обратно, теорията за полисистемата дава по-различен ракурс при интерпретацията на рецепцията на преводните литературни текстове в малките, в слабите, в периферните литератури. Това поддържа тази теория актуална въпреки полемичните и постулати.

3. Преводът в когнитивна перспектива

Когнитивният подход се появява в езикознанието, а и в хуманитаристиката след доминиращия в продължение на десетилетия трансформационно-генеративен подход към езика и се явява негова опозиция. Когнитивният анализ в лингвистиката е методологическо и логическо продължение и допълнение

на стриктните изследователски методи, насочени към изучаването на езика, на текста, както и на връзките помежду им. Комуникацията на читателя с определен текст, особено с художествен, като цяло включва оценка, а оценката предполага и предпоставя възприятие на текста, разбиране на семантически-те му аспекти, което е в основата на всеки прочит (Ван Дайк 1979). Така като обект на лингвистиката, а оттам и на науката за превода влиза и гледната точка на читателя/слушателя на текста. Той вече отчасти е въведен чрез прагматичните изследвания, а когнитивните продължават тази тенденция и засилват акцента върху разбирането, прочита, върху семантичните макроструктури, които се извеждат от всички компоненти на кохерентния текст.

Когнитивният анализ е приносен за съвременната транслатология особено поради обстоятелството, че неговият апарат позволява художественият превод да се анализира детайлно с оглед на неговото разбиране чрез паралела между създадения и разбрания текст. Основните принципи на когнитивната лингвистика (KJI), наричана още пространствена граматика, са формулирани, описани и приложени от Р. Лангакър (Лангакър 1991). В днешно време направлението привлича все повече привърженици с използването на силния обяснителен мултидисциплинарен апарат, който включва синтактични, семантични, поетични термини на основата на присъщите познавателни човешки дадености. Редица съвременни транслатолози в изследванията си се възползват от КЛ, използвайки по-широкия й спрямо филологията изследователски апарат. Когнитивното описание на езика се оказва безценно, защото се базира на фундаменталните способности на човешката памет да съхранява, да структурира знанията, да възприема новите, да ги обработва и трансформира и да ги притежава (Ван Дайк 1979: 150).

Теорията за езика на Р. Лангакър възниква в резултат на добилата широка популярност работа върху метафората в естествения език на Дж. Лейкъф и М. Джонсън. Моделът на описание на езика при Р. Лангакър оборва трите основни и най-разпространени гледни точки в традиционната лингвистика:

1. Езикът е затворена система, податлива на алгоритмизация, достатъчно автономна, за да бъде изучавана без допълнително разширяване на гледните точки.

2. Граматиката (синтаксисът) е независим елемент на езиковата структура, независим от лексикона и семантиката.

3. Значението на езиковите елементи не се описва в категориите истина-неистина, т.е. в категориите на формалната логика и условията за истинност (Лангакър 1991).

С изследванията, наблюденията и разработките си когнитивната лингвистика опровергава и трите твърдения. Тя конструира естествен модел, опиращ се на познавателните способности на човека, сред които най-важни са следните:

• способността да се сравняват елементите, при което се открояват важните, общите черти за множеството елементи, а в същото време и специфичните белези за всеки от елементите, например маса, стол, банка като мебели;

• способността да се категоризират елементите, назоваващи фрагменти от действителността, което означава да се проведе абстракция на ситуацията на различните u нива, т.е. във веригата дьб-бук-дърво да се отграничат видовите от родовите понятия;

• способността да се концептуализира, т.е. да се назовава по различни

начини една и съща онтологична ситуация, при което говорещият да прави избора на един от вариантите, а слушащият адекватно да анализира избора му. Такива са например съответствията на ситуацията 'книгата е разположена на масата' в б. Книгата лежи на масата с варианти:

Книгата е сложена на масата.

Книгата е на масата.

Сложих книгата на масата.

С точно такъв тип вариантност се срещат преводачите и анализаторите на техните преводи, както ще видим от примерите по-нататък.

Значението, подчертава Лангакър, е концептуализация в най-широкия смисъл на думата (Лангакър 1991: 149). При това особено важна за КЛ се оказва възможността на говорещия при описанието да избира т.нар. сцена, ситуацията. Този подход се оказва плодотворен за транслатолозите. Както казват самите когнитивисти, когнитивната лингвистика е граматика за линг-вистите с въображение. За транслатологията когнитивната лингвистика се оказва подходяща и удобна като база с експлицирането на технологията на преводаческите избори, които преводачът имплицитно извършва в процеса на превода - например когато за предаване на оригиналния текст на своя език той подбира един от четирите посочени по-горе речеви варианта на ситуацията 'книгата е разположена на масата'.

Така формулираните способности на всеки индивид се основават върху способността за сравнение като основен познавателен и езиков процес, формулиран отчетливо в КЛ, който от своя страна се основава на т.нар. сканиране, обхващащо също така универсални човешки способности в ползването на езика като:

• схематизация и абстрахиране на лингвистични схеми - например гореописаните;

• разпознаване на отделните компоненти в езиковия израз, т.е. способност за членимост на езиковия израз;

• определяне на съвпаденията в значенията при отделните понятийни структури, т.нар. процес на метафоризация - например, когато наричаме с б. кораб и водното превозно средство, и летателното превозно средство, и централната част на църковния храм, знанието към коя от понятийните ситуации да го отнесем, дори и една от употребите да е от метафоричен характер, е когнитивно-езиково знание.

Тези параметри на КЛ в значителна степен могат да се проектират върху преводния процес, доколкото всеки елемент от оригиналния текст се съотнася със способността на преводача да отгатва кодирания смисъл в художествения текст на даден писател. Те имат пряко отношение към различна лингвистична проблематика:

• към проблематиката на междуезиковата славянска полисемия: срв. лексемите б. стол-кресло; п. stôÎ-krzesÎo, както и словообразувателните основи и формантите в примери като б. урода, уродлив, р. юрод, юродивый,

ч. ùroda, п. uroda, urodziwy;

• към проблематиката на концептуализацията на света - например в областта на цветовата гама в славянските езици: в полския език има две названия за б. син (цвят) - срв. п. niebieski, granatowy, и в руския език има две лексеми, които назововат б. син (цвят) - срв. р. голубой, синий, но в полския и руския език дори при наличието на две лексеми (опростено казано, за светло-син и тъмносин цвят) няма пряко съответствие; при описанието на времевите периоди на деня - б. сутрин, предиобед, обед, следобед, вечер, в славянските езици съществуват концептуални разминавания между „лингвистичното" време, „гастрономичното" време и астрономическото време, важни при всяка интерпретация на художествен и нехудожествен текст; в тези случаи е налице лингвистичен континуитет, познат ни добре от теорията за лингвистичната относителност на Сепир-Уорф;

• към проблематиката на реалните и техния превод - преводът на реалните е сред централните (лексикални) проблеми на преводознанието; единствено при реалните преводачът може да се откаже да превежда еднословно, но не може да се откаже да обясни многословно, когато еднословният превод е невъзможен; кодираният човешки опит може винаги да се прекодира - по-добре да се кодира по някакъв начин, отколкото да не се кодира изобщо.

Граматиката и лексиконът представляват общ континуум, постулират представителите на когнитивната лингвистика. В същото време фонетиката, морфологията, синтаксисът са практически изследователски инструменти. Както лексиката, така и граматиката структурират и символизират концептуалното съдържание (Лангакър 1991: 12). Тъй като езиците се различават в граматиката си, в нея също така следва да се търсят корените на структурирането на образността в езика. Това важи в още по-голяма степен за славянските езици, където предимно в граматичната структура се фиксират различията

между езиците (особено когато българският е единият сред наблюдаваните езици). Тези различия сами по себе си не дават промяна в картината на описанието, а само на отделни нейни детайли и имат повърхнинен характер (за това пледират и последователите на ТГГ), те обаче описват сцените, ситуациите по специфичен начин, срв. в българските примери:

Иван изпрати на Петър писмото (неутр.).

Иван изпрати писмото на Петър (с акцент върху на Петър).

Съществуват и допълнителни словоредни варианти, разликите между които са уловими интуитивно от всеки носител на езика:

Иван на Петър изпрати писмото (с акцент върху именно на Петър, не на някой друг).

Иван писмото изпрати па Петър (с акцент върху писмото, а не върху книгата) и т.н.

В полския (като падежен) език словоредните и предложните разлики също водят до стилистични нюанси и представят различна картина на описанието:

п. Jan wysyla list do Piotra.

п. Jan wysyla Piotrowi list¹.

В категориите на когнитивната лингвистика (където липсват абстрактни дълбинни структури) изреченията не са взаимно производни, те са паралелни, като представляват различно профилиране на събитието, на картината, на образа посредством граматиката и лексиката. Това става чрез антропологич-ното „закотвяне" на събитието, което се извършва от говорещия съобразно собствената му категоризация на извънезиковата действителност. Изречението, описващо дадена ситуация, може да се оприличи на люспеста луковица, всеки слой от която по различен начин фиксира събитието - във времето, модалността, речевия акт, и всички те са обусловени от представата за близост или отдалеченост на случващото се спрямо говорещия (Вилим 2001: 139 и сл.).

Граматиката и лексиконът на символичната единица, минималния изследователски елемент, представляват континуум, който може да бъде илюстриран като двуполюсен модел, в единия край на който е семантичното съ

¹ Само като напомняне: в категориите например на ТГГ това са две синонимии структури, произхождащи от една дълбинна структура; на повърхността - след стилистични операции (б. словоредна, п. падежна или предложно-падежна), те са превърнати в две различни изречения. В полския пример предлогът п. do се въвежда чрез задължителна или факултатив-на трансформация на дълбинната структура в повърхнинна структура.

държание на израза, а на другия - фонетичната реализация на символична-та единица на езика. Единицата е понятие, свързано с употребата в речта, а не абстрактна същност. Става дума не за еднократни употреби, а за онези конвенционализирани узусни варианти, които говорещият ползва като готов материал, без да се налага всеки път да ги конструира отново. Единиците съдържат концептуална основа (когнитивна база), в която е акцентирана определена информация от цялото значение със средствата на дадения език.

Знаем, че лексемите, изреченията, словосъчетанията носят информация, знаем, че и морфемите носят езикова информация, както и че словообразуването (без да е част от граматиката на езика) е също част от нашата картина на света.

В словообразувателен план също можем да проследим конвенционали-зираните структури. Така например в б. компютърджия, ср. комщутераш, п. komputerowiec, р. компьютерщик всеки от суфиксите фиксира едно и също значение според инвентара на дадения език: 'специалист по...' (което е когнитивната сфера) за когнитивната база 'компютър'; новите деривати със суфикса -холик като б. и р. сексохолик, работохолик, интернетохолик, телехолик се базират на различни когнитивни сфери - секс, работа, интернет, телевизия, но са модифицирани в названия на лица, които не могат да се откъснат от това занятие. Така цялостната, семантичната структура се разглежда като конвенционализирана концептуална структура, съставена от познати езикови елементи.

В лексемите, образувани с помощта на квазиморфемата евро-, във всички славянски езици са налице съответствия на б. евробюрократ, евроскептик, европеизация, еврореферендум, за разбирането на които е необходимо да се използва цялостното ни знание за света, за ситуацията в момента, включително и за тяхната оценка. Само по този начин можем да експлицираме значението на компонента евро- спрямо всяка от когнитивните бази на лексемите (Вашакова 2003). Във всички тези случаи граматичните морфеми (в случая евро-, -холик) като категории, конструкции придобиват стойност на символични единици и друго нищо не е необходимо за описанието и за разбирането на цялостната структура (Лангакър 1991: 16).

Когнитивната перспектива на преводните проблеми не прави открития, а предлага по-скоро нова теоретична рамка за системно и кохерентно описание на добре известни и приложими интуитивни решения. Освен че се явява отчасти като реакция срещу транформационно-генеративната граматика (ТГГ), когнитивната лингвистика представлява и опит да се решат нерешените от нея проблеми. ТГГ се съсредоточава например върху изолираните, конструираните изречения, които са откъснати от контекста, често композирани, не-взети от естествената реч, такива, каквито са в художествените текстове. ТГГ се оказва в състояние да анализира онези изречения, които образуват базови, основни структури от езика, т.е. прототипичните изречения, но по изчисле-

ния на езиковедите те съставляват в езиковата практика около 5% от общия брой на наблюдаваните изречения (Табаковска 2001: 37). Контрааргументите в защита на ТГГ са в нейната висока степен на абстрактност, постигната при описанието на тези 5% от структурите, но те имат предимно англоезичен характер, поради което при останалите езици тази теория работи по-трудно и с много други допълнителни уточнения.

KJI се оттласква и от структурализма с анализа на отделните елементи в езика, носещи значение и представляващи йерархична организация (от фонеми до фрази и т.н. до текст). Но докато структурализмът ползва като инструментариум за експликация на значението парафразите, KJI се интересува и прави анализ на концептите, които са в основата на значението и съдържат човешката способност да се концентрира знанието, както и способностите да се изобразява ситуацията, за която дадено изказване се отнася. За разлика от структуралистите, които фиксират езиковата релация между елементите на изказването, когнитивистите проникват по-дълбоко, защото разбират езика и всеки негов компонент като елементи от психологичната организация на човешкото познание. Така в изразите, в дериватите се кодира както случайното знание, така и общокултурното, общоетничното.

Когнитивизмът се стреми да проучи менталните процеси така, както те са отразени в езика, но се опира на енциклопедичните, на общите знания за човека, за неговите културни и аксиологични ценности. Общото в многобройните когнитивни изследвания е връзката между езика и културата и концепцията за езика като механизъм за опознаване на света чрез образи, картини.

В когнитивната лингвистика емпиричният подход е методологично правило: изследват се всички езикови факти, а не само артефактите; изследват се всички форми на лингвистичност, защото всички те отразяват човешката мисъл, знание и познание. Това означава отказване от автономността на отделните равнища на езика и разглеждането им като цяло, с взаимовръзките помежду им. Тук е мястото на науката за превода като наука за процесите и явленията, които не се ограничават само с едно езиково равнище при анализа. В тази връзка следва да се открои приносът на съвременната полска преводаческа школа в лицето на Е. Табаковска, автор на различни типове преводни текстове, изследовател на разнообразни преводи, преподавател по превод (Табаковска 2001, Табаковска 2003).

Вижда се, че човешкият ментален опит е организиран в картини схеми, както и в по-богати ментални схеми. Картинното, метафоричното мислене не е гениален продукт, а е особеност на ежедневния ни живот. Такъв подход в същото време означава отказ от функциониращото до този момент силно влияние върху развоя на езика на естествената философска логика, основаваща се на функционалната семантика, на референциалната семантика с условията й за истинност, при което предишният обективен подход се заменя със субек-

тивен подход към текста и значението му. Този ментален експеримент включва в себе си широк спектър от обстоятелства, формиращи значението: от емо-тивните и кинетичните възприятия до социалния и физическия контекст на текста, защото всеки един от тези избори на адресанта е резултантна от ресурси, с които той разполага като говорител на езика. Опитът за въвеждане на субективността (човешкия фактор) в лингвистиката не е нов: направен е още при структурализма и се доразвива впоследствие в различните прагматични подходи за изследване на диалогичността. А всеки превод по необходимост е не само интертекстуален, но и интерсубективен (Токаж 1998).

Привържениците на когнитивната теория държат на значението като концептуализация, схващана в нейния широк смисъл - лингвистична, паралингвис-тична, жестова, емотивна. Това не е бягство о г лингвистична конвекция, а проява на градуалния характер на тази конвенция. Такова е например назоваването на цветовете в славянските езици: р. синий и голубой, п. niebieski и granatôwy', които Не съответстват на б. свепъюсин и тъмносин, нито си съответстват помежду си. Експериментът, проведен от психолозите Б. Берлин и П. Кей и проучващ понятийною разчленяване на цветовата гама в различните световни езици (изследвани са 908 езика), разкрива интересни закономерности. Названията на цветовете се появяват в определена последователност⁴. Например, ако в един език има названия само за два цвята, то това са непременно лексемите бял и черен; ако има названия само за три цвята, то към първите две лексеми са прибавя и лексемата, назоваваща червения цвят; ако различаваните от дадена езикова общност цветове са четири, към споменатите три се прибавя и лексемата за зеления и жълтия цвят⁴. По-нататък, при все по-детайлните цветови гами, названията се появяват в последователността: син, кафяв, пурпурен, розов, оранжев, сив, и тази закономерност се оказва общовалидна, универсална за изследваното множество езици. Закономерното назоваване на елементите от естествената цветова гама намира потвърждение в езика, като най-напред се назовават най-ярките и контрастни точки в континуума, най-насъщните, а после отново според степента на домина-ция и потребност се добавят и следващите им характеристики (Соломоник 1995: 170). Това е доказателство и същевременно илюстрация за универсалността на човешкото възприятие (в случая - на цветовата гама).

Относителният характер на всяка конвенционализация следва непосредствено от енциклопедичния характер на човешкото знание: човешкото знание е непрекъснато отворено, безкрайно и феноменологично по своята същност и обхваща едновременно битието и случването на нещата'. От това имплика-циите за лингвистиката са очевидни: снема се острото разграничение между денотация и конотация, размива се противопоставянето между граматична и

¹ KJI декларира Аристотеловото разбиране за отношението форма-съдържание като своя базисна философия (Лангакър 1991).

комуникативна компетентност, между прагматика и семантика, между линг-вистично и нелингвистично знание.

Така поетичната стойност на текста (т.е. художествената, което е важно за изследователите, сред които са транслатолозите) се възприема като функция на авторовия избор на единици с различна степен на конвенционализация, за да се изрази конкретно семантично съдържание. Взаимодействието между лингвис-тичната конвенция при структурирането и символизирането на семантичното съдържание по дефиниция конституира субективната материя на когнитивната лингвистика (Табаковска 1993: 25). Тя се определя с англ. imagery (б. картин-ност, п. obrazowanie) - едно от централните понятия на когнитивистите: способността ни да структурираме или конструираме съдържанието на областта на концептуализация (англ. domain) по алтернативен начин (Лангакър 1991: 5), т.е. психологичният процес, който се занимава с формирането на невербални презентации на предмети и събития в човешкото съзнание - една от най-дискутираните теми в науката. Това е и пресечната точка на езика в лингвистиката и на езика в поетиката. Според Р. Лангакър най-важните елементи на картин-ностга, които изразяват способността на човешкия мозък да конструира, да възприема дадено събитие, наричано още сцена, са:

• Базата на комплексната матрица за дадена лексема, която обхваща понятийния фон за съществуването на лексема с дадено значение, нейния профил - например, за да се характеризира хипотенузата, е необходима по-нятийната база на правоъгълния триъгълник; за да се дефинира лексемата б. свако, е нужна базата на роднинските връзки; за да се определи същността на б. шезлонг, трябва да се познава понятието мебел и т.н.

• Равнището на детайлност (ши схематичност), с което характеризираме даден обект или конструираме неговата ситуация, т.е. начинът на определянето на мястото му в таксономичната верига - например във веригата животно—бозайник-чифтокопитно-крава-тече трябва да се познават т. нар. когнитивни пътечки, съществуващи във и чрез нашето познание. Вижда се, че всеки дериват съдържа информация за категоризацията си поради структурносемантичната си схема. Анализируемостта на всяка лексема, на всеки израз е свързана с абстрахирането на тяхна когнитивно важна характеристика, съдържаща елемент от действителността. Така например б. ме-

гаекран, сексзвезда, екосистема, телешоу, токшоу са разложими на смисли

и са разпознаваеми във всички славянски езици , въпреки че съдържат само чуждоезикови елементи. Не са разложими на смисли обаче чуждоезиковите лексеми като б. брифинг, хепънинг, лизинг, франчайзинг. При превода и на едните, и на другите ще говорим по-скоро за транслитерация.

¹ Като контрапример привеждам неологизмите например глезенка, сисадминка, които, макар и със структурно паралелно словообразуване (суф. -ка), не се отнасят към еднакви понятийни матрици.

• Обхватът на предикацията. Примерът на Лангакър е с лексемите остров, полуостров, бряг, за описанието на които е достатъчен определен обем на фигурата, която да опише адекватно същността му. Така за описанието на лексемата б. бряг е достатъчно съпоставянето на суша и вода и представянето на тяхната граница - вж. на схемата картината, отграничена в (а); за описанието на лексемата полуостров е достатъчно да се представи такава част от сушата, която има допир с по-голяма суша - на схемата това е картината (б), като картината за брега (а) не е достатъчна; а за описанието на острова е необходимо да се представи сушата, като заобиколена с вода, а не само като допираща водата (бряг) или граничеща от няколко страни с нея (полуостров), т.е. необходимите граници на картината са такива, каквито са посочени в обхвата (в). Само на фона на водата можем да характеризираме острова като такъв, а не самостоятелно и само на фона на по-голяма земна повърхност във водата можем да специфицираме полуострова като такъв (Лангакър 1991: 8).

Този пример е илюстрация на важността на конструкта обхват. Нещо повече, обхватът на едно понятие представлява наслагване на обхвати, т.е. примерът илюстрира йерархичността на понятията, тяхното включване, когато общото понятие е налице. Трябва да се направи и уточнението, че обхватът следва да съдържа не само конкретизиращи, а релевантни за предикацията елементи. Ето един пример с три напълно истинни и референтни изказвания:

Пръстът има 3 фаланги и един нокът.

Ръката има 15 фаланги и 5 нокътя.

Тялото има 60 фаланги и 20 нокътя.

Последното от тях направо може да се смята за неадекватно описание, макар че не е невярно. Ноктите се отнасят до пръстите, а не непосредствено до ръцете, не и непосредствено до тялото. Това впрочем и обяснява защо съчетанията

* нокътят на десния крак, *нокътят на лявата ръка, а още повече * нокътят Hit-тялото са сред девиантните, странните за интуицията ни словосъчетания.

Изключително важно за КЛ е възприемането на всяка картина в езика като динамична сцена в категориите фигура/жалон, като при организирането на тези категории в езика се проявява езиковата асиметрия между лексемите на различните езици. Разграничават се елементи от първи план (англ. trajector - фигура) и от втори план (англ. landmark - жалон, крайъгълен камък), на което съответства профилирането, проявяващо се в семантичен план при лексемните двойки свиня-свинско, крава-телешко. Значението на първия компонент е семантично неразложимо, представлява символичната единица и така двойката изразява йерархията на семантичните компоненти, при която вторият произлиза от първия и го съдържа по своеобразен начин, или с други думи - инкорпорира в себе си първата символична единица. По този начин когнитивната лингвистика илюстрира йерархията на семантичните елементи в значението - вижда се значимостта на експлицитно съдържащите се елементи в названието и на имплицитно (по-незначително) съдържащите се в него (Лангакър 1991: 90).

'Гака Р. Лангакър разграничава база за значението на думата и профилиране на значението. Като база той определя семантичната стойност на предикацията, но не самата стойност - хипотенузата не е правоъгълният триъгълник, а свакото не е роднинството изобщо. Значението на всяка от лексемите се определя чрез дистинктивните признаци на профила. В рамките на профилирането с цел по-нататъшното му прецизиране Р. Лангакър различава структури с профили на пространствата (нещата) и структури с профили на релациите помежду им, като първите структури отговарят на категорията на имената, а вторият тип структури представят глаголите като съответстващ процес, като съвкупност от статични релации, отнесени във времето. Така профилирането също представлява представяне на действителността. В тази конфигурация той не разглежда лексемите, назоваващи дадено събитие сино-нимно - например с б. компютризация и б. компютризирам, тъй като името представя събитието атемпорално, докато глаголът - процесуално, срв.:

Компютризацията е характерна за съвременните офиси.

Компютризирахме нашия офис.

• Перспективата на възприетата гледна точка - обективният или субективният начин за конструиране на символичната единица като отражение на възгледите, културните натрупвания и общите знания на създателя на символичната единица. Това измерение на картинността може да бъде илюстрирано със случаите на оказионализмите, на неузуализмите - б. безсамолетмик, неадекват/шк (цитати от ежедневната преса), образувани по продуктивния модел на б. безпризорник, безсрамник, некадърник-, немирник и пр.

Перспективата на възприетата гледна точка се вижда и в изказвания (предмет на преводачески колебания и избор, изключително често преводно явление), представящи различно описание на сцената:

Хълмовете се спускаха към бреговете на реката.

Хълмовете се издигаха над бреговете на реката.

Перспективата на гледната точка можем да открием и в скрития лексикален деиксис, особено типичен за българския език - срв. разликата между: Ще ходиш ли на кино днес? и Ще дойдеш ли на кино днес?, където във второто изказване говорещият се е включил в множеството на кинаджиите, а в първото изказване той е само страничен наблюдател. Перспективата е спазена последователно и в отговорите на въпросите: Да, ще отида νίДа, ще дойда.

Различните контексти на употреба - например б. глава, пръст, ръка, рамо са части на тялото, но в контекста на изразите като глава на семейство, на малкия ми пръст не можеш да стъпиш, вървя ръка за ръка, рамо до рамо те представят метафорична, идиоматична употреба и в голяма част от случаите приписват предикат не за сферата на човешкото тяло, а - метафорично

- за социалните взаимоотношения. Метафорите в когнитивната лингвистика са сред силните й теоретико-практически аспекти.

Очакванията и предположенията на говорещите. Така КЛ е релация между динамика и статика, която може да бъде илюстрирана с модела на билярдната топка. Тя раздвижва групираните статични топки и те се пръскат, като движението им спира отново в момента, в който се изчерпи и енергията, зададена от удара с билярдния прът. Неразличаването на отделните фази на това движение в действителност представлява и неразличаване на промените в езика и обратно.

КЛ е и граматика на прототипите. При всяка перцепция се извършва избирателен процес: виждаме това, което искаме да видим - според своите психични нагласи, знания, а и според своите физически възможности. В езиков план това дава отражение върху семантичната структура на езиковите изрази, а при работа с два езика (оригинал и превод) върху различната семантична структура на различните езици. В същото време наблюденията, които извършваме, са синкретични или последователни. Едновременно наблюдаваме цвета, формата, размера на ябълката и последователно просле

дяваме нейното изяждане. В процеса на това наблюдение има основни елементи, които са познавателно важни. Това са т.нар. прототипни елементи, централните за нашето наблюдение, най-добрите представители за своята категория, онези, които се намират в центъра на категорията. Елементите, които са по-далече от центъра, се отнасят към периферията и губят част от типичните черти за категорията, а отдалечавайки се от типичната си категория, те се приближават към друга сродна категория. Чрез прототипите светът се категоризира, като не е необходимо те да са истинни или верни, да отговарят на обективната действителност - те са субективни по изконната си същност. За транслатологията прототипите са ценни с възможността за избирателност на езиковите единици, когато езиковият материал на даден език налага своите ограничения върху избора на езиков елемент за иазо-ваване на еквивалентни същности¹. Затова в когнитивната лингвистика се приема, че категоризацията чрез прототипи е категоризация на ежедневното виждане на света, а не на обективния му образ. Тя борави не чрез класическите научни онтологични, статични категории на описанието, а с динамичните епистемологични категории (човешкото възприятие, респ. познание). Категоризацията се извършва от онтология към епистемология.

Прототипите също са йерархични в субективното познание, те разграничават подчинени и надредни нива (например б. куче-дакел - вертикална рела-ция, и б. дакел-кокер - хоризонтална релация). Именно затова символичните единици могат едновременно да имат както научна, така и ненаучна, общоприета, ежедневна дефиниция. Например понятия като б. ДНК, хипотенуза, лексема, катоптрика могат да имат само научна дефиниция, докато други като б. вакуум, дом, интегрален, кошче, маймуна могат да имат и ненаучна дефиниция.

Взаимоотношенията между категоризациите са почерпани още от идеите на Дж. Лейкьф за метафората (Лейкъф и Джонсън 1980, по 1998). С описването на значенията той формулира радиалния модел на категоризацията, състоящ се именно от център и периферия, като в центъра се намира общото, типичното, близостта между понятията². Лангакър го допълва, като предлага мрежов модел на значението, категоризирано според ежедневните ни виждания. Пример за такова мрежово описано значение е понятието КЛЮЧ. То

¹ Типичен пример за субективно формиране на прототипи е индийската притча за слона: трима слепци го описват или като дълго животно (хобота), или като дебело дърво (крака), или като плоско животно (ухото). Нищо не отговаря на истината, но отговаря на техните възприятия, на тяхната тактилна перцепция.

² Сама по себе си тази концепция не е нова в хуманитаристиката. В „Логико-филоеоф-ски трактат" Л. Витгенщайн (Витгенщайн 1988: 175), говори за играта, която трудно можем да дефинираме, но която еднозначно можем да определим като игра. Така например и бриджът, и канастата, както и пинг-понгът и ,Нерен Петър" са игри, макар да са много различни в същността си.

съдържа в себе си понятия като б. френски ключ, гаечен ключ, ключ за часовника, в него дори е намерил място електрическият ключ. Това са конкретните значения, получени по метонимия. А изрази като б. нотен ключ, ключ за играта, ключ-шифър, ключ за сърцето са абстрактни значения, получени чрез метафоризация. Мрежите от значения се оформят в диахрония: когато наблюдаваме прехода от полисемия към омонимия. Така б. ключът за лампата е представител на две мрежи без поясняване на детайлите им: за коя именно лампа е предназначен - настолна, висяща, лампион, т.е. ключът може да бъде висящ, сензорен, механичен, но все ще е ключ. Ключ е и електронната карта, която отваря хотелската стая. Така в центъра се озовава общото, прототипич-ното за всички споменати ключове, а в периферията - различното: формата, функцията, техническото приложение на всеки от тях.

С този пример се илюстрира основната теза на когнитивната лингвистика: градежът на езиковите единици не се извършва като конструиране на къщичка от кубчета, при което всеки семантичен елемент се вгражда в значението на смисловата единица, а представлява материализиране на отделни значения, изтъкване на определени значения (в лексемата ключ са изтъкнати значенията завъртане, затваряне, превключване, разбиране, достъп, а на заден план са отместени останалите значения - форма, наличие на друг компонент, в който да бъде завъртян ключът, и т.н.). В същото време, ако срещнем в текста израза ключ за дъската, на базата на предишния ни езиков опит можем да се опитаме да си представим нещо подобно в някаква възникнала комуникативна ситуация. И така, докато се роди нова дума или пък докато попаднем в комуникативна ситуация, където ще се наложи да употребим именно лексемата ключ, чието значение ще бъде ново в групата от омоними. Идеята е, че всяко изказване възниква от името на говорещия за даден друг говорещ в дадена конкретна ситуация. Нека сравним на равнище израз следните примери:

Не може човек да не се съгласи с теб.

Не мога да не се съглася с теб.

Все пак съм съгласен с теб.

Ще видим, че докато първият израз е безличен и по някакъв начин - безразличен, вторият е закотвен (англ. grounding) в контекста, защото говорещият е в ситуацията като субект и не я наблюдава индиферентно. За преводача е важно, че често в превода лексемата не се превежда с лексема от същата граматична категория. Транспозицията в превода е обичайна контекстуална практика и когнитивната лингвистика обяснява теоретично тази практика с профилирането на значението въз основа на базата на значението.

Видимо е, че когнитивната лингвистика очертава границата между идентичността и разликата (Табаковска 2000: 11), а в поетичната реч тази граница

преминава в стилистика - с възможността да се произведе избор. Идентичността и разликата всъщност са ключови понятия за KJ1, в която идентичността се съдържа в универсалната природа на човешкото познание, а разликата характеризира безкрайния набор от резултатите от познавателния процес. Когнитивният подход пряко изисква прекодираща интерпретация - да напомним превода в широкото разбиране на Р. Якобсон (Якобсон [ 1959] 1985). В основата на граматиката на Р. Лангакър (Лангакър 1991) лежи основополагащата идея за стала - възможностите за избор сред възможните средства за експресия.

Сред основния принос на когнитивната лингвистика за преводознанието е поставянето на езиковите метафори в центъра на вниманието на изследователите, а не встрани от анализа на езиковите структури. Това е предвидимо, защото след работата на Дж Лейкъф КЛ има на какво да стъпи, за да опише и обясни този изключително фреквентен феномен в речта ни. Разширяването на основното значение в метафорично значение е пряко следствие от теорията на прототипите¹. Поради това метафората предполага значително по-обширно транслатологично описание - тя съдържа проблематиката на познанието в двата езика - оригиналния и преводния, а освен това и множество екстралингвистични знания, които й позволяват да функционира. Така метафората като изследователски обект също получава по-високо призвание. Т. Добжинска (Добжинска 1991) илюстрира с преводни примери тази специфика, с което отваря множество въпроси както пред филологията, така и пред превода - теоретичния и практическия.

Когнитивизмът предполага креативност не само при сътворяването на езика, но и в областта на лингвистиката, защото в езика са еднакво нормални както стандартните форми, образувани от определени компоненти, така и оказионалните форми, образувани от същите компоненти, а лингвистиката е тази, която следва да се произнесе и за едните, и за другите, еднакво живи форми. Това са все неконсумирани позиции на когнитивния подход, които заслужават по-задълбочен изследователски интерес. Когнитивизмът предполага и предпоставя различна образност в два езика, където едни и същи (при-видно) фрази могат да извикат различни познавателни образи поради различ

¹ Метафоричните разширения на значението често се разполагат в периферията на основните значения, като само се асоциират с централното, протипното значение, намиращо се в основата на човешкия опит. Едно от най-обичайните разширения е ситуативният пренос на физическото пространство в персоналното или социалното пространство в изрази като:

Гласът му спадна след купона.

Рейтингът му спадна. (Подобен е случаят с неутралното значение на глагола спадам: Нивото на водата в язовирите застрашително спадна.)

Подобен пренос на неутралното значение на глагола изяждам виждаме в примерите с пренос в сферата на физиологията или икономиката:

Инфлацията изяде спестяванията.

Костта се самоизяде.

ните връзки между език и понятийна структура в двата езика. Преводачът субективно решава проблема за еднаквата въображаема образност, която следва да постигне чрез превода си, той може да остави централните, прототипните фрагменти и да запази характера на периферните - непрототипните, в името на сътворяването на различен текст с различна ментална структура.

В теоретичен план когнитивната лингвистика предлага по-адекватна дефиниция на преводната еквивалентност, без да е необходимо да се налага оценката на превода. Опряна на тематичната образност, еквивалентността при когнитивен подход към художествения превод се постига с различни преводачески техники (Табаковска 2001: 162). С приноса си към теорията на поетичния превод, с въвеждането на конструктивен механизъм за описание, сравняване и функциониране на две езикови системи при организирането на семантичното съдържание в тях KJI доказва тезата, че теорията на превода не е автономна дисциплина (Табаковска 2001: 34).

За анализа на художествения превод, в частност - на поетичния текст, апаратът на ЕЛ е особено подходящ, благодатен и стратегически перспективен. Затова в частта, в която се анализират преводите на поетичен текст, този подход се прилага като добавка към структурно-семантичния и текстологичния.

4. Прагматика на превода. Преводът в импликатурите на Грайс

Преводът може се разглежда като интерактивна дейност, като един непрекъснат диалог, при това между различни обекти и субекти: между преводача и оригиналния текст, между превода и читателя, между двата текста - оригиналния и преводния, и т.н. В диалога участваме и ние като читатели/слушатели. Диалоговият ни режим на практика е включен от момента на събуждането ни: от преведения текст върху пастата за зъби, през преведения текст върху кутията с кафе или чай, до преведената инструкция върху сухата супа - всички те днес са многоезични и много често определяни от изследователите като текстове, лишени от оригинал, или като текстове с анонимен оригинал. Битовите преводи са незначителна част от преводите изобщо, но в библиотеката или четем преводни текстове, или пък си превеждаме в свои категории и собствена реч чуждоезиковото слово. В много от ежедневните ни дейности имаме работа с преводни знаци или с преведени знаци.

Това именно позволява преводът да се анализира като диалог, като комуникация, за която важат неписаните диалогични, но описани от лингвистите интерактивни закони. Диалогизмът е характеристика на всеки вече преведен или още непреведен текст. При преведения текст диалогизмът е резултативен, той се проявява в конкретния преведен текст; при непреведения, оригинал-

ния текст диалогизмът е по-осезаем, защото това е диалог между писателя и читателя, между читателите, между писателите - в случаите на интертекс-туалност. Според анализаторите на дискурса, на текста (независимо дали е писмен или устен) диалогизмът е в живата релация адресант-адресат чрез посредничеството на комуникативното съобщение, представено чрез определен код. Така се разпознават компонентите на всяка комуникативна ситуация (по Р. Якобсон [1960] 1989). Тя обаче при превода силно се усложнява от ап-риорното наличие на два кода на съобщението в диалога. Защото в тази схема преводачът съчетава няколко комуникативни роли: на адресата (читателя) - той е първият читател на оригиналния текст и като такъв негово е правото на най-задълбоченото четене; на адресанта и в известен план на съавтора на преведения текст. Комуникативната диалогова схема в усложнен вид, представена от И. Леви, заслужил си славата на най-популярния теоретик на превода в славянския свят, има верижно изображение. Преводната процесуална последователност от езикови случки се отличава с изоморфност, с хомологичност на диалогичните/преводните събития: 1) между оригиналния текст и неговия пръв читател (в лицето на преводача) и 2) между преводния текст (получен с посредничеството на преводача) и неговите множество читатели. Това е междуезиковият превод на Р. Якобсон (Якобсон [1959] 1985), иначе казано

- интралингвалният превод, преводът, когато той е резултат от преводната дейност (срв. Леви [1957] 1998): автор/действителност-подбор-изрязване/оригинален -преводач/четене-преизрязване/текст - читател /четене-конкретизация-преводен

Прагматиката по различни пътища и начини внася своя дял в трансла-тологията. Разбирана като отношение между текста и неговите потребители (създатели-читатели/слушатели) в комуникативния акт (според класическата схема на семиозиса на Ч. Морис и Ч. Пърс) за разлика от синтаксиса (като отношение между езиковите елементи) и семантиката (като релация между езиковата форма и нейните референти в действителността), прагматиката (като релация между езиковия знак и неговия потребител) засяга проблемите на речевите актове, на пресупозициите в тях и като обобщение - на импликатурите на Дж. Грайс, един от представителите на кеймбриджката школа. Тези импликатури заслужават особено внимание, защото така детайлно разглеждат интерперсоналната комуникация и в същото време я обобщават, че водят до редица импликации за транслатологията. Приложени към преводните феномени, те дават по-широк поглед върху разностранната преводна проблематика.

Както се вижда от комуникативната схема, преводът, подобно на диалога, представлява особен род съвместна дейност между участниците в него (реални или виртуални), а всеки от тях в някаква степен приема обща за тях цел или поне посока на диалога. Тази цел понякога е отчетливо определена, но много често остава твърде размита до края на диалога (Грайс 1985: 222, Ленерт 1988). В нормалния разговор диалог винаги съществува цел, дори когато тя е второстепенна както например между случайните купувачи на опашката или между случайните спътници във влака. На различни етапи от диалога различни реплики могат да се признават от участниците за неуместни, т.е. за неподвластни на целта на диалога и на неговата посока. Затова се предполага, че макар и да не съществува изчистен откъм неуместни реплики диалог (освен този в театъра), всеки от участниците в него прави своя принос за постъпателното му развитие. Този принос се формулира във вида на кооперативния принцип, в рамките на който се разграничават и отделните постулата максими, формулирани от Грайс. Тяхното название според автора наследява четирите философски категории на Кант (КОКН). Всеки постулат се изразява чрез свои подкатегории, подформулировки, за да обхване максимален брой случаи и за да отрази максимално ясно диалогичната ситуация, и може да има своите непосредствени проекции върху преводния процес.

• Първият постулат се отнася за количеството информация и е специфициран във формулировките:

- твоето изказване не следва да съдържа по-малко информация от необходимата;

- твоето изказване не следва да съдържа повече информация от необходимата.

С други думи това означава: не казвай нито повече, нито по-малко от необходимото за разговора. Изреченото по-малко, със спестяване на част от информацията, по своеобразен начин осакатява диалога, без да се произнася лъжа.

По същия начин изреченото в повече изглежда на пръв поглед без значение, тъй като не ограничава слушателя откъм достъп до необходимата информация. Множеството допълнителна информация обаче води до размиване на целта на диалога, на информацията в него, до объркване на слушателя, до въвеждане на потенциални допълнителни цели или теми и до подценяване на основната цел и изгубването й.

Отнесен към превода, този постулат описва релацията на количеството преведен текст спрямо количеството оригинален текст: недопреведено-то количество текст осакатява превода за читателя, а с него и авторския текст, авторския стил, автора и цялата чужда литература. Изпусканията, които не са рядка преводаческа практика, засягат често най-трудните за преводача моменти и в по-ранни периоди от преводаческата практика са

прилагани по различни съображения. (В случая с романа „Майстора и Маргарита" причината за изпусканията е уникална - съветската цензура, предоставила за превод непълен оригинал на всички езици, които е контролирала). В по-отдалечените исторически периоди преводачът е правил преценка на възможността даден текстов фрагмент да се окаже нерелевантен за неговия читател и това му е давало моралното право да го пропусне. Също в далечното минало преводачът е селектирал преведения материал с оглед на редица литературни, социални, субективни обстоятелства. В зората на българската преводна практика тази тенденция е била напълно обичайна наред с побългаряването на чуждите текстове. Тя би била предмет за изследване на литераторите транслатолози.

От друга страна, практиката да се превежда в повече (дори до 30% при устния превод) също води до промени в авторовия замисъл по отношение на стила, композицията, развитието на фабулата и пр. Свръхпреводът (англ. overtranslation) също е само версия на оригинала (Нюмарк 1986:39), поради което възниква необходимостта от други ограничаващи постулата. Така, напомняйки постулатите на Т. Сейвъри (Сейвъри 1968¹), станали класически за всеки начинаещ теоретик на превода, можем да повторим: не превеждай нито повече, нито по-малко от съдържащото се в оригиналния текст, и това се отнася за всички етапи на превода.

• Вторият постулат на Грайс обхваща качеството (изказването ти трябва да бъде истинно):

- не казвай онова, което смяташ за лъжливо;

- не казвай онова, за което нямаш достатъчно основания.

С други думи това означава: не казвай онова, което смяташ за лъжа, и не говори онова, в което не си сигурен. Сравнено с изискванията на натрупалата опит транслатология, това би значело също и: не превеждай лъжливо и не превеждай онова, в което не си сигурен. В този постулат се вмества голяма част от изискванията, свързани с етиката на преводача.

¹ 1. Преводът трябва да предаде думите на оригинала.

2. Преводът трябва да предаде мислите на оригинала.

3. Преводът трябва да се чете като оригинал.

4. Преводът трябва да се чете като превод.

5. Преводът трябва да отразява стила на оригинала.

6. Преводът трябва да отразява стила на преводача.

7. Преводът трябва да се чете като съвременен на оригинала.

8. Преводът трябва да се чете като съвременен на преводача.

9. Преводът може да прибави или да премахне нещо от оригинала.

10. Преводът не трябва нищо да прибавя, нито да премахва.

11. Стиховете трябва да се превеждат в проза.

12. Стиховете трябва да се превеждат като стихове.

• Третият постулат на Грайс е постулатьт на отношението (или на реле-вантността на темата, която би желал да доразвиваш в разговора), затова той се преформулира още и като: придържай се към темата, не я подменяй и не я избягвай. Грайс смята този постулат за един от сложните за описание, доколкото всеки разговор напълно закономерно предполага смяна на темите в него.

Отнесено към превода, това ще рече: запазвай тематично и комуникатив-но важните елементи, за да се запази йерархията на превежданото съдържание, т.е. между първостепенните и второстепенните елементи в текста. Този постулат се илюстрира напълно изчерпателно с примерите за необходимостта да се превеждат ключовите, интертекстуалните, многофункционалните фрази в художествения текст (вж. четвърта глава).

Дотук изредените постулата засягат самия текст, онова, което се казва в него, докато последният постулат засяга това по какъв начин, как то се изказва, как се предава съдържанието.

• Четвъртият постулат на Грайс е постулатьт за начина. Това е най-неопределеният постулат, засягащ двузначните изказвания, нееднозначните елементи в текста, а следователно и играта на думи, така честа в поезията, в сатиричните жанрове, и свързан с количеството използвани думи, с насочеността на разговора. Той може да се преформулира и като: изразявай се ясно, или по-конкретно:

- избягвай неразбраните изрази;

- избягвай нееднозначността, двусмислеността;

- бъди кратък (без многословие);

- бъди организиран в изказването си.

Спрямо превода този постулат означава: преведи разбрано неразбраните изрази; преведи еднозначно фрагментите от текста, които се нуждаят от това, като за играта на думи, която иманентно е двузначна, създай двусмислица, когато това е възможно; обясни, когато се оказва неразбираемо, и преведи кратко, преведи организирано. Това осигурява еднозначното, лесно възприятие дори и на игрословиците, които имат своите различни значения. Винаги е по-добре някак да се преведе, отколкото никак да не се превежда.

Диалогичните постулата имат своя вътрешна йерархия, произтичаща от същността им, при което вторият постулат е с особена тежест, тъй като засяга условията за истинност на изказването, което е в основата на всяко успешно изказване.

Споменатите постулата според Грайс са дотолкова универсални, че се отнасят не само до вербалната, диалогична интерперсонална дейност, но и до всяко междуличностно взаимодействие, за което той привежда и конкретни

примери¹. Целта на диалога невинаги е осъзната от участниците в него и не се формулира като такава, т.е. често целта на разговора може да се измества, но това винаги става с мълчаливото съгласие между участниците в него. При това онзи, който не спазва принципите на сътрудничеството, подвежда не толкова събеседника, а самия себе си. Кооперативността е насочена към двамата участници в диалога.

С превода обаче нещата не стоят така, т.е. невъзможна е пряка аналогия. Всеки превод реализира някаква цел - естетическа, информативна, морализаторска и пр. Недобросъвестният преводач ще накърни интересите на читателя, който общува с текста и неговия автор само чрез посредничеството на преводача, и именно поради това комуникативните постулата на Дж. Грайс се отнасят с редица уговорки, но напълно хо-мологично към превода. При общуване с чужд, преводен текст кооперативният принцип е свързан най-общо с хоризонта на очакване на участниците в комуникативната ситуация. Тук очакванията на читателя са по-ограничени в сравнение с очакванията при една добре позната (като собствената) литература; те имат твърде общ и неконкретизиран характер. Това означава, че очакванията на читателя са свързани било с текста като художествено произведение, било с текста като авторов продукт, но едва ли със самия текст в лингвистично отношение². Очакванията към текста като лингвистичен продукт са свързани с неговото непосредствено възприятие на приемащия език.

Понятието на Грайс комуникативна импликатура включва кооператив-ност и взаимна разбираемост (не само чуваемост), възникваща в диалогич-ното общуване. Във всяка междучовешка дейност е важна кооперативността, но кооперативността на диалогово, на чисто езиково ниво се различава от

¹ · Постулат на количеството информация: ако заедно поправяме моята кола (което е целта ни) и аз очаквам да получа от вас в един момент четири гайки, надявам се те да бъдат именно четири, а не повече или по-малко; затова именно вас съм извикал за помощник.

• Постулат за качеството (истинността): ако заедно правим сладкиш и очаквам да ми аси-стирате и да ми подадете захарта, то не очаквам да получа в ръцете си в един момент сол.

• Постулат за релевантността (темата): очаквам в периода на нашето сътрудничество всяка ваша стъпка да съответства на моята с тъпка: когато замесвам тесто, не очаквам преди поставянето му във фурната да ми подадете яйцата, макар че това е бил важен етап при замес-ването, както и не очаквам да получа кърпата за покриването на изпеченото тесто, въпреки че това ще бъде важен момент след изпичането на тестото, на следващия етап.

■ Постулат за начина: очаквам в нашата съвместна работа партньорът да оцени своя принос и да има съзнанието за него и да работи според принципите на кооперацията, в про -тивен случай неговият принос остава безцелен.

² Изключение бе очакването на появата на български език на „Одисей" на Д. Джойс и заради специфичните лингвистични построения в него. Затова „Одисей" бе обявен за преводната книга на 2004 г. у нас (преводът е на И. Василева).

кооперацията на поведенческо равнище. Примерите за различията са в множеството анализирани илокутивни актове.

Кооперативно стта на преводно равнище е резултат от имплицитно или експлицитно договаряне между няколко страни: автора (чрез мениджъра му), преводача на текста и издателя на текста (отново чрез посредничеството на преводача).

Всяка комуникативна ситуация предполага квазидоговор за взаимопомощта между участниците, а при превода - особено при превода като тълкуване - квазидоговорът предполага добросъвестност, помощ на неразбралия и на неразбиращия чуждия език и извеждане от незнанието при контакта му с него.

Постулатите на Грайс освен това описват и комуникативната компетентност на участника в диалога. Преводаческата компетентност е значително по-сложно явление, а паралелът с максимите на Грайс, разкриващ съвпадението им с изискванията към преводача, показва колко по-сложна е преводаческата дейност спрямо другите комуникативни дейности. Освен типичните за диалоговата комуникация качества преводачът следва да притежава повече от всеки участник в даден диалог способности за интерактивна дейност, да има усет не само за интраезикова, но и за интерезикова, интеркултурна работа, както и съзнанието, че е обвързан с такъв тип работа.

Не бива да се забравя, че и Грайс подобно на Чомски работи с идеалните същности в езика - с идеалния говорещ, идеалния разбиращ и идеалния слушащ (Венути 1995: 105-108). В практиката обикновено преводните ситуации са много по-сложни и по-пъстри.

В славянската транслатология заслужава да се посочи прагматичната концепция за превода на словенския автор Щ. Вевар заради обосновката на цялостен подход към художествения превод и към литературната критика (Вевар 2000)

5. Преводът и теорията на релевантността

Сред направленията в преводознанието, свързани и провокирани от лингвис-тичната прагматика, би следвало да се споменат и други автори с принос към съвременното изучаване на преводите, още повече че в значителна степен те поставят мост към споменатите вече изследвания на когнитивистите.

Прагматическият аспект на преводознанието изцяло се отразява в теорията на релевантността, позволяваща по-добре да се разбере същността на превода и неговата специфика (Спербер, Уилсън 1995). Според тази теория всяко изказване е успешно, когато е подчинено на оптималната релевант-

¹ Неговият изследователски материал е словенско-немски и немско-словенски, поради което не му отделям повече място тук.

ност, когато е важно и съществено за дадената ситуация, за дадения говорещ и за дадения слушащ, когато в дадената комуникативна ситуация говорещият осигурява на слушащия разбиране чрез максимална подкрепа, без да са необходими допълнителни усилия. Става дума за понятия от психологически характер, а в теорията на релевантността всички понятия се разглеждат предимно психологически, включително и понятието контекст. Според тази теория адресатът възприема интенциите на адресанта като първостепенни и ги дешифрира, без да има необходимост от допълнителни усилия.

Теорията на релевантността се опира на теорията на комуникацията. Теорията на комуникацията впрочем е повлияла върху редица съвременни лингвистични изследвания, а авторите подчертават, че всяка комуникативна ситуация се състои не само от кодиране, пренасяне и декодиране на съобщението, а и от заключения в процеса на общуване, импликации в смисъла на Грайс. Не бива да се забравя, че езиковата комуникация е всъщност най-сил-ната, защото винаги съдържа елемент на експлицитност за разлика от невер-балната комуникация, която борави само с импликатури.

Теорията на релевантността приема, че човешките същества априори имат интерес да подобряват разбирането на света около себе си, а това разбиране обхваща и съхраненото в паметта. Затова е налице и очакването, че в/чрез комуникацията знанието за света ще се подобри или модифицира. Принципът на релевантността според Д. Спербер и Д. Уилсън (Спербер, Уилсън 1995) означава, че всеки акт на пряка, остенсивна комуникация предава, съобщава и презумпцията за оптималната му релевантност. Централното твърдение на теорията на релевантността е, че човешката комуникация създава очакване за оптимална релевантност, т.е. за адекватни контекстуални ефекти при минимални комуникативни разходи. Това се разглежда като част от универсалната човешка психологична нагласа. Противоречивите на пръв поглед постулата на Т. Сейвъри, цитирани по-горе, могат да се разрешат и да се избегнат именно благодарение на въвеждането на принципа на релевантността, като се уговори условието към тях: ако съответства на принципа на релевантността (като определящ границите между различните преводи и читателите им).

Всъщност идеята за зависимостта между вложените комуникативни усилия за постигането на перцептивен ефект е позната още от И. Леви с принципа му „мини-макс" като основополагащ за всяка комуникация, включително и преводаческата дейност: с минимални усилия да се постигне максимален ефект (Леви [1967] 2000). Чрез този подход особено ярко се разкрива разликата между превода на поезия и превода на проза в светлината на необходимите преводачески рамки за вземане на решение.

За да бъде в духа на теорията на релевантността, изказването следва да постигне адекватен контекстуален ефект у слушателя, без за постига

нето му да са необходими допълнителни усилия от страна на адресанта. Адекватността е свързана и с адекватни усилия на адресанта и адресата - например не можем да учим начинаещи по учебник за чужд език за напреднали, нито пък можем да учим филолози и нефилолози по един и същ учебник по чужд език. Всяко изказване поражда разнообразни адекватни контекстуални ефекти. Тези контекстуални ефекти могат да бъдат три вида: 1) които създават импликации у адресата; 2) които усилват или потвърждават допусканията на адресата; 3) които елиминират допусканията, дължащи се на противоречивост.

Сред важните разграничения в теорията на релевантността е наличието на два различни начина на употреба на езика: дескриптивен и интерпретати-вен. Изказването е употребено дескриптивно, когато се очаква да е истинно в някой възможен свят. Изказването е употребено интерпретативно, когато представя казаното или мисленото от някого. Следващите примери илюстрират разликата:

Иван и Мария се развеждат.

Петър каза, че Иван и Мария се развеждат.

В първия случай твърдим и знаем, че двамата се развеждат, а във втория само повтаряме нечии думи, без да сме сигурни в истината. Второто изказване ще е неистинно само ако Петър не е казвал нищо по въпроса и то не зависи от истинността на факта за развода между двамата. Интерпретатив-ната употреба на езика се включва на различни нива на комуникацията - при определянето на жанра на изказването, което предполага импликации за неговото съдържание, т.е. при текстовата типология, при цитатите, резюметата, парафразите и т.н.¹

Преводът в този ред на мисли е част именно от интерпретативната употреба на езика: преводът казва нещо на друг език, веднъж изречено на един език. Според едно от водещите имена в преводната теория на релевантността - Е.-А. Гут (Гут 1991: 52), преводът се разглежда като прагматично понятие което насочва

¹ Теорията на релевантността е изключително чувствителна към контекста и неговите участници. Например към въпроса: за какво е този филм („Повелителят на конете"), можем да формулираме различни отговори в зависимост от участниците в експеримента и предполагаемите техни интереси: някои гледат „Повелителят на конете" заради любовната история, нестандартна и неочаквана, други - само заради конете в него, трети - заради психологизма и отношенията между хора и коне. При различните хора отговорите на въпроса за филма ще са различни. При всички случаи обаче е налице интерпретативната употреба на езика.

към определен тип комуникация, към вторична комуникативна ситуация¹. Определяйки превода като вторична комуникативна ситуация, преводачът следва да предупреди, да предотврати, да антиципира всички тези на читателя. В българското славистично езикознание вторичността на комуникативния продукт превод е представена от И. Владова (Владова 2004). Според нея преводачът се явява като комуникатор, като участник в комуникативната ситуция, а не само и не просто като копист на чуждия текст. Отношението между оригинала и неговия превод е в интерпретативното подобие помежду им, което се проявява в разпределението на явните и скритите смисли в текстовете (Гут 1991: 48). Това подобие може да се разглежда в градуален смисъл, когато на единия полюс се разполагат несподелените експликации и импликатури, а на противоположния - всичките възможни общи компоненти на смислите. Привидното опростяване на картината може да бъде усложнено и когато се установява кои именно експликации и импликатури се оказват общи в оригиналния и в преводния текст. С тази проблематика у нас обстойно се е занимавала Б. Алексиева (Алексиева 1977, Алексиева 1982), чиито наблюдения, макар опиращи се на българо-английските преводни съответствия, в теоретичен план заслужават внимание.

Най-голямата трудност пред преводача е прагматичната: решаването на проблема за различните контексти на различните литератури, особено при вторичните комуникативни ситуации (преводните). Всъщност опровергаването на постановките за успешен превод зависи преди всичко от доброто познаване на изходния текст. Различията в езика, които преодолява преводачът, са само първата пречка пред него; втората пречка, която трябва да преодолее, са познавателните различия, културните разлики (Гут 2004). Те са от по-особен характер и превеждането им не може да се осъществи по начина, по който се преодоляват езиковите различия. Често в приемащата култура достъпът до знанията за чуждата култура се оказва невъзможен и тогава инструментите за преодоляването на осъзнатите културни разлики са различен тип преводи - парафрази или цитати. Често читателят дори не е предупреден, че за разбирането на текста му е нужна специална предварителна подготовка, която преводачът не му е осигурил, защото това често и технически се оказва невъзможно (Гут 2004). В този ред на мисли типологията на текстовете също е основополага

¹ Теорията на Е.-А. Гут се опира на няколко важни постановки. Важно е разграничението между първични и вторични комуникативни ситуации. Комуникативните ситуации са първични, когато слушателят, за да разчете интенциите на говорещия, получава едновременно три феномена: самото изказване, множеството от контекстуални допускания, релевантни за това изказване, както и способността да прави заключения от комбинацията, между двете (по Фасет 1997: 136). В много случаи обаче знаците не са дешифрирни правилно, не е намерен и контекстът им, което води до неразбиране на текста. Това е вторичната комуникативна ситуация, която е валидна особено при отдалечени култури: релевантността е пропорционална на културната дистанция (Гут 2004).

ща за теорията за релевантността. Чрез определянето на текста като разказ или есе, а не например като исторически текст потенциалният читател се насочва към адекватното му възприемане. Още от руския структурализъм ни е позната идеята за текста като модел на универсума с онова, което включва или изключва в зависимост от това дали е сюжетен или безсюжетен. Към безсюжетните Ю. Лотман отнася и лириката, и телефонния указател. Дори онова, което е изключено от текста, може да се приеме за типологичен признак (Лотман 1971: 286).

Според Е.-А. Гут (Гут 1991) контекстът е важен компонент за текста. Контекстът е широко понятие, познато още от текстолингвистите, и включва всички елементи от непосредственото обкръжение на текста, както и цялото предхождащо знание с очакванията за бъдещето, научните хипотези или религиозните вярвания и анекдотичната памет, общите културни допускания, вярата в менталното състояние на говорещия... (Ван Дайк 1977: 177 и сл.) Втората характеристика на контекста е, че той е своеобразно организиран от автора за читателя на оригиналния текст и тази организация предопределя достъпността на информацията при прочита му вече от читателя на преводния текст. Контекстуалните бариери пред прочита се отнасят както за превода в частност, така и за литературните текстове от отдалеченото минало, сътворени в различни исторически, психологически, културни и пр. ситуации. Разграничаването между контекстуалните и езиковите проблеми в превода са част от осъзнаването на оптималната релевантност като централно понятие в преводната практика, което означава, че без допълнителни усилия адресатът трябва да разбере интенциите на автора.

Принципът на релевантността е вътрешна, иманентна характеристика на всеки произведен текст, към която преводачът следва последователно и непрестанно да се придържа. Реципиентът очаква необходимата информация за дешифриране на казаното да е достатъчната. Той започва да интерпретира с най-малкото усилие и от най-четивната информация в дадения момент, при което езиковата и прагматичната информация в изходния текст често трудно се разграничават, защото могат и да съвпадат.

Авторите и привържениците на теорията смятат, че няма нужда от отделна теория на превода, тъй като липсата на успешна комуникация, както и на успешен превод, е свързана с липсата на релевантност. Няма нужда и преводачът да следва няколко подхода едновременно при превода, а да помни, че неочакваните отклонения от даден подход водят до неправилни съвпадения в когнитивното обкръжение и излагат комуникативния успех на риск (Гут 1991). По-доброто и по-пълното разбиране на проблема позволява на преводача по-добре да се справи с него. Парадоксът на тази теория е в схващането, че именно преводът (а тя анализира и работи с превода като текст) не може да бъде еднозначно етикиран като превод и като специфичен за възприемане

текст. Това е спорна постановка, но като контрапункт на представените тук теории заслужава внимание. Тя остава в руслото на прагматичния анализ на преводните текстове Още повече че близки възгледи ще срещнем и при други представени по-нататък релевантни за транслатологията научни течения.

6. Преводът в контекста на деконструктивизма

Последното (във времето и в това изложение) теоретично направление, дало тласък на транслатологията, е деконструктивизмът. Той отчетливо кореспондира с ред особености, описани от полисистемистите - плурализъм на системите от ценности и равнозначност на всяка от тях (всичко съществува паралелно и равностойностно), край на целостга, на организираността, деконструкция на всичко: от формата до традицията, отказ от метаразказите, историографски нихилизъм, отказ от вярата в еволюцията и прогреса. В един философско-естетически момент от своето развитие деконструктивизмът като подход към анализа на текста се оттласква от лингвистическия пост-структурализъм. Именно в този контекст възниква и в имплицитна дискусия с него функционира когнитивната лингвистика.

Доколкото обаче деконструктивизмът е оставил своя дух и в преводознани-ето и продължава да се налага в неговото поле, ще бъдат представени онези моменти от него, които се оказват продуктивни за превода, т.е. конструктивни(!). Или поне се опитват да представят омаловажавани досега, нелепгоширани аспекти на преводната практика и теория. Приносът на деконструктивизма за преводознанието и неговият специфичен подход към текстовете (включително преводните) достатъчно обширно и достъпно е представен от К. Дейвис (Дейвис 2002), Е. Генцлер (Генцлер 1993, както и Генцлер 1999). Тук се спирам на онези работа, които, бидейки важни за теорията, могат да бъдат резултатни и в практическия анализ; жалонирани са само някои основни постановки на де-конструктивистите, отнасящи се до превода, като някои от авторите се оказват свързани с деконструктивизма само дотолкова, доколкото с влиятелността си в хуманитарстиката влизат в същинска дискусия с него.

Един от тях е Умберто Еко. Още през 60-те и 70-те години на XX в. У. Еко привлича вниманието на изследователите на литературата към ролята на читателя при конструирането на значението на текста (Колини 1997). Така идеята за неограничения семиозис на текста се оказва в полза на постмодер-нистите деконструктивисти и същевременно техен безценен инструментариум. Неограниченият семиозис, изведен от Ч. Пърс, прави интерпретацията на всеки текст (която е основен аспект на семиозиса) потенциално отворена. Това дава основание на автора по-късно да говори за превода като договаряне и дори като облог (по Дамянова 2005).

Като художествено-естетическа тенденция от средата на XX в., повлияна от американските автори, първоначално постмодернизмът се опитва да „разгради" системно-структурните единства на текста (като европейски подход по идеология и развитие), но по силата на иронията именно така той укрепва позицията на структурализма в съвременните хуманитарни науки.

Постмодернизмът в литературата пледира за плурализъм, хетерогенност, регионалност, амбивалентност, полистилистичност и многоизмерност на художествения текст, в който да няма външна еднозначност и очевидност на смисъла. Този подход е нетипичен за лингвистиката, но с това той подготвя базата за кристализирането и за развитието на деконструктивизма в края на XX в.

Езикът и текстът се превръщат в предмет на изследване. Езикът става познание, обективна нишка, която разкрива събития, изчезнали от човешката памет и незафиксирани в документите, превърнали се във вътрешна памет (Фуко 1992: 398), вградена в етимологически разкрити значения, в асоциации с други значения, в подобия с други езици. Подобието е свързано с неограничена асоциативна верига, а видовете подобия - по форма, субстанция, омонимия, ирония, символ, зодиакални знаци, по орган и по функция или дори йероглифно и др., са описани като изконни правила по мнемоника още в трактат от XVI в. (Еко 1997: 44). Така двата компонента на значението се оказват обвързани, поради което единият може да стане знак на другия. Но само при условие, че не може да съществува и не съществува под друга форма, че се е превърнал в знак по една-единствена причина (Еко 1997). Следва да се подчертае, че този тип изследвания все пак се придържат към класическата лингвистична схема означаемо-означаващо и прилагат тази схема в литературните прочити. Литературата се разглежда като по-нова самостоятелна форма на езика, като думи върху лист хартия, като резултат от търсенето на голи форми при колебанието между формализма и тълкуването. Литературата дори се разглежда като оспорване на филологията - тя води езика от граматиката към чистата способност за говорене (Фуко 1992: 405).

Филологията се разглежда като съвременна форма на критиката. Тя се усеща възродена поради интереса към тълкувателния аспект и към дълбочината на речта, типични за Ренесанса (Фуко 1992: 403). Езикът „сам по себе си" създава смисъл (Лиогар 1996: 21). Семиотично-езиковото разслояване на текста и откриването на дезорганизиращите го елементи водят до истинския му строеж, в който привидно маргиналните елементи играят ключова роля, въвеждайки вътрешнотекстови опозиции, независими от всякакво априорно и обективно тълкуване на текста.

Жак Дерида е името, без което деконструктивизмът не може да бъде коментиран, още повече че в при своите литературно-философски разсъждения Дерида не просто спира при преводните текстове, но анализира и същината на превода, при това изхождайки от коренно различна от досегашните гледна

точка - на литературния анализ на преводния текст. Трудът на Ж. Дерида „За граматологията" (1967) се приема за библията на деконструктивистите, а развитието на възгледите му върху деконструкцията и нейната същност, върху нейната преводимост е изложено в прословутото ,Дисмо до японски приятел" (Дерида 1985). Многобройните места, в които преводът у Ж. Дерида е тематизиран, трудно се удържат заедно (Дамянова 2002), но опит за това може да се направи заради пълнотата на транслатологичната картина.

Развитието на идеите на Дерида е свързано с реакцията му на постмодерните предизвикателства. Към превода и свързаните с него въпроси на интерпретацията Дерида се обръща първоначално инцидентно, по повод участие в транслатологична конференция, но възгледите му дават повод за размисли и тласък за писане върху превода в духа на най-съвременната литературна ху-манитаристика. Изхождайки от идеята за липса на идентичност между двата езика, Дерида настоява за отсъствие на дълбинна структура - както синтак-тична, така и семантична - в литературния текст, защото в него има само повърхност, означения, образуващи символни вериги с оригинала (по Генцлер i 1999: 206 и сл.). Езикът не се отнася към оригинала, към нещата, а към самия език, към предишни преводи и означения с препратки към „окованото" значение, към самия езиков материал.

Връзката между деконструктивизма и структурализма се осъществява чрез формализма - обръщането към значещата форма. Оттук и засиленият интерес на деконструктивистите към вътрешната форма и езиковата игра, включително и към междуезиковата игра¹. Те се опълчват срещу разграничаването на форма и съдържание в езика, приемайки формата сама по себе си за говореща. Формата на езиковия знак следва да се освободи чрез преводния език.

Преводните текстове се оказват привлекателни за деконструктивистите, защото в тях се виждат „репресираните" значения, които следва да бъдат възстановени. Деконструкцията се разглежда като реконструкция на подсъзнателни смисли, присъстващи в езика, като търсене на субективни смисли и като предизвикателство пред новия прочит на текста като проява на необходимост от нов прочит (Льосеркл 1996: 246; Дейвис 2002: 50). Затова деконструктивистите съзнателно преосмислят познати понятия, традиционни същности, назовани чрез езика и „сковани" в него. Ако езикът казва нещо, това нещо може да се активира чрез деконструкцията му. Така обременената с много смисли дума се „разтоварва" от излишните си значения, за да могат читателят, наблюдателят, изследователят да проникнат в изконното значение или до едно от многото възможни, изтълкувани изначални значения. Например неологизмите разкриват как приемаме думите на вяра, как би следвало да вникваме в тях, като ги раздвижим чрез деконструкция, която не е деструк-

¹ По-подробно за превода като езикова игра вж. в Ликоманова 2005а, Ликоманова

20056.

ция, разрушаване, а (де)конструиране. Това особено важи за термините, които са натоварени с допълнителни значения и следва да бъдат освободени от тях, изчистени и ясни, еднозначни. Този тип схващания на деконструктивистите, произтичащи от значението, обвързано с контекста (а контекстът се приема поначало като неограничен), У. Еко характеризира като свръхинтерпретация (Колини 1997: 14). В същото време е очевидно, както казва Еко, че един от обичайиите начини да разберем философските понятия е да се обърнем към здравия смисъл на речниците (Еко 1997:27). Интерпретацията на текста трябва да се съобразява с неговия културен и лингвистичен фон и това е напълно самодостатъчно - след време ученият се противопоставя на самоцелността и спекулативността на деконструктивистите (Еко 1997: 63).

Според Дерида преводимостта е понятие, базиращо се априори на присъствието на значението; деконструкцията е тази, която разтоварва думите от значенията им. А в ключовото си за превода есе „Вавилонски кули" (Дерида 1985, по Деррида 2002) той се опитва да мисли и да осмисли превода по-различно¹. Временно-пространственото различие под формата на сътворения от Дерида неологизъм фр. difference² скрива вземането на решение за значението. Дерида признава, че изковава термина, търсейки думата, за да преведе Х^Лрдегеровите Desiruktion или Abbau, които в неговия контекст означават „операция, растяща върху структурата на традиционната архитектура", едно от фундаменталните понятия на онтологията. И със съзнанието, че значението на думата зависи и се формира от нейното повторение, той избягва фр. destruction 'деструкция' предвид негативната конотация на 'анихилация' или 'демолиция' и вместо нея приема деконструкция, означаваща разединяване на частите от цялото. Така деконструктивистите нроблематизират и самото понятие, и интенцията, която то носи, и преводаческото решение. Неслучайно на гръцки език значението на лексемата решение идва от кринейн - от същия корен, откъдето идва и критика.

Следствията от деконструктивистския подход за транслатологията са огромни, защото всеки превод е par excellance вземане на решение във всеки един момент (Дейвис 2002). „Въпросът за деконструкцията е отначало докрай въпрос за превода" (Дерида по Дамянова 2002).

В есето си за превода „Вавилонски кули" Ж. Дерида съживява за дискусия в хуманитаристиката творбата на В. Бенямин „Задачата на преводача", написана през 1923 г., но получила популярност много по-късно, едва след превода й на френски език през 1968 г., което само по себе си също е

¹ Българският превод на есето с автор Г. Кацаров се оказа (като впечатлението ми не е само лично, а и на студентите магистри, с които работихме върху него) невъзможен за възприемане, неуспешен като прочит, издаващ неразбиране и неумение за изразяване на български език, затова навсякъде ще цитирам руското издание и руския превод от 2002 г.

² Като отглаголна контаминация между значенията на причастието фр. différant (липсващо) и глагола фр. différer'отлагам, различавам.

многозначен социокултурен факт. На български текстът е публикуван в сп. „Летература" (Бенямин 1998). Всъщност текстът на В. Бенямин е въведен в литературознанието преди това от Пол де Ман, друг виден представител на деконструктивизма. При Де Ман преводът отчетливо се дефинира като нов живот след живота на оригинала, открил се едновременно с неговата смърт - на оригинала - за преводната култура (Де Ман 1986). Пол де Ман детайлно анализира и коментира текста на В. Бенямин, като обръща особено внимание и на преводите на този текст на френски и английски, породили редица неправилни тълкувания (включително и на самия Дерида, ползвал превода на Гандияк). Затова по-късните англоезични издания на този влязъл трайно в съвременния литературоведски канон текст са допълвани с коментари към превода, анализиращи неговите пропуски. Този тип коментари отварят множество дискусии за същината на текстовете и на преводите и всеки следващ разкрива нови нюанси в творбата на Бенямин. Сред тях класическо за деконструктивизма е твърдението, че предаването на съобщението чрез превода е всъщност най-несъ-ществената част от функцията на превода, а уникалността му е в обръщането към читателя (за разлика от всички други произведения на изкуството), както и постулатите му за различните конотации на еднаквите лексеми в различните езици и за родството между езиците, което се разкрива не при превода, а при еднаквия начин на мислене на езиковите фрагменти като цяло (Бенямин 1998). Де Ман развива тази мисъл на Бенямин и поставя други акценти върху неговите тълкувания на „задачата на преводача" - например за превода не просто като смърт на оригинала, а и като начало на нов живот за оригинала.

При деконструктивистите значението на текста се определя като „неразрешимо", защото последователната реконструкция на смислите в него е невъзможна, а преводачът е изправен пред задачата сам да взема езиковото решение в строгия смисъл на думата. В процеса, в който преводачът формулира, изразява, преформулира текста, той е в правото си да извършва (и той извършва) перформативни актове, т.е. създава нови събития текстове. Така преводите не са повторения (англ. replays) на вече състояли се събития текстове. От това следват две логически импликации: едната поддържа аргумента, че преводачът взима съавторски решения, съизмерими с авторските (Венути 1999), а другата нарушава уловката, че „просто" се превежда, докато в същото време преводът е етично-политически акт. Преводът дори се третира като вземане на решение в Хъбсън-избор¹. Така теорията на превода изпада в собствените си противоречия (Дейвис 2002: 52). Според едно от твърденията на У. Еко (като съвременен и съзнателен контрапункт на деконструктивизма): „Задачата на художествения текст е да покаже противоречивата множественост на своите заключения, оставяйки читателя свободен да избира - или да реши, че тук

¹ Хъбсън-избор: ситуацията, в която някой избира между няколко еднакво неудовлетво-рителни възможности.

няма никакъв възможен избор. В този смисъл художественият текст е винаги отворена творба. Особената роля на езика в художествените текстове - които в известен смисъл по-трудно се поддават на превод от научните текстове

- се дължи именно на необходимостта заключенията да се оставят да плават свободно, да се заличат внушенията на автора посредством двусмислието на езика и неуловимостта на някакъв краен смисъл" (Еко 1997: 125).

Ж. Дерида задава въпроса как правим значението и кое е това, което в същото време поставя границите и възможността за превода. В есето си „Шиболет" върху примера на не/възможния превод на „In Eins" от П. Целан Дерида говори за загадката превод, за предизвикателството пред преводача и пред поколенията изследователи и за пре-превода в случая с многоезичието на анализираната поезия (Дерида [1984] 2002). Значимото тук е, че при превода на текст, в който има фрагменти от други езици (маркиращи експлицитно другостта), преводът на цялостния текст на един от тези езици автоматично анулира, снема мар-кираността със самия акт на превода. Когато поетичната творба на немското стихотворение „In Eins", съдържащо текст на испански, френски и австрийски (немски), се преведе на четвърти език (например български, вж. превода на А. Димова в: П. Целан. Ничията роза, в превода ще изпаднат австрийските диалектни особености, а при превод на френски - ще се неутрализира френският фрагмент и австрийският диалект, както и при превода на испански - съответно испанското в стиха, с което творбата ще изгуби част от значението си (Дерида 2002). Това само по себе си не е причина за отказ от превод, но прави превода специфичен текстов процес, при който неизбежно се наблюдава неутрализация на езикови специфики от различен характер. Превода на чужди елементи в текста проблематизират и 'други автори, а потъването на превода в между-езиковите дълбини като рационализация обосновава от деконструктивистска позиция А. Берман (Льосеркл 1996: 245, Берман 2004).

Деконструктивистите се стремят да редуцират научното дирене до импресионистично упражнение по тълкуване (което ги прави уязвими), още повече че това се случва в един изключително усложнен литературоведски дискурс¹. Припокриването на научните интереси на деконструктивистите с други лингвистични дисциплини е базирано на литературно-философския интерес към художествения текст, към семиотичните обекти като културни

¹ За съпоставка тук и като поредния преводен куриоз представям финалните фрагменти от ключовото есе на В. Бенямин, които в преводите им на български и руски език се оказват почти неразпознаваеми: „Спрямо текста се изисква толкова безгранично доверие от превода, че без напрежение да се обединят във формата на интерлинеарна версия както в онзи език и откровение, така и в онази буквалност и свобода" (превод Г. Фъркова); „ От перевода требуется не только безграничное доверие к этому тексту, что совершенно так же, как язык сливается с откровением в оригинале, дословность и свобода перевода должны безо всяких усилий соединиться в форме подстрочника" (превод Е. Павлова).

феномени. Отричането от същността на езика и с това на лингвистиката, която го описва като система от знаци, е свързано с откриването на скрити миро-гледни интенции - в речта, и на подсъзнателни оценъчни подходи в нея.

Търсенето на трети, френски път в транслатологичните изследвания, обособен в лоното на деконструктивистите, но запазваш вярност към структурализма, посочва като особеност на френската школа М. Врина-Николов, обосновавайки твърдението си с автори транслаголози като А. Мешоник и А. Берман (Врина-Николов 2004: 292).

Важна особеност на разгледаната научна парадигма и плодотворен подход в нея е близостта с когнитивната лингвистика, а тази близост е в отричането на рязка граница между семантика и прагматика в текста и на граница между текста и неговия контекст. Но и двата подхода водят пряко към понятието интертекстуалност, ключово за съвременната хуманитаристика, за прочита на всеки художествен текст. Това прави понятийната база на декон-струтивистите привлекателна и в редица отношения ценна.

Прегледът на основните хуманитарни направления, свързани с преводознани-ето, представя разширяването на обхвата на мисленето за превода, осъвременяването на науката чрез разширяване на нейния изследователски инструментариум, а с това и обогатяването на научното дирене с нови ракурси и нови ресурси. В обособяването си транслатологията преминава през различни периоди, влияния и степени на развитие - както в предметно отношение (спрямо изследваната област), така и по отношение на методологичния си апарат.

Структурализмът работи с две текстови структури (на оригиналния и на преводния текст) и с граматичния апарат на съпоставителното езикознание. Структуралистските понятия остават непроменени в обсега на транслатологичните наблюдения (непрекъснато се цитират Р. Якобсон и Дж. Катфорд) и тъй като настоящата работа обхваща само славянски текстове, за нея постановките на руските автори са основополагащи и предопределящи анализа. Останалите научни направления се оказват комплементарии спрямо структуралния анализ.

Полисистемният подход се отличава с интереса към преводния текст и рецепционното му място в системата от литературни взаимоотношения. Той е ценен с това, че дава схемата за мястото на славянския преводен текст в приемащата славянска литература по аналогия на релацията между първичните и вторичните преводни текстове в полисистемата от взаимодействащи си текстове на приемащата литература.

Прагматично-релевантният ракурс разглежда преводния текст с оглед на потенциалното възприятие от неговия адресат и подготвя научния терен за

следващите транслатологични научни парадигми. „Мини-макс принципът" на И. Леви, постулатите на Дж. Грайс присъстват във всички съвременни разработки по превод под една или друга форма и са безценни предвид активно-то съобразяване на преводача и изследователя с адресата/читателя на текста, с неговите фонови знания и перцептивни способности.

Когнитивизмът се интересува от двата текста и техните различни културни контексти, затова и изследователският му инструментаруим категориално се изразява в културните нагласи на читателя. Той разширява изследователското поле, единицата на превода и анализа на еквивалентността при наблюдаваните преводи. Особено значимо е неговото научно място при анализа на цялостния превод текст, а това е видно главно и най-вече при преводите на поезия. Когнитивните параметри фигура-жалон с особена яркост се очертават при съпоставителните преводи на различни езици, когато текстът е прозаичен, но още по-задълбочено се наблюдават при съпоставителните преводи на поетичен текст на един език. Различен е обемът на жалоните в различните преводи спрямо оригинала, както е различна фигурата при всеки от преводите. Според видни транслатолози концептуализацията е на път да се превърне в ключово понятие за бъдещото мислене за превода и да съживи дори традиционни същности като еквивалентността (Льофевр 1993 в Алексиева 1993). Конфигурирането на експлицитното и имплицитното знание на междуезиково равнище е предпоставка за оценка на степента на близост в ефекта, който двата обвързани с превод текста оказват върху своите читатели, особено когато това са художествени текстове (Алексиева 1993). Културно обусловената концептуализация на действителността, проследена чрез няколкото превода, особено на поетичен текст, е важна специфика на всички съвременни транслатологични изследвания, за едно от които се приема и настоящата разработка.

Деконструктивистите поставят оригиналния текст с всички негови филологически компоненти на границата с превода му, за да могат да се проследят не само граматичните междуезикови процеси, но и менталните им предпоставки, напластявани познавателно, исторически, отразени и етимологично. Така деконструктивизмът постулира възможностите си - това, че е в състояние да обеме всякакви теоретични подходи, да ги отрече и да ги попълни със своите текстологични, херменевтични, феноменологични, епистемологични наблюдения. Тук този подход се оказва плодотворен при анализа на интратек-стуалните цитации и при интратекстуалните повторения в прозаичния текст. Но освен това деконструктивистите защитават последователно интертексту-алния подход и в анализа на преводите. Струва ми се обаче всичко такова широко приложение на този подход може да се определи като свръхинтерпретация на преводния текст спрямо оригиналния текст, като свръхексплотация на етимологичните, диахронните, гносеологичните текстови елементи.

Трета глава

ПРЕВОДНИЯТ ПРОЦЕС - МЕХАНИЗМИ НА РЕАЛИЗАЦИЯТА НА ПРЕВОДА И ОПИСАНИЕТО ИМ

Моето изискване към преводачите е те да са литературно по-надарени от мен, при това най-малкото на два езика, от които единият - моят.

К. Вонегът

1. Превеждането от един славянски език на друг славянски език

Целта на тази глава е да конкретизира спецификата на славяно-славянския превод с описание на най-общите закономерности, наблюдавани в превода като процес. На базата на въведените в първа глава рамкови междуславянски преводни параметри тук вече се представят конкретните езикови и стилистични механизми на славяно-славянския превод. Те се описват посредством постулираните междутекстови съответствия, между текста на оригинала и текста на превода, в нашия случай - между текстовете на няколкото превода.

Сред тях разграничавам две основни групи съответствия, базиращи се на априорно търсената от преводача семантична близост или общност между оригинала и превода. От една страна, това е голямата група на междусла-вянските преводни трансформации, а от друга - стилистичните съответствия между единия език - оригиналния, и другия език - преводния, проявени в текстовете. Общото между двете групи съответствия е семантичната им мотивация. Ексцерпираният за целите на разработката материал позволява да се приеме, че това проучване на преводните съответствия в значителна степен се отличава от съпоставителните междуславянски наблюдения, постигнати посредством стриктно граматични, конфронтативни анализи, които в голямата си част се базират на граматичнокатегориални изследвания. В същото време всички теоретично въведени преводни феномени са илюстрирани по-долу посредством примери от посочените прозаични и поетични творби и носят изначално спецификата на съпоставителните преводни изследвания. Обобщението на инвариантното е при съпоставката на анализираните преводни варианти.- Посоката на разглежданите трансформации е от оригиналния език към всеки преводен. Транслатологичният анализ предполага и по-широк филологически Контекстна наблюденията, обясненията и изводите. Когато той застъпва няколко преводни езика, тогава мрежата от филологическите меж-дуезикови славяно-славянски прочити се усложнява - много повече езикови

101

и неезикови фактори следва да се отчетат при анализа на конкретните пре-воднотекстови явления.

Първата група преводни съответствия обобщава онези граматично и лексикално обусловени преобразувания, които налагат такива промени в процеса на създаване на преводния текст, на преструктурирането му или на преиз-разяването му¹ спрямо оригиналния текст с цел да се съхрани семантичната оригинално-преводна общност, че провокират необходимостта от постулиране на трансформационни преводни съответствия между езиците, в нашия случай - между няколкото славянски езика. Значителна част от тези особености обикновено не представлява преводачески проблем и преводната критика не би следвало да се занимава с тях, освен ако не става дума за драстични разминавания между оригинала и превода². С тях обаче са занимават всички изследователи на превода, защото чрез преводните трансформации се описва механизмът на превеждането, преводът като процес.

Втората група съответствия обхваща по-специфичните, ограничените по своя обхват на действие, но не и по въздействие стилистични разминавания между преводния и оригиналния език, в резултат на чието прилагане се постига обикновено обедняване, „изглаждане", неутрализиране на стилистичния регистър (диахронен или социален) в посока от оригинала към преводния текст. Тези съответствия са предизвикани от конституираните предимно лексикални различия между славянските езици в сложните исторически кодификационни процеси и от разноликия им съвременен узус те се наслагват върху създаването на преводния текст. Те обаче твърде често могат да са обусловени от явленията, свързани с т. нар. картина на света, защото назовават фрагмент от действителността със средствата на оригиналния език, за който преводният език не разполага с достатъчно компенсаторни ресурси. В тези случаи преводните решения обикновено са предмет на преводаческата критика, когато се осъзнава спецификата на проблема и се търси (теоретично и практически) причината за липсата на по-адекватен преводен еквивалент⁴.

¹ Според термина на И. Леви, така както prestylizovâni е превеждан и популяризиран и у нас от руски език (Леви 1998: 53).

² Както например при превода на „Кибериада" на С. Лем (1968) от В. Кш-юв. където

п. upodobaio ти siç е преведено с б. заприлича на, а пък obraza majestatu като величествен

образ.

102

2. Преводни трансформации 2.1. Терминът трансформация

Този термин тук не ее използва sensu stricto в утвърдения вече смисъл в тран-сформационно-генеративната граматика (ТГГ). където той изначално се отнася до вътрешноезиковите паралели между две синонимии конструкции, фрази или изречения, а впоследствие, в стандартната теория на ТГГ, - до правилата, описващи релацията дълбинна-повърхнинна структура, за да отпадне напълно като специфичен термин в поредния етап от развитието на теорията - в разширената стандартна теория на ТГГ, в Управление и свързване (УС) и в минималистката й версия¹. Самата постановка за липса на съществена теоретична разлика между вътрешноезиковите и междуезиковите трансформации се оказа крайъгълен камък за подхода на мнозина автори (Данчев 2001: 18), в това число и в това изследване.

Терминът трансформация се използва с оперативна цел като синоним на термина преводно преобразуване, за да назове преструктурирането на преводния текст, проследено спрямо оригиналния текст. Терминът трансформация се използва, за да опише и да характеризира в същото време извършените преобразувания от най-различен характер в процеса на превода между оригиналния и преводния текст. Това описание, опиращо се на презумпцията за запазване на авторовия смисъл от преводача, на инвариантната семантична информация засяга (вж. т. 4 в главата) в основни линии и се проследява чрез външната форма на различните езикови единици в текста. Първично в описанието на преводния процес чрез транформациите е структурирането на оригиналния текст и преструктурирането му в преводния текст, опиращо на семантичната общност между двата текста. Едва след това се анализира запазването на цялостното семантично съдържание от оригиналния текст чрез средствата на преводния език в преводния текст. Това виждане, разграничено двупланово - процесуално и изследователски, е отразено и в двустъпковия механизъм на анализ, който е приложен, експлициран и илюстриран по-долу в тази част от работата.

Трансформация тук е донякъде метафорично², донякъде механистично употребен термин като синоним на промяна, на преобръщане, на изменение на текста - във всичките му варианти, които представям по-долу. Преводната трансформация обема разнообразни явления от различните езикови нива, през синтактичното до текстуално-прагматично-културологичното. Така терминът трансформация се използва, за да обобщи различните видове прео-

¹ Срв. Хомский 1962:466,468, Chomsky 1982: 36, Chomsky 1981, Chomsky 1995: 25 и сл.

² Вж. и Швейцер 1988: 118.

103

бракувания в структурата на текста, изречението, словосъчетанието, които се наблюдават в превеждането оригинал—>превод при близкородствените езици. Терминът е общовалиден и общоупотребим в лингвистиката, например за осъществяване на прехода от инвариант към вариант на фонетично равнище (Якобсон 1972 [1985]: 313), включително и когнитивно - за назоваване на организацията на текста в паметта (ван Дайк 1979: 150), или като предпоставка за всяка успешна комуникация (Якобсон, пак там). За славянските езици терминът е подходящ поради обстоятелството, че при тях в редица случаи

- обикновено при по-простите фрази и изречения, особено в определени типове текстове¹ - наблюдаваме непосредствен речев и стилов паралелизъм. В тези ситуации с голяма доза сигурност можем да кажем, че трансформациите нямат място. Това обаче не се отнася за художествения превод, на който се базира настоящата работа, с изключение на отделни негови фрагменти. Точно обратното, художественият превод се опира на и се произвежда чрез трансформиране на единия - оригиналния текст, в другия - преводния текст. Тези проблеми са описвани сравнително слабо по отношение на междуславянския предод, като изключим многократно цитираните вече работи на русистите у нас или на русистите в другите славянски страни.

Изобщо в проблематиката на езиковите трансформации с особеностите им от семантичен, прагматичен и екстратекстуален характер, разбирани в широкия смисъл на думата, може да се вмести цялата преводна проблематика. Затова значителна част от трансформациите е описвана вече от авторите транслатолози и на тях обстойно няма да се спирам. Тук предлагам само опит за систематизация на тези процеси, за експликацията им и за илюстрацията им със славянски примери. Различните наблюдавани и анализирани трансформации досега са описани особено добре от почти всички славянски автори, работещи в руслото на структурализма. При славянските езици трансформациите описват славянската специфика, която отчетливо се разкрива при славяно-славянската многопреводна съпоставка. Тя представя меж-дуславянските особености във фреквеитните им проявления. Тъй като тук статистиката не е сред целите на изследването, се разглеждат само интуитивно представителните за изследването трансформации. Тяхното обобщение в края е важно, за да може преводът да се разглежда не само като фрагментарен лингвистичен процес, а и като краен творчески продукт.

¹ Става дума главно за информативните текстове, особено за по-кратките им жанрове като например обява, реклама, документ, анотация и пр.

104

2. 2. Трансформациите като изследователски подход

При анализа на превода като инструмент на съпоставката трансформациите се разглеждат като изследователски подход, но тук той няма да служи на преводача пряко, защото трансформациите са следствие от неговата дейност. Те се проследяват не чрез непосредственото сравняване между двата текста - оригиналния и преводния, а с помощта на изследователски механизъм, имплицитен по своята същност и приложение, но твърде необходим за целите на работата и затова заслужаващ внимание. Механизмът на наблюдаваните транформации се експлицира, за да бъде приложението му по-нататък по-ясно очертано и методологически издържано. Съпоставянето на два паралелни текста е много често сложна и интелектуално трудно изпълнима задача, тъй като се налага да се оглеждат трудно съпоставими същности. Ако сравнението изисква да се намерят някакви допирни точки между две същности - tertium comparationis, то при много от примерите е трудно дори да се подходи към сравнение, да се търси обща схема, обща допирна точка, освен чрез интуитивното знание за двата съпоставяни езика, за текста и за контекста. Това може да бъде видяно в следния пример от „Майстора и Маргарита" на Булгаков:

Илюстрация 1¹

р. ...Зрительская масса требует объяснения.

- Зрительная масса, - перебил Семплеярова наглый гаер, - как будто ничего не заявляла (129).

Ако проследим подчертаните фрагмента от оригинала с отделните им преводи, ще видим, че инициалното повторение от края на предходната реплика в полския превод изобщо не е запазено.

п. ...Masowy odbiorca domaga siç wyjasnieh.

- Wydajç mi siç - przerwal Semplejarowowi bezczelny bufon - ze masowy odbiorca nie wyrazal takich zyczeh (178).

В полския текст освен пропуснатото повторение от края на репликата (п. Masowy odbiorca), осигуряващо диалогичната кохезия, напълно е изпаднало модалното значение 'вероятност' в р. как будто, като това значение е вер-бализирано и топикализирано, т.е. пренесено е в началото на репликата във вида п. Wydajç mi siç, с което е преакцентирано спрямо авторския текст. Освен това в полския превод авторското повторение е променило локализацията си - от инициално повторение се е превърнало във вътрешнорепликово.

¹ Когато примерите съдържат повече от един транслатологичен феномен, те се назовават и се оформят като илюстрации - за улеснение и за прецизност на описанието.

105

Това повторение (р. Зрительская масса) обаче е запазено и изразено и в останалите два превода. Модалният елемент в сръбския превод дори е транформиран в главно, въвеждащо, персонифициращо останалата реплика изречение, което представлява по-силна степен на семантична експлекация, а модалността е пренесена освен чрез него още и пунктуационно с въпроси-теления знак (?), макар синтаксисът да не го налага:

ср. ...Gledalacka masa zahteva razjasnjenje.

- Gledalacka masa - prekide Semplejarova bezobrazni sarlatan - cini mi se nista nije zahtevala? (171)

В българския превод пък е изпаднало името на репликиращия герой Семплеяров, а останалите наблюдавани особености не вещаят нищо повече от паралелизъм спрямо оригинала, като модалността е лексикално изразена (б. май) подобно на руския текст:

б. ...Зрителската маса настоява за обяснение.

- Зрителската маса - прекъсна го наглият комедиант - май не е заявявала нищо подобно (128).

Заслужава да се проследят в този пример и лексикалните паралели на характерното р. гаер 'шут' с преводните му б. комедиант-п. bufon-ср. sarlatan, при което българският читател може да види разминаването в смислите спрямо оригинала, особено в последния, сръбския превод.

Има още една особеност на разглеждания пример. При сравняването му с неговите преводи в няколкото езика следва да се отбележи разминаването в су-фиксалното словообразуване на прилагателното б. зрителската, п. masowy, ср. gledalacki спрямо двата възможни и реализирани от автора на оригинала р. зрительская/зрительная, които са пропаднали напълно в трите превода¹. В инвариантен план се оказва невъзможно предаването/превеждането на този оригинален авгоров феномен, несъмнено маркиращ речевата характеристика на героя.

Чрез този пример се посочват неопределеността (понякога) на посоката и мястото на съпоставката, различните и аспекти (лексикални, словоредни, словообразувателни), както и разликите при естетическите акценти между отделните елементи в текста и преакцентирането им при преводите. Вниманието се насочва към подобното и към еднаквото в различните преводи, които намират своя теоретичен израз в градуалния семантичен конструкт меж-дупреводен инвариант⁴.

¹ Според Ст. Димитрова става дума за маркиране на еврейска реч в руски контекст (устен разговор).

106

2. 3. Етапи на анализа

Описанието на трансформацията като изследователски механизъм може да бъде улеснено чрез описанието на поетапната съпоставка, при която отчетливо ще бъдат разграничени две последователни стъпки на анализ.

2. 3. 1. Първа стъпка на анализа

Тя предполага буквален (често, но невинаги), имплицитен филологически превод на оригинала. Това е онзи превод, който често се е използвал от преводачите на поезия от неблизкородствени езици и който се е определял като подстрочник. Наричан още филологически, подстрочният превод се е приемал като междинен инструмент при работа с далечни, недостъпни езици и като такъв е останал в миналото на преводаческата практика. Той се е прилагал при работа със сложни поетични, ритмични преводи, когато преводът се е извършвал от поет, невладеещ езика на оригинала (например често и до днес при превод на поезия от унгарски на български). Този превод като практика днес официално се смята за отживелица и вероятно се ползва в редки ситуации, като при това няма положителна репутация, защото познавачите на чуждите езици, включително и на редките, вече не са малко¹. Затова той ще остане в теорията на превода само като възможен работен стадий на анализа (както на научния, така и на практическия анализ). Следва да се подчертае, че филологическият превод като инструмент е особено приложим при анализа на стихотворен превод и в много по-малка степен - при анализа на прозаичен превод. Ще проследим особеностите на приложението му по-долу.

Филологическият превод като имплицитен инструмент в наблюдаването на преводните трансформации съдържа освен задължителната основна семантична информация за чуждия текст, още и граматична информация за чуждия език. Той се отличава от подстрочния превод с това, че е имал друга цел и поради това и друго съдържание, когато е предоставял на потенциалния преводач (не на изследователя, както е в нашия случай) обширни синонимии, лексикалносъчетаеми данни, а с това и представа за контекстите на употреба, следователно и на конотациите на лексемата, фразата и пр. Инструменталният, работен и приложен тук превод съдържа еднозначното за контекста представяне на оригиналните елементи чрез преводния език, който в случая работи като метаезик, за да се получи текстов субпродукт, натоварен с много допълнителна граматична и лексикална информация. Част от нея, ясна на филолога, все пак няма да бъде експлицирана тук. (В скобите след анализа

¹ За буквалния превод вж. Людсканов 1967: 21, срв. и Димова 2000: 61 за филологическия превод.

107

се посочва видът приложена от преводача трансформация.) Това се прави с цел представяне и обяснение на следващата стъпка - съпоставка за анализ на преводаческото решение, т.е. на преводаческия избор, и може да бъде демонстрирано в следния стих от В. Шимборска:

Илюстрация 2:

- Nie mam zalu,

powinnam byla domyslic siç tego (,,Ha Вавилонската кула").

Ha български този стих може да бъде разчленен смислово и словоредно по следния начин, т.е. да се използва при анализа следният инструментален превод:

- 'Не съм обидена,

трябваше да се досетя за това' (запазват се оригиналната структура и словоредът).

В чешкия превод стихът изглежда така:

- Nemam ti to za zlé,

mohla jsem si to prece domyslit (пр. Власта Дворжачкова).

Ha български ще го представим със следния инструментален превод:

-'Не съм ти обидена за това,

нали можех за това да се досетя' (запазват се преводната структура и донякъде словоредът).

Като сравним дори само двата български текста под чуждоезичните, виждаме, че компонентите на оригинала в чешкия превод са съхранени изцяло, като модалното значение на п. powinnam byla поради липса на пряко лексикал-но-семантично съответствие е предаден (чрез замяна) с ч. mohla jsem - букв. б. можех. В този превод наблюдаваме: 1) незначително променен словоред (т.е. словоредно разместване), 2) поради езикови причини въведено двукратно ч. to (като проклитика в чешкия език, т.е. като добавка), 3) вметнато ч. prece 'нали'

- с известно модално значение и освен това по ритмични причини (добавка).

В българския превод наблюдаваме и други допълнения:

1) емфатизиране на негацията с повторението й (добавка):

б. - Не, не съжалявам,

но трябваше сама да се досетя за това (пр. Блага Димитрова);

108

2) обидата, претенциите (п. mam zal 'обиден еъм') са „превърнати" (чрез смислова подмяна) в б. съжалявам;

3) в логико-синтактичен план двете реплики са противопоставени чрез съюза но (добавка), а изразеното чрез него противопоставяне е отношение, което липсва както в оригинала, така и в чешкия превод, който в случая се използва като коректив за интерпретацията на този стих.

Тази илюстрация показва, че инструменталният, тълкувателният, обяснителният превод е безценен в качеството си именно на паралелен между-езиков коректив. Нещо повече, вторият славянски превод функционира като коректив на адекватния превод, като допълнителен ориентир към семантич-но-тълкувателния анализ посредством инструменталния превод.

Полското п.powinnam byia е предадено от преводачката на български език с единствено възможното (като ресурс) б. трябваше.

Нека сравним и сръбския превод на Петар Вуйчич:

ср. - Nije mi zao,

trebalo je ranije da se setim.

- 'Не съжалявам,

трябваше по-рано да се сетя'.

Оригиналното п. powinnam byia е предадено със ср. trebalo je (безлично за разлика от оригиналното). Полското miec zal със значение 'обиден' съм е „изпуснато" в този превод, както и в българския превод, и е подменено с друго значение - 'несъжалявам' (подмяна, при това от семантично естество). В сръбския текст е добавено ср. ranije 'по-рано' (добавка), оправдано само по ритмични причини. Вероятно същите тези ритмични причини оправдават изпускането на п. tego 'за това' в сръбския превод. (Ритмиката при превода е предмет на анализ в последната глава.)

Същото явление - подстрочен превод - може да бъде еднократно проследено и върху пример от прозаичния текст, където го експлицирам принципно по същия начин, особено при анализа на непреводимото (срв. и при анализа на оказионализмите в следващата глава).

По-долу за целите на анализа подстрочният превод е разположен непосредствено под разглеждания текст - оригинал.

Илюстрация 3¹:

р. По лестнице поднимался вверх бегом одинокий фрачник (258).

'по стълбата се качваше нагоре бегом самотният мъж с фрак'.

¹ Обособена е лексемата и преводите й, към която в момента е насочено наблюдението. В скобите след анализа се посочва видът на приложената от преводача трансформация.

109

В различните преводи наблюдаваме различни трансформации.

б. По стълбите тичаше нагоре самотният мъж с фрак (264).

Виждаме, че б. стълбата от подстрочния превод е „заменена" (предпочетена) от преводача с б. стълбите - мн. ч., т.е. с отделните компоненти, образуващи цялостния предмет стълба (замяна), а авторовият плеоназъм р. поднимался вверх бегом при букв. б. се качваше нагоре бегом е „опростен", по-точно - преструктуриран, в б. тичаше нагоре (изпускане), като е избегнат и русизмът бегом, защото б. тичам нагоре вече съдържа и букв, 'качвам се + бегом, тичешком'. При това р. фрачник е „разчленено" на своите словообразувателни компоненти в лексикалния им вид - б. мъж с фрак (декомпозиция).

п. Po schodach wbiegl samotny mçzczyzna we fraku (367).

Наблюдаваме аналогично на българската замяна на стълбата с п. schody, което впрочем е само pluralia tantum. Освен това проследяваме синтетичното п. wbiegl спрямо оригиналното р. поднимался вверх бегом (прекомпозиция с изпускане), което става възможно в полския език поради семантиката на представката на глагола w- (срв. и аналогичното за ср. у- в същия пример подолу). Подобно на българския превод лексемата р. фрачник е прекомпозира-на в п. mçzczyzna we fraku, което по същество представлява декомпозиция.

ср. Степеништем се успиаао трком усамленик у фраку (327).

Наблюдаваме замяна на оригиналната предложна конструкция p. по лестнице, на което тук досега не обърнахме внимание поради съвпадението на предлога р. по с българската и полската лексикална конструкция, със синтетичната ср. степеништем. аОсвен това проследяваме редуциране на ав-торовия плеоназъм (поднимался + вверх) от р. поднимался вверх бегом букв, 'се качваше нагоре бегом' със ср. се успинмо трком (изпускане) букв, 'се качваше бегом' подобно на българския превод, където обаче е редуциран лексикалният компонент 'нагоре', защото се съдържа вече в самата представка на глагола ср. успикати се.

Накрая в същото изречение наблюдаваме интересното преводно решение за прекомпозиране на словосъчетанието р. одинокий фрачник в ср. усамленик у фраку букв, 'самотник с фрак', като е използван общославянският словообра-зувателен модел за деадективния субстантив nomina agentis за м. р. с наставка -ник, образуван от еквивалента на прилагателното р. одинокий 'самотен' във фразата ср. усамлен. Това решение е теоретически възможно за изпълнение и при останалите славянски езици, защото моделът N.ag. + -ник е продуктивен и

110

в тях (срв. б. самотник), но на никого от преводачите не му е хрумнало, освен на сръбската преводачка. Това е поредният пример за съпоставка с трети език, който служи като (контрапример) коректив при анализа.

В същото време, ако надникнем в по-стария сръбски превод на М. Чо-лич, ще видим друг вариант на същата фраза на същия език: ср. Stepenistem se trkom рео frak sa jednom rukom (244) като еквивалент на разглежданото р. По лестнице поднимался вверх бегом одинокий фрачник. Тук наблюдаваме - наред с прекомпозирането на р. поднимался вверх в преведеното както по-горе нетавтологично ср. рео - случай на пълна нееквивалентност с оригинала. Вероятно р. одинокий фрачник е прочетено като p. ?однорукий фрачник, за да се получи горният вариант - cp.frak sa jednom rukom, където освен това ср. фрак е използвано синекдотично вместо р. фрачник. Както се вижда, успешното решение е в полза на по-късния превод - ср. усамъеник и пр. Такъв контрастен вътрешноезиков преводен анализ предоставя уникален материал за съпоставителното лингвистично-транслатологично изследване, затова и по-нататък ще използвам тази възможност при работата с преводния корпус.

2. 3. 2. Втора стъпка на анализа

На втората стъпка от анализа на трансформациите се осъществява съпоставката на инструменталния превод с реалния. Тя също така имплицитно е свързана с непосредственото съпоставяне на подстрочния превод с преводаческото решение. Това бе илюстрирано вече отчасти чрез горните два примера (илюстрация 2. и илюстрация 3.). Тази стъпка разкрива преводаческия избор, осъществен чрез буквалното, експлицираното във филологическия превод значение и вариантите му спрямо основното, представеното в авторовия текст значение. При съпоставката между оригинала и преводаческия избор можем да проследим задължителните, факултативните трансформации - граматични, лексикални, както и използваните преводни идиоматични изрази.

В горния случай например като задължителни разграничава трансформациите, засягащи превода на р. по лестнице и съответствията им в трите славянски превода поради това, че те приемат различна морфологична структура и в трите езика - по число и падеж (б. мн. ч.; п. мн. ч., м. пад; ср. ед. ч. инстр.¹), както и превода на р. одинокий и съответствията му в българския и полския език; като факултативна ще определим трансформацията на този фрагмент в сръбския превод, свързана с прекомпозирането на лексемите в словосъчетанието.

¹ Косвено, но солидно доказателство за облигаторността на трансформацията е анало-гичната форма и в по-стария сръбски превод, както може да се види от приведения по-горе пример.

111

Що се отнася до превода на авторовото плеонастично р. поднимался вверх бегом, наблюдаваме няколко различни типа синтагматично „преразпределение" на (лек)семите с редукция на семите в трите превода. Разпределението на семите по лексеми в рамките на изречението може да е различно при всеки език, както се видя по-горе, но принципът на това преразпределение е еднакъв. Схемата по-нататък допълнително го пояснява и представя образно.

Любопитно преразпределяне на семите наблюдаваме и в останалата част от изречението, където то се извършва в посока от синтактичен аналитизъм към синтактичен синтетизъм, срв. :

р. По лестнице поднимался вверх бегом [одинокий фрачник], ср. Степеништем се успиньао трком [...] б. По стълбите тичаше нагоре [...] п. Po schodach wbiegl [...]

На р. поднимался вверх бегом съответства синтетичното б. тичаше нагоре, което съдържа в себе си и двете семи: 'качваше се + тичам'. Тази редукция е възможна, защото в оригиналния текст наблюдаваме семна тавтология в р. поднимался вверх, което съдържа в себе си 'качваше се + нагоре'. Семите в превода са преразпраделени спрямо оригинала.

Аналогичен на горния пример, макар и обратен в синтетично-аналити-чен план, е следващият пример от същото изречение, където р. поднимался вверх има синтетично съответствие в ср.успи^ао се 'качвам се', поради което наблюдаваме отстраняване на семната тавтология с лексикално-синтактични средства.

Полският еквивалент предоставя още по-голяма лаконичност в този фрагмент - срв. р. поднимался вверх бегом с п. wbiegl. Последната лексема, разчленена, съдържа w-biegl 'навътре? + тичаше', обаче в по-широкия контекст на ii. po schodach w-biegl спрямо р. по лестнице поднимался вверх бегом полското wbiegl придобива значението 'качваше се + тичайки' (вж. 16-томния речник на В. Дорошевски, цитиран по електронно CD-издание):

р. по лестнице поднимался вверх бегом; п. po schodach (-l) w- bieg-.

Така преводът на израза р. поднимался вверх бегом е предаден с единствената, синтетична по форма и еквивалентна по значение лексема п. wbiegl. Това се оказва възможно благодарение на различните значения на лексемата, както и на необходимостта да се използва целият контекст за превода, при което преводната единица, важен за изследователя предмет на анализа, се разширява последователно от лексема до група лексеми, а при необходимост

112

- до изречение. В този смисъл, както точно посочва и българската авторка А. Димова (Димова 2000: 69), обхватът на преводната единица зависи от различията в езиковите структури, от стилистичната и естетическата им марки-раност.

Разпределението на семите във фразата в различните езици е такова, че при всички преводи е избегната оригиналната Булгакова семна тавтология р. поднимался вверх. Наблюдаваме преразпределение на семите в синтагма-тично-семантичен план. Преводният инвариант тук практически отсъства във формалния си вид, но присъства абстрактносемантично, след като и трите преводни съответствия се различават както помежду си, така и спрямо оригинала, но са инвариантни по принципа на преразпределение на семите. Това разпределение изглежда по следния начин:

р. поднимался вверх бегом; б. ()-ше нагоре тич-; ср. ус-пиаа-о се трком; п. w- ( ) -1 -bieg-.

Схематично то може да се представи по следния начин:

113

Първата схема се отнася за лексикалната трансформация в българския език (р. поднимался вверх бегом - б. тичаше нагоре), когато р. поднимался + бегом са обединени в лексемата б. тичаше, а р. вверх съответства непосредствено на б. нагоре (декомпозиция).

Втората схема представя трансформацията в сръбския език (р. поднимался вверх бегом - ср. се ycnuwao трком), когато р. поднимался + вверх е транспонирано в ср. успикао, а на р. бегом непосредствено съответства ср. трком (декомпозиция).

Третата схема се отнася за полския език (р. поднимался вверх бегом -п. wbiegl), където р. поднимался вверх бегом е „компресирано" в п. wbiegÎ (декомпозиция). П. Фосет нарича тази трансформация кондензация, когато из-ворната информация се предава в нов, събран в по-малко лексеми, по-концен-триран вид (Фосет 1997: 47). Подробността на горната схема, както и обясненията към нея, е мотивирана от спецификата на тези трансформации, които трудно могат да влязат в по-долу представената класификация на основните видове трансформации, защото представят декомпозирането на лексемите на семи, прекомпозирането им и кондензирането им в превода - интересно, немаловажно и често явление при превода на близкородствени езици. Де-композицията като тип трансформация е феномен от сферата на славяно-сла-вянските преводи, за който тук, на този изследователски етап, не предлагам теоретично решение. При всички интерпретации тя може да се представи с апарата на КЛ като транспониране на оригиналната картина в преводна - с преконфигуриране на оригиналните семи в окончателния текст.

С помощта на описания двустъпков инструментаруим се открояват някои от споменатите типове преводни трансформации, които отразяват най-общите процеси в пресътворяването на оригинала чрез превод. Те ще бъдат разглеждани по-долу.

Опредметяването на изследователския механизъм чрез разностранните анализи на отделните фрагменти, които се опират и на буквалния прочит на авторовия, оригиналния тёкст, преди той да бъде преведен, т.е. преди да се анализира преводният текст, е една от целите на настоящото изложение.

2. 4. Видове трансформации

Видовете трансформации при превода са в изследователското поле на почти всеки теоретик на превода, който си е поставял за цел да обобщи и да опише наблюдаваното от него явление в преводите. Проблематиката на преобразуванията е сред най-разработваните, защото практиката на превода поставя множество въпроси и се изправя пред най-разнообразни казуси. Различните видове типологии на трансформациите са представени в обширна съпоста

114

вителна таблица от Н. Гарбовски (Гарбовски 2004), където авторът разглежда трансформациите, лексикалните размествания и преводаческите похвати според някои руски и според някои неславянски автори. Н. Гарбовски подробно се спира на обосновката на трансформациите у различните руски тран-слатолози от 70-те и 80-те години: Я. Рецкер (Рецкер 1974), JI. Бархударов (Бархударов 1975), Р. Миняр-Белоручев (Миняр-Белоручев 1980), В. Комиса-ров (Комисаров 1980), като прилага съпоставителна таблица на гледните им точки върху трансформациите. В своето изложение Г арбовски предпочита семиотичния подход като анализ на преводните преобразувания (Г арбовски 2004: 358-469).

Към класификацията на Гарбовски добавям и трансформациите от описанието на И. Васева за преводите от руски на български език (Васева 1980), където тя прилага в основни линии класификацията на JI. Бархударов 1975¹, но с известни ограничения. Тези ограничения изглеждат напълно мотивирани предвид четивността и яснотата на класификацията, както и предвид ползването й в практическата работа със студентите - теоретици и практици на превода. Към таблицата добавям и трансформациите, класифицирани от друг виден руски теоретик на превода - А. Швейцер (Швейцер 1988), с което представям по-широка теоретична картина на феномените.

Предложеното по-долу обобщение на описаните трансформационни разновидности е направено с цел методологическо улеснение на описанието. При това представяне класификациите на отделните автори са претърпели вътрешни размествания, за да може да се разглеждат паралелните им компоненти и същевременно да се проследяват приликите и разликите помежду им:

Я. Рецкер	77. Бархударов	В. Комиссаров	А. Швейцер	И. Васева
1974	1975	1980	1988	1980
1. Лексикални	1. Размествания	I. Лексикални		I. Размествания
трансформации		трансформации
диференциация	II. Замени	а) лексико-	I. Семантично-	II. Замени
	а) лексикални	семантични	референциални
			замени
конкретизация	конкретизация	конкретизация	хипонимна	на словоформи
			замяна
генерализация	генерализация	генерализация	хиперонимна	на
			замяна	словосъчетания
смислово		модулация	метафора,	на части от
развитие			метонимия,	думата
			синекдоха

¹ Класификацията на Бархударов е в основата на описанието на преобразуванията в цялата руско-съветска транслатология.

115

антонимичен

превод

цялостно

преобразуване

компенсация

II. Граматични трансформации

частични

б) граматични замени на думи

замени на части от думата замени на части от изречението

Замени в сложното изречение причинно-следствена замяна

в) антонимия г) компенсация

III. Добавки IV. Изпускания

б) формално- автонимна

съдържателни замяна

транскрипция, транслитерация

П.Граматични

трансформации

буквален превод

разчленяване/

обединяване

изреченията

граматична

замяна

III. Лексикално-

граматични

трансформации

антонимия

описание

компенсация

описание

на части от изречението замени в сложното изречение

11. Семантично-

комуникативни

замени

III. Добавки IV. Изпускания

Към таблицата следва да се направят някои уговорки: празните полета не означават липса на понятието, а включването му в друг тип явление от друг или от съответния порядък. Гледните точки на авторите са представени паралелно за улеснение на прочита.

От тази таблица се вижда, че всички автори основават своята класификация на трансформациите на еднакъв принцип - езиковите равнища, обусловени от стриктния структурно-лингвистичен характер на анализите им. Това е причината тук да се обхванат само основните автори от руската тран-слатологична школа¹. Освен това може да се види, че сред класификационните си характеристики авторите включват и семантични критерии, тъй като всеки текст поставя множество семантични въпроси. Освен това таблицата изяснява и онези трансформации, които се оказват общи за повечето автори и които впоследствие също се разглеждат като основни преобразувания. Това

¹ Според други автори обаче явления като заемки, калки, буквален превод, транспозиции и модулации, еквивалентност и адаптация, приложени на всяко езиково равнище, представляват техники на превода, а не трансформации (Фосет 1997). Тях, дори да ги регистрирам, не ги вземам предвид.

116

са всъщност трансформациите, които се придържат максимално към първо-начално постулираните в ТГГ, които са съвпаднали с тези в KJI, а именно изпускане, добавка, разместване, придвижване. Постиженията на транслатологията благодарение на постиженията на сродните й лингвистични дисциплини са онези механизми на изследването, които не могат да не се вземат предвид в анализаторския подход. Това ми дава основание при съставянето на класификационна схема да се опра, от една страна, на отделните равнища на езика, за да представя една значително по-обобщена картина по-долу, а от друга страна - да включа общоприетите преобразувания като теоретикопрактическо постижение на транслатологията, с което следва да се съобразява всяка поредна разработка по проблематиката.

Преобразуванията при превода са разнообразни по начин на описание и по обхват, а всяко преобразувание е мотивирано чрез конкретен езиков материал, което само по себе си прави проблематиката необятна: емпирията трудно се подвежда под единни знаменатели. За да се осъществи един анализ дори и само с работна цел, е необходимо да се приложи системен подход. А трансформациите тук са съществена част именно от такъв анализ, независимо как се назовават и как се ограничават или определят. Изглежда необходимо обаче да се въведат някои ограничения на множеството преводни преобразувания, за да бъде описанието по-нататък по-оперативно. С тази цел е оформена и по-долната схема, която, следва ясно да се подчертае, има най-общ характер. При това като всяка класификация тя има условен характер, защото преобразуванията много рядко се прилагат и наблюдават в чист вид и като цяло тексгьт или фрагментът му представляват комбинация от различни преобразувания на оригинала, които трябва да доведат до комплекс от съответствия в превода.

Първото голямо разграничение при преобразуванията е разграничаването на трансформациите sensu stricto от стилистичните съответствия. Тази подялба дори не е отразена в таблицата по-долу, защото тя описва само видовете трансформации в тесния смисъл на транслатологичния термин. Прегрупирането на преобразуванията е отразено единствено в структурата на изложението в тази глава, защото става дума за обособяване на две съществени и големи групи преобразувания.

По-нататък преобразуванията се разпределят, като се обособят облига-торните от факултативните трансформации. Към групата на облигаторните трансформации отнасям всички трансформации, засягащи морфологичната и синтактичната структура на съпоставяния превод с оригинала. Извън схемата са стилистичните съответствия.

Има трансформации, които преводачът е принуден да извърши по различни граматични, лексикални или стилистични причини, обусловени от асиметрията между езика на оригинала и езика на превода. В тези случаи

117

тези трансформации ще бъдат разглеждани като централни за теорията, като задължителни, защото именно при тях се разкрива контрастно/контрастивно системната междуезикова асиметрия. Има обаче и такива предпочетени от преводача трансформации, при които в значителна степен се реализира из-борностга (от страна на преводача) на един или друг вътрешноезиков преводен вариант. Това е често явление при междуславянския превод, особено когато се превеждат по-обемни текстови единици. Има и трансформации, които преводачът прилага независимо от възможностите за облигаторна трансформация или за буквален превод, нещо повече - облигаторните трансформации при един превод могат да бъдат различни в окончателното си оформяне. Затова смятам за релевантна тази подялба особено с оглед на наблюдението на неколкократни преводи на един и същ текст, каквито ще видим по-нататък. Това изследователско поле изглежда изключително плодотворно за трансла-тологията предвид теоретичните перспективи, които отваря, тъй като при неколкократни преводи на един и същ текст или на един и същ език особено отчетливо се вижда преводаческият избор, бил той с облигаторен или с факултативен характер.

Това се вижда особено ясно при случаите, които анализират превода на поезия (вж. пета глава). В тях добре могат да бъдат наблюдавани онези елементи, които са паралелни или дори еднакви в преводите, и това са най-често облигаторните преобразувания в преводите, т.е. на основните компоненти на текста. Когато при такава съпоставка наблюдаваме различията при няколкото превода, те най-често обхващат факултативната част от трансформациите.Трансформациите биват облигаторни и факултативни.

И така, първият класификационен параметър на трансформациите - според възможността (или отсъствието на такава възможност) за преводачески избор, е подялбата им на облигаторни или факултативни и това е родовият признак на делението. Неколкократно споменаваният тук преводачески избор, включително и като класифициращ трансформациите компонент при разделянето им на два основни вида - облигаторни и факултативни, се оказва основополагащ при определени постулата защото преводаческият избор при превода е аналог на интуицията на носителя на езика при избора на езиково средство за назоваването на дадена ситуация. Проблемът не е обсъждан, нито

118

пък е поставян в лингвистиката, макар че е време да намери своето теоретично място заради допирните точки с интуицията, която, макар и приета от генеративистите като основен подход към езиковите факти, все пак остава далеч от дефиницията за носител на езика и неговата интуиция за езика'. Факултативните трансформации се разглеждат като преобразувания, които са изцяло предопределени от субективното решение на преводача. Доказателство за тази субективност са неколкократните преводи на един и същ текст, като за целите на това изследване се наблюдават главно поетични творби, преведени от различни преводачи. При преводите на проза критерий за фа-култативността, възможен в съпоставката на буквалния превод с реалния, е езиковата интуиция на носителя на разглеждания език и знанията за оригиналния език. Несъмнено имаме работа с ограничен в доказателствен план феномен, поради което и тези трансформации остават в периферията на настоящото изследване.

Освен задължителните и факултативните трансформации разграничавам (подобно на цитираните по-горе автори) още и трансформации според вида извършена езикова промяна в преводния текст - граматична или лексикална, като в рамките на всяка от тях могат да се разграничават подвидове. Така например граматичната трансформация може да засяга елементи от струк-турно-синтактичното равнище на езика или от морфологичното равнище, а също така да има синтагматично-словореден характер. Последният подвид отчасти може да бъде отнесен към трансформациите, носещи и стилистичен ефект в преводния вариант, и това не бива да се забравя, а да се уточнява. Следващото ниво на подялбата засяга по-прецизно и по-обосновано вида на преобразуванията:Граматичните биват морфологични, синтактични и словоредни.

Тези трансформации засягат системно-структурните различия между езиците - превеждания и преводния, за разлика от групата на следващите - лексикалните, които са обусловени от субстанциалната разлика между превеждания и преводния текст.

Тъй като терминът трансформация у почти всички цитирани автори неизбежно е повлиян от оригиналната трансформационно-генеративна граматика (ТГГ) (а там той обхваща явления, които не са непосредствено обвързани с

¹ Опит за такава дефиниция бе направена от мен в съавторския труд Ликоманова, Гладкова 2002.

119

едно езиково равнище от граматиката на езика, още повече че за ТГГ в езика всичко е граматика), то и в теорията на превода по аналогия трансформациите се разглеждат комплексно с оглед на езиковите равнища. В превода на близ-кородствени езици най-често тези трансформации са свързани с лексиката на езиците и с различията между граматичните и лексикалните системи на оригиналния и на преводния език. Това са онези транформации, при които ще наблюдаваме например или изпускане на сема, на елемент от оригиналния текст в преводния му вариант, или добавка на сема, на елемент в превода, или пък граматична транспозиция на оригинален елемент при превода му, както и промяна на граматичния род, вид, число според ресурсите на преводния език (срв. схемите по-горе). По-нататък трансформациите се разпределят според конкретните им проявления. Съотношението между отделните видове трансформации схематично е представено по-долу, като целта на това представяне е да онагледи множеството от различни езикови и преводнотекстови феномени.

Отделно следва да се разглеждат лексикалните трансформации, като не се забравя, че при близкородствените езици те получават специален статут, защото предполагат фреквентност и регулярност на феномените, обусловени от посочените в първа глава параметри (например множеството паралелни замени при различните преводи в трите езика, показани в илюстрациите по-горе). Лексикалните трансформации отразяват цялостната транслатологична теория за преобразуванията, силно повлияна от ТГГ, където основните синтактични трансформации се разпределят (първоначално в разширената стандартна теория, а после и в „управление и свързване") в четири основни типа, подобни на представените по-долу. Разликата с ТГГ—УС е във въведената трансформация транспозиция на мястото на ТГГ-трансформацията разместване, за което вече стана дума при словоредните преобразувания, което преценявам за съществено предвид фреквентностга на явлението в междуславянския превод. Транспозицията обема и неколкократно споменаваното и илюстрирано типично за славяно-славянския превод явление декомпозиция.

Ето как изглежда следващото схематично подразделяне на трансформациите в групата на лексикалните трансформации: Лексикалните включват добавки, изпускания, подмени, транспозиции.

Всеки един от посочените видове ще бъде представен по-долу.

120

Важно е да се отбележи, че при всички преводи неизбежно се наблюдава и преплитане между посочените видове трансформации, както и припокриване с обособените априорно стилистични съответствия, когато стилистичното преобразуване съдържа в себе си, опирайки се на лексикален елемент, синтактична трансформация, като тя може да бъде факулта-тивна по същността си и невинаги да се налага от различията в езиковите системи на двата езика. Съпоставката на различни славянски преводи се прави именно с цел да се установят общите, т.е. задължителните трансформации, настъпили във всеки от превежданите текстове и, обратно - да се експлицират и оригиналните преводачески решения. По-нататък става дума и за това, че преводаческите решения (особено творческите) се налагат в превода при липсата на пряко преводно съответствие, на речников еквивалент, тъй че в известен смисъл те също могат да се разглеждат като необходими и неизбежни при превода, т.е. като облигаторни. Така цялата постановка на разграничаване на трансформациите е силно обусловена и подкрепена от проверения емпиричен материал.

В някои места от схемата може да се окаже възможно пресичане на някои от линиите на разграничение на трансформациите, защото то предполага и пресичане на същностите (породени от практиката), които отделните видове преобразувания назовават. Освен това несъмнено ще се намерят случаи от практиката, които схемата няма да може да обхване и адекватно да им припише някоя от разновидностите на трансформациите.

В тази класификация в значителна степен доминира синтагматичният аспект на преобразуванията, при който промените в текста се разглеждат предимно от гледище на взаиморазположението на единиците в него като отправен пункт, от който започва анализът.

На следващата, ономасиологична стъпка се разглежда семантичният обхват на наблюдаваното преобразуване, тъй като той в много случаи е различен от семантичните дадености на оригинала, затова в транслатологията традиционно¹ е приета аксиомата, че и най-добрият преводач при блестящ, инвентивен и потенциално възможен превод не постига авторската уникалност.

Коментираната дотук схема може да се обобщи в следния окончателен пълен вид: Трансформациите биват облигаторни и факултативни. Те от своя страна биват граматични и лексикални.Лексикалните биват морфологични,синтактичнии и словоредни.Докато лексикалните включват добавки,изпускания, подмени и транспозиции.

¹ Още в текстовете на св. Иероним (срв. Иероним, Писмо до Памакий, 1998).

121

2. 4. 1. Граматични трансформации 2. 4. 1. 1. Морфологични трансформации

Към тях ще отнесем трансформациите в тесния смисъл на думата, когато езиковите особености налагат промени в морфокатегориалната структура на текстовите компоненти. Морфологичните трансформации са в основата на всеки превод независимо от близостта на езиците, защото сис-темно-структурните междуезикови разлики предполагат именно морфологични разлики. Такива са например следните подмени: на носителите на категорията определеност/неопределеност при превод от/на български език, на миналите времена, когато става дума за превод от/на български на/от останалите славянски езици; на категорията посесивност в именната фраза при падежните славянски езици¹; на причастните безлични конструкции, които се трансформират в лични глаголни форми при превод от полски език; на българското преизказно наклонение²; на мъжколичните граматични определители в полския език; на формите за условно наклонение в чешкия и полския език при превод на други славянски езици; на категориалновидовите, катогериалнородовите и категориалночисловите разлики при всеки славяно-славянски превод. Примери за морфологични трансформации се привеждат в цялото изложение и затова тук няма да се спирам на тях специално. Това, което обаче е важно да се подчертае, е системно-структурната им обосновка, опираща се на субстанциалните разлики между двата езика - на оригинала и на превода.

¹ Вж. и Иванчев 19886: 197 и сл.

² Алексиева 1977, Алексиева 1995.

122

2. 4. 1. 2. Синтактични трансформации

Те засягат в процеса на превода (и в процеса на съпоставката на преведения текст с оригиналния се наблюдават като) структурни спрямо оригинала промени в преводния текст, извършени в рамките на именните или вербалните фрази, на простото изречение, в релацията между отделните прости изречения в рамките на сложното изречение, в структурата на цялото изречение. Всички тези преобразувания могат да бъдат проследени при различните типове изречения. Преструктурирането (замяната на един тип синтактична връзка с друг тип или на един тип конструкция с друг тип) има най-различни причини, основната сред които е езиковосистемната база на преводния език (затова отнасяме тези трансформации към облигаторните). Не следва обаче да се пропуска и субективният, преводаческият подход към фразата. Това преструктуриране, както показват и примерите по-долу, може да е породено и от различията в лексикалната съчетаемост на инак речниково еквивалентни лексеми.

Типичен пример за синтактична трансформация в рамките на именната фраза наблюдаваме при преводите в началото на диалогова реплика в „Майстора и Маргарита":

р. - С синей каемочкой платок (260).

п. - Z granatowq obwôdkq 0 (370).

ср. - Saplavim rubom 0 (329).

б. - Кърпичка, поръбена със синьо (266).

Виждаме, че предложно падежната фраза от оригинала е трансформирана чрез изпускане на опорното съществително в два от преводите: в полския и сръбския език (нулевите еквиваленти на р. платок). В българския превод освен словоредното разместване в инициалната позиция на опорното съществително откриваме и лексикална трансформация при липса на лексем-но съответствие на деминутивното р. кайма-каемочка, което е разширено с прилагане на причастието - б. поръбена. Детайлният лексикален анализ ще покаже, че б. кърпичка не е еквивалент на р. платок. Руската лексема не е де-минутивна, а квази деминутивна, а българската преводачка си е послужила с

123

деминутива б. кърпичка само при тази реплика, докато в целия котекст, в който се уточнява за каква кърпа става дума, се говори само за б. носна кърпа'.

При някои от примерите по-долу се наблюдава съществено синтактично преструктуриране, при други - замяна на синтактична връзка от един вид с друг вид (хипотактична с паратактична), без да се променя характерът на син-тактичната зависимост (например тя остава хипотактична); при трети примери синтактичната структура при превода се запазва, а в много случаи действа субективният подход към преводната фраза, което отчетливо проличава в различните преводи на едно и също изречение на различни езици, срв.:

р. Потом город потряс удар (352). п. Potem miasto zadygotalo od grzmotu (501). cp. Zatim puce i ceo grad se zatrese (438). б. После градът бе разтърсен от удар (361).

В оригиналната структура на приведеното просто изречение в синтагма-тичен план наблюдаваме инверсия между основните му елементи (OV S)². В полския превод са разменени функциите между подлога и допълнението при съхранен словоред (SVO,). Сръбското изречение е вече значително преструктурирано, като веднъж простото изречение е превърнато в сложно съчинено (V, + SV2), а във второто изречение е извършено прекомпозиране на семите от оригинала. В българския превод словоредът на лексемно равнище е запазен, но за сметка на подмяната на активния залог с пасивен (SVpO). Допълнителният семаничен анализ на валентностите в това изречение тук би бил подходящ за

¹ Когато анализираме случаи, подобни на горните, следва да имаме предвид, че при близкородствените езици не са малко и паралелните случаи -- както семантично, така и структурно оформени словосъчетания като например следното: р. ...большой черной машины (289); п. ...wielkiego czarnego samochodu (410); ср. ...velikog cmog automobila (364); б. ...голямата черна кола (296).

Или:

р. ...последняя страшная мысль (290); п. ...ostatnia straszna mysl (411); ср. ...poslednja strasna pomisao (364);

б. ...последната страшна мисъл (297).

Т ези паралели са многобройни и създават усещането за добро разбиране на чуждия славянски текст без превод. С тях обаче практически тук няма да се занимавам, защото те се наблюдават предимно в кратки текстови фрагменти, докато в рамките на цялостния текст често се губят. Могат да бъдат проследени маргинално покрай останалите приведени примери. Т е служат като база за разбирането на текста и за анализирането на превода му.

'OSV - техническо обозначение на основните компоненти на изречението: О - допълнение, S - подлог, V - глагол.

124

експлициране на това характерно междуславянско явление. Общото при трите славянски превода е запазеното място на обстоятелственото пояснение за логи-ческо-времева последователност, кохезивният текстов елемент.

При превод на въпросително изречение наблюдаваме почти паралелни преводи, но все пак с репликови разлики:

р. Что он говорит? (369) п. Со on môwi? (525) ср. Sta on to govori? (459) б. Какво говори той? (379)

В сръбския превод е привнесена актуализиращата, емфатизираща частица ср. to, а в българския превод изречението е трансформирано словоредно. Това е сериозен материал за контрастивни проучвания.

Синтактични трансформации, когато са различни от обособените слово-редни съответствия, се наблюдават значително по-често, като по-разнообразни са те в рамките на сложното изречение:

р. Тут женщина уступила Ивана мужчине, и тот взялся за него по иному мни о чем уже не расспрашивал (89).

б. После жената прехвърли Иван на мъжа, който го подхвана по-иначе, вече без да го разпитва (86).

Синтактичната структура на българското съответствие съществено се отличава от оригиналната структура: паратактичността, изразена чрез р. и тот... и ни о... чем, е отпаднала и е заменена с хипотактичност в б. който... без да... Отпаднало е изразяването на определеността с показателно местоимение, която в български има други особености, затова и в двата случая се променя синтактичната връзка: съчинени изречения са заменени с подчинено определително и подчинено отстъпително, т.е. изреченията са преструктурирани.

Сръбската преводна структура е паралелна на оригиналната, изреченията в нея също са съчинително свързани, има и словоредни размествания:

ср. Tada zena ustupi Ivana-muskarcu, i ovaj se njime pozabavi na drugi nacin, i vise se ne raspitivase ni o cemu (123).

Полският превод се отличава с модификация на изходните съчинителни структури, но все пак със запазване на характера им:

п. Potem kobieta przekazala Iwana mçzczyznie, ten zas zabral siç do niego zupelnie inaczej i. o nic juz nie pytal (120).

125

В горния пример заслужава внимание и граматично-лексикалният паралел р. тот-б. който-п. ten-ср. ovaj предвид неговите анафорично-кохезивни харктеристики.

Върху примера на две изречения от оригинала и техния превод на трите езика можем да видим различен начин на преструктуриране. От това следва любопитен извод за уникалните, непреводими особености на руския изказ:

р. Тут Маргаритой овладела мысль, что, по сути дела, она зря столь исступленно гонит щетку. Что она лишает себя возможности что-либо как следует рассмотреть, как следует упиться полетом (235).

п. Wtedy Malgorzata pomyslala, ze w gruncie rzeczy niepotrzebnie tak zaciekle popçdza tç szczotkç, ze traci w ten sposôb szansç obejrzenia czegokolwiek i upojenia siç lotem (335).

cp. Tada Margaritu obuze misao da je, u sustini, uzalud tako jarosno gonila cetku, da se lisavala mogucnosti da bilo sta razgleda kako treba, da se cestito nauziva u letu (300).

б. Тогава Маргарита изведнъж си помисли, че всъщност е глупаво така лудо да препуска с метлата. Лишаваше се от възможността да разгледа всичко спокойно и да се наслади до насита на полета (241).

Поради падежното оформление на допълнението структурата на първото изречение е запазена само в сръбския текст, а между полския и българския наблюдаваме семантичен и синтактичен паралел, който представя различие спрямо оригиналната структура (р. Маргаритой овладела мысль и ср. Margaritu obuze misao спрямо п. Malgorzata pomyslala и б. Маргарита... си помисли), като в българския се е появила и допълнителна лексема (б. изведнъж). Глаголът в руския текст управлява тв. пад., докато съответствието му в два от останалите езици - българския и полския, представя друга съчетаемост.

Така лексикално-семантичната съчетаемост предопределя различието между синтактичната структура на преводния текст и оригиналната, но паралелна в междупреводните инварианта структура.

Сказуемото в подчиненото изречение в българския превод е безлично (б. е глупаво), а в сръбския текст - в мин. вр. (ср je ...gonila). Обособяването на следващото подчинено изречение в отделно изречение не е запазено в нито един от преводите. Любопитното явление, нетипично за руския изказ - ав-торовата обособеност, е пропуснато и от двамата преводачи - на полския и на сръбския текст, но не е пропуснато от българската преводачка. Сръбският изказ е придобил отчетливо вид на изброяване, подчертано от повторението

126

на подчинения, въвеждащ всяко от трите подчинени изречения съюз (ср. da... da... da... da... спрямо p. что... что... как... как...). Българският текст изцяло е пренебрегнал повторяемостта, т.е. паралелността на подчинените изречения (че... 0... да... да). Полският превод заема средищно положение (п. ze... ze... 0... 0) спрямо р. что... что... как... как...) и освен това и двете последни подчинени изречения превежда не с изречения, а с отглаголни съществителни (п. ...obejrzenia... upojenia siç...). Последното обстоятелство е косвено доказателство за високата фреквентност и продуктивност на тези отглаголни деривати в полския език с много малко формообразуващи ограничения в системата. Те променят изказа и го правят по-синтетичен (в граматичен и в метафоричен смисъл). Този руско-българско-полски паралел заслужава по-внимателно изследване в съпоставителен план, защото очертава определен тип преводен инвариант между преводните текстове.

Подобни „разминавания" между оригинала и преводите могат да се наблюдават непрестанно при анализа, затова там, където това няма да утежни изложението, на този тип трансформации ще бъде обърнато внимание на фона на другите разглеждани преводни феномени.

2. 4. 1. 3. Словоредни трансформации

При тези преобразувания между оригинала и преводите, наблюдавани в зависимост от особеностите на езиците, можем с теоретични допускания да предположим различия в преводите спрямо оригинала, както и между самите преводи, които, от една страна, са обвързани със задължителните словоредни позиции при съответните славянски езици, а от друга страна - с „художествените", творческите отклонения от тях. Словоредните трансформации при всеки език в рамките на текста отразяват и онези особености, които представят отклонения от неутралната, най-фреквентната норма.

С други думи, при преводите наблюдаваме словоредни трансформации, които: 1) представят разлики спрямо оригинала, които се очертават 2) на фона на неутралния словоред за съответния език. Разликите спрямо оригинала могат да бъдат анализирани предвид особеностите на езика в посока немаркиран словоред. От теоретична гледна точка немаркираният словоред би бил релевантен, т.е. приемлив, тогава, когато и оригиналният словоред е неутрален; обратно - маркираният авторов словоред би следвало да получи еквивалентно маркиран преводен словоред. Това са параметрите, в които протича анализът на словоредните особености на преводите по-долу: Преводът може да се осъществи по следния начин: маркиран словоред - немаркиран словоред (1) или еквивалентно маркиран словоред (2)

127

немаркиран словоред -немаркиран словоред (3) или маркиран словоред (4).

За улеснение анализът на словоредните трансформации се представя предимно синтагматично, като коментарът на маркираността с нейния прагма-тично-комуникативен ефект се очертава като резултат от непосредствения котекст/ контекст.

В рамките на именните групи се наблюдават някои от ярките особености на езиците. Така в цитирания вече по-горе пример виждаме, че при превода на полски език на фрагмента:

р. ...знаменитой психиатрической клиники

п. ...slynnej kliniki psychiatrycznej.

разместването е непосредствено свързано с полската специфика за стилистич-но неутралното словоредно място на прилагателните спрямо определяното от тях съществително. П. klinika psychiatryczna е устойчивото, обичайното словосъчетание, при което прилагателното е нормативно постпозитивно спрямо определяното съществително¹ за разлика от въведеното за читателя р. знамени-тая-п. slynna препозитивно определение. Характерът на употребата на двете определения - устойчиво и актуализиращотекстово, в крайна сметка обуславя позицията на двете прилагателни спрямо п. klinika-p. клиника.

Същото „преподреждане" в полския език наблюдаваме и в другия пример: р. ...дом кремового цвета (57), при който актуализираното определение е изнесено напълно в инициална позиция:

п. Kremowy ...dom stal... (74) за разлика от останалите езици, срв.:

ср. ...kuca па sprat, kr-em boje... (85);

б. ...къща, боядисана в кремаво... (54).

Във всеки един от случаите са осъществени различни структурни решения на преводачите за предаване на значението от оригинала, въпреки че теоретично е възможен буквалният, паралелният превод и на трите езика, например п. *dom kremowego koloru², ср. kuca krem boje³, б. *къща в кремав цвят. Несъгласуваните определения, приложени в преводите, променят син-тактичната структура. Само сръбската преводачка се е придържала към оригиналния текст, докато останалите двама - полските преводачи и българската

¹ Вж. Вежбицка, Вежбицки 1968: 129, Бонк 1993: 433; Богуславски 2000 и др.

² *Звездата пред примера тук означава невъзможност за приемане на този превод след като съществува с обнародвана вече версия.

³ Срв. в по-стария сръбски превод на М. Чолич: kuca zuckaste boje (56), което е структурно значително по-близо до руския оригинал.

128

преводачка, са изпуснали съответствието на лексемата р. цвет-п. kolor - б. цвят, компресирайки по този начин изказа. Българският превод е разширен с добавяне на нов предикат (допълнителен признак). Нещо повече, фразите, назоваващи цвета на дома, са структурирани по различен начин, но за това ще стане дума по-нататък.

В следващия пример отново наблюдаваме словоредни размествания в комбинация с прекомпозиране на оригиналните семи чрез транспозиция на адективните словосъчетания в сложни адективи в българския и полския превод (б. миналогодишна и п. zeszlorocznq за р. прошлого года). Транспозицион-ните деривати имат еднаква семантика. Сръбският превод илюстрира пълен паралел с оригиналния текст, а в полския има добавка на лексикален елемент (п. owq 'онази') за изразяване на определеност, срв.:

р. до страшной осенней ночи прошлого года (289); п. przed ow^ straszn^ zeszfarocznq noc^ jesienn^ (411); cp. pre strasné jesenne nociprosle godine (364); б. преди страшната миналогодишна есенна нощ (296).

Установяването на статистически релевантни наблюдения би дало основание за типологични заключения за степента на близост между славянските езици с оглед на фреквентността при този тип преобразувания.

Словоредните трансформации в рамките на простото изречение засягат взаиморазноложението на подлога, сказуемото, допълнението (SVO) и отделните им модификатори - обстоятелствени пояснения, определения. Най-честите наблюдавани трансформации засягат SVO, поради което обръщам внимание главно на тях, например в простото изречение, предшестващо друго просто изречение в рамките на сложно изречение:

р. Тут увидел Иван, что пришедший одет в больничное (131). п. Iwan zobaczyl wtedy, ze przybysz ma na sobie szpitaln^ odziez (181). cp. Tada Ivan vide daje dosljak u bolnickoj odeci (174). б. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи (131).

Отчетливо се виждат разликите в словореда между компонентите на главното изречение и мястото на подлога в него. Субективният, наративен подложно-сказуемен словоред в оригинала от типа V-S е заменен и в трите преводни езика с неутралния славянски словоред S-V. Подложната позиция може да се разглежда като славянски типологичен критерий (Ликоманова 1998) и въпреки че за славянския подлог по дефиниция е характерна свободата на месторазположението му, именно в тези случаи наблюдаваме спецификата на тази свобода при всеки от езиците. Едновременно с това в този при-

129

мер виждаме еднозначния превод на деиктичното наречие за място р. тут (Русская грамматика 1982, т. 1: 705) с паралелните темпорални б. тогава-п. wtedy-cp. tada, които са на своето място спрямо оригинала и в двата превода, премахват семантичната двузначност на значението в руския текст и го преобразуват в еднозначно темпорално б. тогава, като в полския текст наречието е далеч от инициалната позиция, но аналогично на останалите преводи екс-плицира деиксиса като темпорален, а не като темпорално-локален. Хроно-топната синкретична специфика на р. тут позволява различна от авторската, но паралелна в преводите времева интерпретация. Инвариантен е прочитът и в трите превода, като преводачите са избрали едното от двете текстуални значения на деиксиса.

Курсивираните елементи в трите превода илюстрират системната добавка на експлициращ съдържанието елемент: на р. больничное съответства п. szpitalnq odziez, ср. bolnickoj odeci¹ и б. болнични дрехи - практика, твърде привична и многократно посочвана в транслатологичната литература (вж. по-нататък). Това е пример за типично инвариантно преводаческо решение в славяно-славянския превод с експликация, типична за превода изобщо (Алексиева 1991).

Разместванията от горния тип се наблюдават често в простите изречения, включително и в тези, които се намират в рамките на сложното изречение. Те могат да бъдат проследени в словореда на инициалното изречение:

р. [Эту поэму Иван Николаевич сочинил, и в очень короткий срок, но, к сожалению, ею редактора несколько не удовлетворил (13).

п. Iwan Bezdomny poemat ôw stworzyl, i to nadzwyczaj szybko, ale niestety, utwôr ani trochç nie usatysfakcjonowal redaktora (11).

cp. Tu poemu Ivan Nikolajevic je napisao, i to za vrlo kratko vreme, ali, na zalost, nije njome nimalo zadovoljio urednika (33).

б. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса (9).

В оригинала словоредът подчертано не е неутрален, а маркиран (OSV). В първия превод, т.е. в простото изречение, наблюдаваме замяна на субективния словоред от оригинала OSV с полския не неутрален SOV и с неутралния български SVO, при сръбския превод, словоредът също е маркиран - OSV. Както знаем от ТГГ, от гледна точка на функционалната перспектива на из

¹ И в другия сръбски превод стои bolnicko odclo (130) с експликация чрез добавка като доказателтво за универсалността на трансформацията.

130

речението максимално инициална позиция заемат елементите, които са от особена важност за съобщението. При славянските езици, както и при повечето индоевропейски езици за изходен, неутрален се приема словоредът SVO. В този смисъл, за да създаде словоред, при който обектът от вербалната фраза се премества преди именната фраза на подлога, авторът е извършил двустепенно движение до т.нар. топикална позиция¹, т.е. това, че от изконния неутрален SVO се е получил — OSV, свидетелства за специалното значение, приписано на преместения елемент О р. эту поэму. Преводачите на два от езиците са „коригирали", неутрализирали са авторовия текст в синтактично отношение, затова в полския език наблюдаваме едно преместване, но само до предвербалната фраза спрямо изконния словоред, т.е. OSV > SOV. Единствено в сръбския език структурата е запазена паралелно на руската. В българския превод е представена неутралната славянска структура, т.е. тя е претърпяла промени спрямо авторовия словоред OSV — SVO. Неутрализацията в превода е осъществена само в известна степен в полския език и напълно в българския превод.

Трансформации в строгия смисъл на думата като горните наблюдаваме много често в текста (и на практика във всички междуславянски преводи) - срв. още и в простото изречение с глагол в императив:

р. Нож его мне дайте (318). п. Dajcie mi jego nôz (452). cp. Dajte mi njegov noz (397)². б. Дайте ми ножа му (327).

В него авторовият словоред (0,02V) е огледален на неутралния (V020l), т.е. маркиран е спрямо словореда, избран впоследствие от всички преводачи - както на сръбския и полския превод, така и на българския (VO201). Освен това в българския и в сръбския език неутралният словоред се „наслагва" с енклитични форми - специфика на прономиналната ни граматика. В случаите, когато се наблюдават паралелни „отклонения", т.е. разлики от различен характер спрямо оригинала, можем да обобщим по-универсални начини за изразяване на еднаква същност в славянските езици, типични поне за няколко от тях (български, полски и сръбски) и опозитивни спрямо възможностите на други славянски езици (руски). Анализът на паралелните преводи дава материал именно за такива обобщения. В случая: инверсираният словоред в превода по правило се „преобръща", но всъщност се връща в примарната си, неутрална схема (SVO).

¹ Някои автори оспорват този тип топикализация, срв. Тишева 2004: 18.

² Такъв е и вариантът в другия сръбски превод.

131

Всъщност руският словоред е претърпял трансформацията преместване спрямо универсалната си, дълбинна схема, но никой от преводачите не я е предпочел в превода си. Този пример, както и по-горният, илюстрира често преводно явление - словоредното, а с него и стилистичното неутрализиране на оригиналния изказ при славяно-славянския превод. По-нататък става дума за неслучайния маркиран словоред, при който р. нож като ключова дума в текста допълнително синтактично получава подкрепа за ключовия си характер в даден фрагмент от сюжета.

Следващият пример представя същото словоредно явление, но в рамките на сложно изречение, срв.:

р. Очертил Бездомный главное действующее лицо своей поэмы, то есть Иисуса, очень черными красками, и тем не менее всю поему приходилось, по мнению редактора, писать заново (13).

Словоредът на началното просто изречение е VSO, обаче в полския текст той става OSV при двустъпковото придвижване на групата на допълнението към инициалната позиция спрямо възможния неутрален словоред с допълнителни вмествания на обособените елементи във вербалната група:

п. Glôwn^ osobç poematu, to znaczy Jezusa, Bezdomny odmalowal w nadwyraz czarnej tonacji, niemniej jednak caly poemat nalezalo zdaniem redaktora napisac odnowa (11).

В сръбския превод словоредът е придобил вида SOV при едностепенно преместване на групата на допълнението към началото на изречението спрямо възможния неутрален словоред с вметване на елементи между допълнението и сказуемото:

ср. Bezdomni je glavnu licnost svoje роете, to jest Isusa, prikazao u najcrnijim bojama, pa ipak je citavu poemu, po misljenju urednika, trebalo pisati iznova (33).

И при двата горни превода наблюдаваме относителна маркираност на словореда, третирайки го в категориите на ТГГ и на функционалната перспектива на изречението.

В българския превод, за разлика от тях, е избран отново неутралният славянски словоред SVO и това е една от най-често срещаните словоредни типове трансформации:

132

б. Бездомни беше обрисувал главното действащо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново (9).

Ако потърсим преводите на случаи от втората група, т.е. там, където се превежда немаркираният словоред, ще се натъкнем на други особености в простото изречение. Ще проследим няколко случая за превод на немаркиран словоред:

р. Судорога исказила его лицо, он быстро переложил свечу из правой руки в левую, широко размахнулся и ударил участливое лицо по уху (67).

п. Skurcz zeszpecil jego fizys, poeta pospiesznie przelozyl swieczkç z prawej rski do lewej, zamachn^l siç szeroko i dal w ucho wspôlczuj^cej twarzy (87).

cp. Njegovo lice iskrivi grc, on hitno premesti sveéu iz desne ruke u levu, siroko zamahnu i udari samilosno lice po uhu (96).

б. Гърч обезобрази лицето му, той бързо премести свещта от дясната си ръка в лявата, замахна широко и зашлеви съчувствуващото лице по ухото (63).

Словоредът на простите изречение, когато е немаркиран и следва общата схема SVO, с изключения на сръбския превод за първото просто изречение (където SVO > OSV), се запазва като немаркиран в преводите. Това ни показва и първото, и второто просто изречение от горния пример.

Виждаме, че в степените на маркираност на словореда и в практиката (на преводите включително) съществува градуалност, което ще бъде поле за други изследователски търсения. Общото наблюдение от преобразуванията на словореда обаче е тенденцията към немаркиран преводен словоред, независимо дали авторът е сътворил текста си чрез неутрален или чрез маркиран словоред. Тази тенденция - към немаркираност на преводния текст, се проследява по-нататък и при превода на стилистично маркираните лексеми, фрази, при използването на тропи, оказионализми и т.н.

При превода между славянските езици от особено значение са синтактичните трансформации (те са и най-видимите при наблюдение), сред които особено отчетливо като подвид се очертават словоредните трансформации. В това отношение особено обширни възможности за типологични наблюдения дава сръбският материал при съпоставката му с другите преводни варианти, както и с оригиналния текст. Словоредната фиксираност на клитикиге в сръбското изречение, синтагматикага на вербалната му фраза представя именно

133

този тип трансформации като синтактични трансформации със задължителен характер. Не е така с моднфикаторите на изречението, които представят закономерности в разположението им спрямо неговите главни часта, но чиято подредба е в много по-голяма степен субективна, т.е. зависима от преводаческия избор.

2. 4. 2. Лексикални трансформации

На границата на облигаторните и факултативните трансформации ще бъде разположена групата на лексикалните трансформации. При тях осезаемостта на преобразуванията са ярки, видими, което прави и анализа по-отчетлив.

2. 4. 2. 1. Добавки¹

Добавки на езиков елемент в преводния текст наблюдаваме винаги, когато в него откриваме допълнителен спрямо оригинала лексикален или друг структурен (непълнозиачен²) елемент, който не присъства в авторовия текст. Добавката на елемент е мотивирана по различен начин и от различни причини в превода на поезия и на проза. Тя се налага заради запазването на семантичната еквивалентност между оригиналния и преводния текст. Добавката като преводен похват в прозаичния текст е важен за анализа тук, тъй като при него разширението на преводния текст е обусловено само от езиково-системни причини, а не от супрасегментни елементи като ритъма или римите, с които езиковите елементи в поетичния текст са допълнително натоварени. Трансформацията като добавка може в едноезичен план да се разглежда и като литературно-стилистичен похват, затова в този смисъл следва да се разграничават по необходимост добавките-задължителни трансформации и добав-ките-незадължителни трансформации. Първите имат структурно-системен характер, т.е. предизвикани са от граматичната природа на преводния език, а вторите са резултат от преводаческо решение и не са свързани нито с граматиката, нито с узуса на преводния език. Това разграничение при близкород-ствените езици е съществено поради фините, детайлни разлики между двата отделни вида добавки. Общата особеност на добавките при превода е суб-станциалната им обусловеност от разликите между двата текста. В семантичен план добавките не водят до промяна в смисъла и до корекция. Най-често те са свързани с въвеждане на смислов нюанс. П. Фосет определя добавките

¹ Добавките са били предмет на множество транслатологични работи, голяма част от които вече бяха цитирани тук, затова привеждам само онези, които принципно се различават от разработваните или се отнасят само за междуславянския превод.

² Т огава добавката ще бъде разглеждана в широкия смисъл на думата, строго формално.

134

като преводаческа техника, осигуряваща обяснението, а не културната адаптация, представляваща мост за преодоляване на празните места в знанието на читателя от приемащата култура, и ги нарича амплификация (Фосет 1997: 45; Кшищофяк 1999: 59). Други автори (Вине и Дарбелне [1958] 2003) определят добавката като преводна процедура и я наричат адаптация. Трети назовават добавка само системната добавка в даден текст (Львовская 1985). Нюмарк нарича добавката в преводния текст разширение (Нюмарк 1988: 81-93 по Хейвовски 2004: 75), а Липински - компенсация (Липински 2004: 126). Сред постмодернистите добавките се разглеждат или като изясняване на съдържанието от преводача, или като удължаване на текста (Берман 2004: 55 и сл.).

Добавки от структурно-системен характер. Те се наблюдават при различните нива на граматиката, както ще видим от примерите по-долу:

р. Когда в приемную знаменитой психиатрической клиники, недавно отстроенной под Москвой на берегу реки, вошел человек с острой бородкой и облаченный в белый халат, была половина второго ночи (68).

п. Kiedy do izby przyjçc slynnej kliniki psychiatrycznej, niedawno wybudowanej na brzegu podmoskiewskiej rzeki, wszedl przyobleczony w bialy fartuch czlowiek ze spiczast^ brôdkq, bylo wpôl do drugiej w nocy (90).

cp. Kada je u ordinaciju poznate psihiatrijske klinikç, nedâvno sagradjene u okolini Moskvë na obali reke, usao covek s ostrom bradicom i u belom mantilu

- bilo je pola dva noci (98).

б. Когато в чакалнята на прочутата психиатрична клиника, построена наскоро в покрайнините на Москва, до реката, влезе човек с остра брадичка и бяла престилка, беше един и половина през нощта (66).

В сръбския и в българския превод наблюдаваме инвариантното преводно решение с еднаква - стилистична по характер, добавка на б. в покрайнините (на Москва) и на ср. и okolini (Moskvë) като пряко съответствие на колокаци-ята р. под + топоним - р. под (Москвой), която означава б. край + топоним. Това значение на предлога р. под + топоним, респективно п. pod + топоним, е типично и за полския език.

В полския превод наблюдаваме още една трансформация, - без добавка, а с разместване на компонентите, с декомпозиция, което същевременно води и до транспониране на една граматична категория в друга без промяна на значението:

р. под Москвой на берегу реки;

135

п. па brzegu podmoskiewskiej rzeki.

Тук словосъчетанието - предложната конструкция р. под Москвой, е пре-композирано и транспонирано в адективна конструкция - п. podmoskiewskiej (rzeki). Трансформацията е съпроводена от промяна в граматичната структура на словосъчетанието, явление, което често ще бъде проследявано при преводите на славянските езици. В термините на някои транслатолози това е репака-джинг, по-конкретно - дифузност (Фосет 1997: 47), други наричат преводното решение една и съща информация от оригиналния текст да е преразпределена по различен начин в преводния текст разреждане (Вине и Дарбелне 2003).

В българския превод р. берег е пропаднало, макар че от общия смисъл на фразата то се подразбира, т.е. останало е само като имплицитна информация, срв.:

р. под Москвой на берегу реки;

б. в покрайнините на Москва, до реката.

Наред с добавката (б. в покрайнините) в този фрагмент на превода виждаме и изпускане. В случая ще бъде анализирано преобразуването главно във формален план, защото вариантът, формално по-близък до оригинала: б. *край Москва, на брега на реката, ни предава същия образ, същата картина, както и в познатия превод. Това поставя на анализ и съотношението между двете преводни съответствия като илюстрация на преводен инвариант, във вариантите на който намираме различно преразпределение на семите от оригиналния текст.

Във всички описани в четвърта глава случаи на предаване на градските топоними в романа на Булгаков може да се проследи как именно чрез добавки от прагматичен характер се предават голяма част от урбанонимите, при това не във всички славянски езици и не по един и същи начин. Ще видим, че в най-голяма степен добавя градски noraina loci сръбският език, т.е. почти винаги, в по-малка степен - полският език, а в най-малка - българският, с което прави преводните варианти много близки до оригиналните употреби.

А ето и друг пример за добавки от незадължителен характер: в българския превод спрямо оригиналния текст са добавени две лексеми, докато останалите преводачи не са сметнали това за необходимо. Всъщност, както личи от примера по-долу, в такива случаи се отчита узусът на преводния език. Екс-плицирано е съдържанието на оригиналния елемент, който е назован с единствено възможната лексема, придружена от неопределителното един - честа добавка в българските преводи от руски език (Васева 1980: 188):

р. ...повесил себе на шею сантиметр (127);

п. ...zawiesil na szyi centymetr (175);

136

ср. ...nabacio sebe oko vrata santimetar (169);

б. ...си окачи на врата един шивашки метър (127).

Още един пример илюстрира същността на този тип преобразувания - добавки:

р. ...встретился с таинственной личностью (91);

п. ...spotkalemya&^i tajemnicz^ osobliwosc (122);

ср. sam... sreo... tajanstveno lice (125);

б. ...срещнах... една тайнствена личност (88).

Неслучайно привеждам и трите преводни примера, за да се види как за разлика от сръбския превод и в полския, и в българския превод са добавени неопределителните местоимения б. една и п. jakas. И в двата случая обаче можем да предположим и други преводни варианти, останали имплицитни в процеса превод: неопределеността в българския език може да се изрази и с нулева степен на определителния член, а в полския език има и друг изразител

- п. *pewien. Преводачите са осъществили публикувания избор, което е поредната илюстрация на преводния процес като творчески.

Добавките могат да бъдат резултат от субективно преводаческо решение, когато авторът на превода преценява, че чрез тях компенсира част от друго пропуснато оригинално съдържание, както например спрямо р. - Что желаете надеть - халатик или пижамку?, съдържащо типичните и фреквентни за руския език деминутиви.

В полския превод се е появила допълнителна лексема: п. Co bys chcial wlozyc, golqbeczku? Szlafrok czy pizamAç? Лексемното обръщение п. golqbeczku компенсира и се явява вместо деминутивите на следващите съществителни от оригинала - само пижама в полския може да бъде умалена, защото е позната в узуса, както виждаме и от примера.

В сръбския и в българския превод деминутивите от оригинала са предадени с частични деминутиви, срв. :

ср. Sta zelite da obucete - ogrtac ili pidzamfoi? (Само пижама може да получи деминутивна форма в сръбския език - ср. pidzam/caj.

б. Какво ще обичате да облечете - халат нето или пижамката!

Знаем, че за разлика от останалите славянски езици руският се отличава с особена словообразувателна склонност към образуване и използване на умалителни съществителни, особено в диалогичната, колоквиалната реч (Земская 1997: 170). Единствено българската преводачка е постигнала паралела с руския оригинал поради словобразувателните възможности на бъл

137

гарския език при конкретните лексеми. Но както интуицията ни подсказва, това са гранични възможности на езика ни, при това с относително ниска фреквентност, и обикновено характеризират преводите от руски език. Добавките могат да имат и интензифициращ характер, срв.: р. ...и тот взялся за него по иному (89);

п. ...zabral siç do niego zupeinie inaczej (120).

Това се наблюдава само в полския превод, в останалите съответствията са и паралелноречниково по-близки до оригинала, срв.:

б. ...и го подхвана по-иначе (86);

ср. ...se njime pozabavi па drugi nàcin (123).

Добавката в славянските преводи може да е наложена и от узусните особености на преводния език спрямо оригинала, срв. паралелите между трите превода, в които е добавен елемент спрямо субстантивираното прилагателно от оригинала:

р. Тут увидел Иван, что пришедший одет в больничное (131).

п. Iwan zobaczyl wtedy, ze przybysz ma na sobie szpitaln^ odziez (181).

cp. Tada Ivan vide daje dosljak u bolnickoj odeci (174).

б. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи (131).

В същия пример виждаме и словореда на простото главно изречение, който от маркиран в оригинала Adv-V-S се е превърнал в немаркиран, неутрален във всички преводи - S-V-Adv (полския) или Adv-S-V (сръбския и българския).

Добавките могат да бъдат напълно субективни, срв. само в българския превод, където е добавено б. в същия миг, а в същото време е изпуснато р. из камина:

р. Из камина выбежал полуистлевший небольшой гроб, крышка его отскочила, и из него вывалился другой прах (257).

п. Wybiegla z kominka mala, na wpôl zatlala trumna, otworzylo siç wieko i wypadly z niej inne zwloki (366).

cp. Iz kamina iskoci natruli neveliki sanduk, otvori se njegov poklopac i iz njega ispade drugi les (326).

б. В същия миг изхвърча и малък полуизгнил ковчег, капакът му отскочи и се изтърсиха още едни тленни останки (264).

138

2. 4. 2. 2. Изпускания

Изпускането на елемент от оригиналния текст в преводната версия е обратно на добавката явление и често се дължи на граматични или стилистични причини, а често е резултат от преводаческо предпочитание. Семантичният израз на изпускането, подобно на добавката, също не води до промяна на Смисъла, а само на някой негов нюанс. Някои учени наричат изпускането на елемент от оригиналния текст компресия (Львовская 1985, Нойберт 1992), други -редукция (Кшищофяк 1999: 58), трети - количествено обедняване (Берман 2004: 59), но при всички то отразява еднаквата същност - необходимостта или решението да се отнеме елемент от оригинала в преводния му вариант. За улеснение проявите на тази трансформация ще бъде обозначена със символа 0, срв. :

р. И когда все стихло, вновь вернулся гость. Он шепотом сообщил Ивану...(133)

В българския превод проследяваме две изпускания - на въвеждащия съюз и и при избягването на авторовия плеоназъм с изпускането на р. вновь:

б. 0 Когато всичко утихна, 0 гостът се върна. Той съобщи шепнешком на Иван... (133)

Второто изпускане на плеонастичния елемент наблюдаваме и в полския текст, което говори не за уникално преводаческо решение само на българската преводачка, а за възприемане на оригиналния текст от преводачите по еднакъв начин, за един и същ прочит на оригинала. Такъв паралелен подход на преводачите (при липса на взаимозависимост) предполага близки лекси-кално-семантични особености на двата преводни езика, изявени в този фрагмент, както и сродни възможности за прочит на чуждия текст. Междуславян-ската съпоставка на преводите дава възможност да се проследява прочитът на оригинала по-обективно. Това наблюдение, разбира се, е много общо и следва да бъде подкрепено от множество други подобни примери - за възприемането на колебание в недопустимостта в двата езика на б. * пак се върна и на п.* wrôcil znowu:

п. A kiedy juz wszystko ucichlo, 0 wrôcil gosc. 0 Szeptem zakomunikowal Iwanowi... (183)

В този превод обаче е изпуснато и третоличното местоимение, маркирано в личното глаголно окончание на третото сказуемо.

139

В третия славянски превод са налице и двата споменати елемента, липсват изпусканията, а синтагматичният паралел с оригинала е видим:

ср. Akad se umiri, gosi se opet vratio. On sapatora saopsti Ivanu... (176)

Примери за няколко изпускания в по-голям текстов фрагмент наблюдаваме в началото на 25. глава на „Майстора и Маргарита", главата за опита на прокуратора да спаси Юда Искариотски, където облакът - трансцендентни-ят символ на висшата сила и страха, притиска града, и тази мрачна картина е усилена с повторенията на третоличното местоимение (кореферентно с лексемата за буря). При преводите обаче виждаме, че с изключение на първата употреба в останалите позиции това местоимение е изпуснато. Естетическата функция на това повторение в преводите е изгубена напълно¹. В полския превод наблюдаваме други варианти, които още повече отдалечават идеята на повторяемостта, тягостната атмосфера, очакването за нещо тежко. Този тип тропи, важни за художествения текст и за стила на автора, за читателите на преводите не са реализирали своето значение.

р. Она уже навалилась своим брюхом на Лысый Череп, где палачи поспешно кололи казнимых, она навалилась на храм в Ершалаиме, сползла дымными потоками с холма его и залила Нижний Город. Она вливалась в окошки и гнала с кривых улиц людей в.дома. Она не спешила отдавать свою влагу и отдавала только свет (290).

п. Chmura ta zwalila siç juz na nagie wzgôrze zwane Lys^ Czaszk^, na ktôrym oprawcy pospiesznie dobijali skazahcôw, 0 zwalila siç na swi^tynie jeruszalaimsk^, dymnymi potokami spelzla ze wzgôrza, na ktôrym stal Przybytek, i zalala Dolne Miasto. Wlewala siç w okienka i spçdzala ludzi z krçtych uliczek do domôw. Niespieszno jej bylo podzielic siç z ziemi^ sw^ wodq, obdzielala j^ jedynie swoj^ barw^ (412).

cp. On vec bese navalio svoju trbusinu na Golu lobanju, gde su dzelati zumo probadali kaznjenike, 0 bese nalegao na hram u Jerusalaimu, a zatim skliznuo sa brezuljka s hramom, u bujicama koje su se pusile, i preplavio Donji grad. 0 Ulivao se u prozorcice i terao ljude s krivudavnih ulica u kuce. 0 Nije zurio da izruci svoju vlagu veé je samo tocio svetlost (365).

¹ Според И. Васева (Васева 1980: 92) преводачът трябва да избягва повторенията и да търси техни синоними, но според мен авторовите повторения, дори плеонастични, следва да се запазват в превода, защото те са част от търсения авторов стилистичен ефект в текста.

140

б. Той вече беше притиснал с търбух хълма, наричан Плешивия череп, където палачите набързо пробождаха с копия екзекутираните, 0 стовари се върху Иерушалаимския храм, повлече димни потоци по възвишението, на което се издигаше храмът, и заля Долния град. Облакът нахлуваше през прозорците и пропъждаше от криволичещите улици хората към домовете им. 0 Не бързаше да пуска влагата си и пускаше само светлина (298).

За различната фреквентност на третоличното местоимение в славянските езици на базата на преводите от/на чешки език на/от български пише и св. Иванчев (Иванчев 19886), като прави и типологични паралели с други славянски езици. Той обосновава исторически и темо-ремно намаляващата честота на местоимението в славянските езици в реда: руски-български-чешки, а полският език разполага близо до чешкия, където то е с най-ниска фреквентност (Иванчев 19886). При руско-българските преводи често се наблюдават добавки, с които се експлицира притежателят, вършителят (Васева 1980: 190) - особеност, която трябва да се добави към славяно-славянските преводни специфики.

Не е изгубена обаче друга, лексикална повторяемост в рамките на изречението в два от преводите, срв. :

р. Она не спешила отдавать свою влагу и отдавала только свет (290).

п. Niespieszno jej bylo podzielic siç z ziemi^ sw^ wodq, obdzielala j^ jedynie swoj^ barw^ (412).

cp. Niie zurio da izruci svoîu vlagu vec je samo tocio svëtlost (365).

б. He бързаше да пуска влагата си и пускаше само светлина (298).

В полския превод лексикалната повторяемост е превърната в словообра-зувателно-морфемна (п. podzielic siç... obdzielala), а в сръбския превод - в синонимна (ср. izruc... tocio).

В полския превод се изпускат значещи елементи както по-долу:

р. ...человек в красном с ласточкиным хвостом фраке (256);

п. ...ktos w czerwonym 0 fraku (364);

ср. ...covek u crvenom fraku s lastavicijm repom (324);

б. ...човек с червен фрак с лястовича опашка (262).

При внимателно вглеждане в оригинала и превода в множество преводи откриваме подобен род изпускания, резултат от преводаческо безгрижие, неумение или пък незнание.

141

В този пример наблюдаваме и разместване в именната фраза в посока към неутрален словоред: р. человек в красном с ласточкиным хвостом фраке е „пренаредено" в немаркиран словоред в сръбския и българския превод. Пак в този пример срещаме и хиперонимна подмяна в полския текст ( р. Чело-век-п. ktos).

Освен това се изпускат и немотивирани, следователно субективно определени от преводача елементи, срв. само в българския превод (по-горе той беше приведен заради добавката в него, а тук се привежда поради изпускане на мястото, където наблюдавахме добавка):

р. Из камина выбежал полуистлевший небольшой гроб, крышка его отскочила, и из него вывалился другой прах (257).

п. Wybiegla z kominka mala, na wpôl zatlala trumna, otworzylo siç wieko i wypadly z niej inne zwloki (366).

cp. Iz kamina iskoci natruli neveliki sanduk, otvori se njegov poklopac i iz njega ispade drugi les (326).

6. 0 В същия миг изхвърча и малък полуизгнил ковчег, капакът му отскочи и се изтърсиха още едни тленни останки (264).

Както се вижда при съпоставката, подчертаният елемент в полския превод е „напуснал" инициалното си оригинално място, т.е. комуникативно най-натоварената позиция. В българския превод той е окончателно отпаднал...

В следващия пример наблюдаваме отново субективно, факултативно изпускане, при това само в полския текст - изпуснат е авторовият плеонастичен елемент, който останалите преводачи са запазили:

р. ...и тогда оба, и мужчина и женщина, заспешили вверх по лестнице (257);

п. ...i oboje 0 pospiesznie zaczçli wstçpowac po schodach (366);

cp. ...i tada oboje - i muskarac i zena - pozurise nagore uza stepeniste (326);

б. ...и двамата, мъжът и жената, забързаха нагоре по стълбите (264).

Този пример е интересен с преразпределението на семите от оригинала в лексемите на преводите подобно на схемата, представена по-горе: р. заспешили вверх е прекомпозирано на полски с п. pospiesznie zaczçli wstçpo wac, букв. 'бързо започнаха да се качват', като фазовият глагол от оригинала заедно с наречието р. вверх 'нагоре' са прекомпозирани в наречието pospiesznie 'бързо' и глагола с по-общо значение zaczqc 'започвам' + п. wstçpowac 'качвам се'. Значението на р. вверх 'нагоре' се носи само от представката п. w- като ярък

142

пример на преподреждане на семите в превода. (Подобен пример - на паралел между пълнозначен глагол от оригинала и афикс - в полския превод вече беше наблюдаван.) В тези случаи системните съпоставителни наблюдения на преводите, т.е. на свързан художествен текст, позволяват да се открият интересни специфични славянски закономерности в превода и в съответствията на аналитичните изрази.

2. 4. 2. 3. Подмени

Лексикалните замени са сред най-честите трансформации при превода на близкородствени езици, ако изобщо ни е позволено да отброяваме преведените елементи. Те в значителна степен зависят от семантиката на оригиналната лексема и на съответстващата й лексема в преводния език. Ще определяме като преводни подмени случаите, когато преводачът не (може да) използва прекия речников преводен еквивалент¹. Когато езиковият ресурс задължава преводача да подмени лексемата с близка по значение (по някакъв начин), подмените са облигаторни, и обратно - когато трансформацията е следствие от субективното преводаческо решение, подмените са факултативни. Подмените често се определят като качествено обедняване на преводния текст (Берман 2004: 58).

Случаите на лексикални замени са изключително разнообразни, но тук ще се ограничим до илюстрирането на трите основни семантични типа: подмени, които семантично генерализират оригиналната лексема, такива, които семантично конкретизират значението на изходната лексема, и такива, които подменят цяло едно словосъчетание (от оригинала) със словосъчетание в превода, при което семантичният преход от оригинала към превода често може да остане неуловим от читателя, критика или дори от изследователя. Затова за описанието на лексикалните подмени предмет на анализа са както отделните лексеми, така и колокациите, в които те участват, поради което в редица случаи тук се привежда и по-широк контекст.

При семантичноконкретизиращите трансформации наблюдаваме стесняване на по-общото значение от оригиналната лексема спрямо значението на избраната в превода лексема.

В следващия пример наблюдаваме такава подмяна. Тя е извършена само в някои от преводите, а останалите са приведени тук контрастно, за да се види, че това е един от възможните варианти при славянския превод, но не единственият и не задължителният:

¹ Проблематиката на ексвивалентността е друга важна част от теорията. За нея и видовете еквивалентност вж. по-подробно в Ликоманова 2002.

143

р. Возле них метались негры в алых повязках, серебряными черпаками наполняя из бассейнов плоские чаши (256).

п. Murzyni w jasnoczerwonych turbanach i srebrnymi czerpakami napelniali z basenôw plaskie puchary (364).

cp. Pored njih su jurili crnci sa alevim povezima i srebrnim vedricama punili iz basena pljosnate pehare (324).

б. Край тях сновяха негри с алени ленти в косите и пълнеха от басейните със сребърни черпаци разлати чаши (262).

Виждаме, че р. повязка е заменено в полския превод с п. turban 'тюрбани', а в българския с б. лента - и в двата случая с различни лексеми, но притежаващи по-тясно значение от оригиналната лексема и представляващи хипоними на оригиналната лексема. Такава конкретизация не наблюдаваме в сръбския превод, защото лексемата ср. povez е пълен еквивалент на р. повязка.

В същия пример в сръбския превод обаче има друг тип подмяна - на р. черпаками със ср. vedricama 'кофички'. Лексикално-семантичната релация черпак-кофичка заслужава да се анализира отделно. По-скоро можем да говорим за генерализираща подмяна на оригиналната лексема, при положение че в езика има лексема за р. черпак (ср. кутлача, кашика¹). Несъмнено става дума за конкретно преводаческо решение, още повече че лексимата ср. vedro, от която деминутивът е деривиран, е архаичната днес лексема за значението 'кофа', отнасяща се само за дървен отворен съд.

Примерът е интересен и с разликите в превода на р. плоские чаши. Преки паралели наблюдаваме в полския превод п. plaskie puchary и в сръбския превод ср. pljosnate pehare (или ср. plitke case, както е у М.Чолич). В българския превод обаче р. чаша е подменено с б. чаша, като между тях няма пълна еквивалентност, а отношение между частно и общо и посоката към генерализация е от оригинала към превода. Българската лексема чаша е хипероним за различни функционални видове названия на чаши, тя е с много по-общо и универсално значение и е стилистично неутрална спрямо руската лексема чаша с оттенък на архаичност. В диахрония при тази лексема наблюдаваме развила се полисемия.

В следния пример можем да проследим и двата типа лексикални подмени:

р. Важно не это, а важно то, что в Варьете после всего этого началось что-то вроде столпотворения вавилонского (131).

¹ Както е в превода на М.Чолич (242).

144

п. То niewazne. Wazne, ze w Varietes zaczçlo siç po tyrn wszystkim cos w rodzaju istnej wiezy Babel (180).

cp. Nije bitno to, vec je bitno da je u Varijeteu posle svega ovoga otpocelo je nesto nalik na zidanje vavilonske kule (173).

б. Ала не е това важното, важното е, че след всичко, което се случи, във „Вариете" почна нещо като вавилонско стълпотворение (130).

В тези преводи наблюдаваме няколко типа подмени: в превода на полски език наблюдаваме подмяна на част от означаемото от оригинала р. столпотворение вавилонское, т.е. стълпотворение по повод строежа на Вавилонската кула, с неговия знак п. wieza Babel, който е с по-широко значение, като символ на стълпотворението.

Сръбският превод пък демонстрира противоположного явление - вавилонското стълпотворение като цялостно явление е подменено със строежа на кулата, като част от събитията около кулата - ср. zidanje vavilonske kule, и това е друг вид синекдотична подмяна.

В българския език, където разполагаме с аналогично на руското устойчиво словосъчетание, преводът според Комисаров е осъществен с нулева трансформация (Комиссаров 2003: 162).

Случаите на конкретизиращи лексикални замени са многобройни и се наблюдават и при превода на някои реалии, фразеологизми и др.

За генерализиращите лексикални трансформации е характерно използване на лексема с по-общо значение от лексемата, която е използвал авторът, а следователно и по-малко детайлна, по-малко значеща в описанието. Изобщо при използването на хипероним в речта е характерно избягването на конкретизацията в изказването или невъзможността за конкретизация на изказването. Но в превода тази трансформация се използва при липса на пряк лексикален еквивалент в преводния език, а това често се наблюдава при превод на реалните, например в р. ...чебуречная „Ялта" (111), означаващо заведение, в което се сервират чебуреци, р. чебурек назовава специфично ориенталско ястие, подобно на пирожките, но с плънка от овнешко месо. Затова в преводите се стига до използване на лексеми Sa локал с близкозначно, но по-общо значение, срв. :

п. ...wschodniq restauracjç! Nazywa siç „Jalta" (151);

ср. ...buregdzinica „Jalta" (149);

б. ...ресторант „Ялта" (109).

145

Както може да се види, всеки от преводачите е търсел собствено решение за превода на реалията: в полския и българския превод заведението е предадено с б. ресторант, п. restauracja, но конкретизирано чрез п. wschodniq, а в сръбския - с buregdzinica - б. 'баничарница'. Последното препраща към друга, сръбска(балканска) реалия.

Проследяването на реалните в следващия пример дава материал за наблюдение именно на генерализиращи замени, като първата наблюдавана

лексема - колоквиализъм - е в диалогичен текст, а повторението й се явява в

авторския текст и като шанс за преводача да поясни колониализма :

р. - Трешки есть?

Совершенно сбитый с толку бухгалтер вынул из бумажника две трешки и показал шоферу (185).

п. - Trojekpan nie ma?... dwa trzyrublowe banknoty... (259).

cp. - Samo trojcice!... dve novcanice od po tri rublje... (238).

б. - По три рубли имате ли?... две банкнота по три рубли... (187).

Повторението на лексемите между диалога и авторовия текст се е получило само при българския превод, защото преводачката е използвала неутрално словосъчетание като еквивалент на превежданата разговорна лексема. В двата останали превода в диалогичния текст е използвана колоквиална лексема, преводачески неологизъм, който обаче като нестабилно образувание, се нуждае от контекстно пояснение, което и двамата преводачи се направили.

Ето и друг случай на генерализираща трансформация в полския превод:

р. уселся на паркете по-турецки (160);

п. usiadl po turecku napodlodze (223).

Р. паркет е заменено с по-общото п. podloga 'под', докато останалите преводачи са ползвали популярната в езиците лексема б. паркет:

ср. seo na parket ukrstivsi nose kao Turcin (209);

б. седна и той по турски на паркета (161).

Лексемата р. ковбойка (11) - универбат², е предадена със словосъчетания на трите преводни езика: б. спортна риза (7), ср. с kaubojska kosulja (31), букв, б. 'каубойска риза', п. с kraciasta koszula (9), букв, 'карирана риза'. Всяко от

¹ Пълният контекст е приведен само за оригиналния пример.

² Фреквентен модел в руския език, особено в руската разговорна реч.

146

словосъчетанията предава лексимата описателно, т.е. в стремеж към макси-мално, инвариантно ('риза') доближаване до оригиналното й значение.

Често именно на базата само на лексикалните подмени може да се проследи кой от текстовете е оригинален, а кой преводен. Преводният най-често представя обеднена палитра от значения, като по-често използва семантично хиперонимни лексеми (както в илюстрациите по-горе) и по-прости структури (като някои от гореописаните), неинвертиран словоред, извършва „изчистване" на тропи като плеоназъм, тавтология. Преводният текст може да се окаже обеднен и откъм стилистични варианти, като в случая с колоквиално-то р. трешка. Статистическите наблюдения, отчитайки едностранността им,

показват именно това - наличие на по-малко семантични маркери в превода

за сметка на граматични компенсаторни елементи .

Още случаи на лексикални подмени ще бъдат представени по повод на други анализирани тук преводни феномени.

Колокативните трансформации засягат превода на устойчивите словосъчетания, към които гравитира и преводът на идиомите и фразеологизмите. При тези трансформации говорим за превод в рамките на по-голяма речева единица, за превод, който се базира на предаването на смисъла на единицата, а не на отделните й компоненти. Например в следващия фрагмент (в който вече сме коментирали превода на реалията р. ковбойка) устойчивото словосъчетание р. ...был в ковбойке (11) със значение 'съм облечен' е преведено на полски език по следния начин:

п. ...szedl... w kraciastej koszuli (9);

ср. ...imao je na sebi kaubojsku kosulju (31);

б. ...носеше спортна риза (7).

Както се вижда, една и съща семантика намира различен речев израз във всеки от езиците, т.е. съществителните за назоваване на дрехите се съчетават с различни глаголи, срв. и в:

р. Он был в дорогом сером костюме, в заграничных, в цвет костюма, туфлях (14).

п. Mial na sobie drogi popielaty kostium i dobrane pod kolor zagraniczne pantofle (13).

¹ Такъв експеримент за откриване на превода/оригинала между два текста съм провеждала със студентите магистри и със студентите слависти. Закономерното разпределение на повече семи в единия от текстовете еднозначно го определя като оригинален.

147

ср. Bio je и skupocenom sivom odelu, u inostranim cipelama iste boje kao odеlo (35).

б. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят (10).

В този пример освен семантиката 'съм облечен' и нейните съответствия в славянските езици - р. был, п. mial, б. носеше, наблюдаваме и еквивалентите на словосъчетанието р. в цвет, което се превежда или с предложна фраза, както в полския превод, с добавен признак (п. dobrane pod kolor), или с адек-тивна фраза както в българския и в сръбския превод.

Такъв тип трансформации наблюдаваме често и в диалогичната реч, която се подчинява на узусните конвенции, срв.:

р. - Вы хотите курить, как я вижу? - неожиданно обратился к Бездомному неизвестный, - вы какие предпочитаете? (19)

п. - Ma pan, jak widzç, ochotq zapalic? - nieznajomy zwrôcil siç niespodziewanie do Bezdomnego. - Jakie pan palii (19)

cp. - Vi biste da zapalite, koliko vidim? - iznenada se obrati nepoznati Bezdomnom. - Koje biste najradije? (40)

6. - Пуши ви се, както разбирам? - неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. - Какви предпочитате? (14)

В първия фрагмент на р. хотите курить съответства п. та рап ochotç zapalic, букв, 'имате желание да пушите', ср. biste da zapalite, букв, 'бихте запалили', и б. пуши ви се, при което дативната конструкция носи значението 'искам да запаля цигара'. Вторият подчертан елемент р. предпочитаете, букв, 'предпочитате', е преведен на български с паралелен глагол, но в еквивалента на сръбски дори липсва пълнозначен глагол - ср. biste najradije, a п. pali носи по-конкретно хипонимно значение спрямо глагола, на който съответства - рядка преводаческа стратегия, макар и в конкретен контекст.

В същия пример проследяваме, че подчертаният фрагмент само в българския превод е трансформиран различно от оригинала и от останалите, срв.:

р ...какя вижу?....

б. ...както разбирам?...

Наблюдаваме типичен пример за прагматична колокативна трансформация, отчитаща условията на диалогичност.

148

Колокативни трансформации наблюдаваме дори и без контекст:

р. ...состоится заседание... (20), букв. б. 'ще се състои, проведе'; п. ...odbçdzie siç zebranie... (21), букв. б. 'ще се проведе'; ср. ...ce... biti sednica... (41), букв. б. 'ще има/е'; б. ...ще се състои заседание (16).

Във всеки от езиците езиковият материал за изразяване на еднаква същност е привидно близък, но всъщност различен, което и налага използването на преводните колокативни трансформации. В групата на тези трансформации ще отнесем и типичните, христоматийни примери като р. принимать решение спрямо б. вземам решение.

2. 4. 2. 4. Транспозиция

Това е такава трансформация, която при предаването на еквивалентна семантика налага промяна на лексико-граматичната (рядко на лексико-семантич-ната) категория в преводния текст в сравнение с категориите от оригиналния текстов фрагмент. Това е специфична лексикална трансформация, която за разлика от останалите лексикални трансформации се обуславя от субстан-циалните разлики между двата езика. Тя не се вписва в дотук приведените видове трансформации, защото представя особености, които не се вместват в техните параметри, а в същото време е изключително фреквентен феномен при близкородствения славянски превод. Няколко примера бяха вече посочени, затова тук се отбелязват само по-характерните илюстрации.

Терминът транспозиция идва от популяризираната напоследък граматика на Вине и Дарбелне 1958 (според Фасет 1997 тя е граматична промяна, както и според Нойберт 2004). Транспозиция се употребява в различни лингвистични контексти: словообразувателни (според М. Докулил означава преход в друга морфологична категория); синтактични (според И. Курилович означава син-тактично словообразуване, както и според К. Гутшмит 1999). Л. Тение нарича феномена транслация, описва го детайлно двустепенно с оглед на отношенията между два езика, т.е. и на превода, степенува транслацията според обхвата на явлението (Тение 1959 по Теньер 1988: 378). При В. Леман явлението е назовано рекатегоризация, прозрачно на фона на горепосоченото определение (Леман 2003). За подобно явление деконструктивистите употребяват термина с достатъчно общо мотивирано значение - рационализация (Берман 2004: 53-54). Р. Якобсон поставя феномена транспозиция в понягийната редица на трансформациите, транслациите и трансференциите, обединени от понятието еквивалентност (Якобсон [1972] 1985: 317). За релацията еквивалентност-пре-воден инвариант-трансформация вж. по-подробно в т. 4 на тази глава.

149

За анализа на преводен текст транспозицията е подходящ обяснителен инструмент⁴: тя експлицира както системните разлики между езиците, така и узусните им специфики. За славяно-славянския превод транспозицията е удобен подход поради широкия обхват на теоретичното понятие: то включва транспониране не само на лексикални, но и на синтактични, морфологични текстови елементи, сред които последните са изключително фреквентни за славянските преводни феномени. Така транспозицията обхваща гореупоме-натите и илюстрирани случаи на прекомпозиране на семантичната (инвари-антната според А. Людсканов) информация от оригинала в преводния текст.

Един от честите случаи на междуславянска транспозиция илюстрира чрез следващия пример:

р. Как грустна вечерняя земля! (366) п. Jakze smutna jest wieczorna ziemia! (522) cp. Kako je tuznâ zemlja uvece!(456) б. Колко е тъжна земята вечер! (377)

В полския превод оригиналната структура на изречението е напълно съхранена, обаче в българския и сръбския превод адективът от именната група е трансформиран в наречие (р. вечерняя —* б. вечер, ср. uvece). Между двата превода наблюдаваме паралел, който е съществено различен от оригиналната структура. Този тип „съвпадения" косвено свидетелстват за общите славянски ресурси, използвани в тези два превода, но неизползвани в третия, полския, още по-малко - от автора на творбата¹. Българската преводна възможност * Колко е тъжна вечерната земя! (неизползвана от преводачката опция) представя различен образ от публикувания. Нещо повече, тя е вариант, достатъчно близък на авторовото уникално словосъчетание. Тези примери на междупреводни подобия илюстрират определена степен на преводна инвариантност.

Чест случай на транспозиция при превода на близкородствени езици е например оригиналното р. человек сто (216), преведено на полски като п. ze stu ludzi (307) (чрез предложна конструкция, която съдържа числителното), на сръбски като ср. oko sto ljudi (276) (единствено тук се експлицира значението от оригинала), а на български като б. стотина (221) (приблизителността се изразява словообразувателно, с помощта на суф. -ина).

Тук руският, оригиналният словоред - обърнат, маркиран при препозиция на съществителното, е носител на семантиката 'около', срв. р. сто человек, в което няма оттенък на приблизителност и несигурност (Золотова 1998: 376; Русская грамматика 1982: 224). Тази типично руска словоредна особеност по

¹ В ономасиологичен план е интересно противопоставянето на р. Как грустна вечерняя земля! и виртуалното р. Как грустна земля вечером! с преведеното от двете преводачки - българската и сръбската, което е равнозначно при обратен превод на втория вариант.

150

отношение на словосъчетанията, съдържащи числителни, е предадена адекватно, но по различни начини в преводите: посредством предлози в полския и сръбския и посредством суфиксална деривация в българския текст.

Пример за транспозиция като преводаческо решение, осъществено само в един от преводите, е случаят на използване на по-богатите словобразува-телни ресурси на сръбския език в:

р. - Гм... - промычал раздраженный шуточкой неизвестного Берли

оз, - ну, это, извините, маловероятно (20).

п. - Hm... - zamruczal zdegustowany zartem nieznajomego Berlioz. - No, pan daruje, ale to malo prawdopodobne (21).

ср. - Hm... - odhuknu Berlioz, jer gaje neznanceva sala razdrazila - е, pa, to je oprostite, malo verovatno (41).

б. - Хм... - измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, - това, прощавайте, е малко вероятно (16).

В този пример р. шуточка неизвестного е транспонирана в ср. neznanceva sala, което представлява и структурна промяна на фразата по схемата NP-NPgen' в Adj-NP. В българския превод наблюдаваме предвидимата структурна промяна на NP-NPgeNb NP-PP.

Замяната на цяло словосъчетание с глагол в сръбския и българския превод и с паралелно словосъчетание в полския превод е фреквентно междусла-вянско преводно явление:

р. - Бедная женщина. Впрочем, у меня есть надежда, что она забыла меня!(149)

п. - Biedna kobieta... A zreszt^ mam nadziejq, le zapomniala o mnie... (206)

cp. - Jadna zena... uostalom, nadam se da me je zaboravila! (194)

6. - Горката жена... Впрочем надявам се, че тя ме е забравила! (148)

Този подтип трансформации е сред най-многобройните в междуславян-ския превод, при това не само при художествените текстове.

Особен случай на транспозиция представлява преводът на оказиона-лизмите, когато с изоставянето на оказионалната лексема са оформени преводи с други езикови средства и граматични категории, срв.:

¹ Използват се означенията по системата на ТГГ, т.е. NP - именна фраза с посочен индекс за падежната форма на опорното съществително, VP - вербална фраза, РР - предложна фраза, Adj - прилагателно, Adv - наречие.

151

р. ...судачки третъедневочные (60); п. ...sandacz... ma... ze trzy dni (77); cp. ...smud je odpre tri dana (88); б. ...рибата е от по оня ден (56).

Виждаме, че в преводите оказионалното прилагателно е транспонирано в предложно-именни фрази, в които отделните компоненти на сложното руско прилагателно са експлицирани „обратно": в полския превод компонентите са пренесени буквално в предложната фраза, в сръбския фразата е двупред-ложна - явление, твърде типично за сръбския узус, а в българския превод е намерено удачно решение, макар и далеч от буквалността на оригинала. При оказионализмите транспозицията е облигаторна трансформация.

Оказионализмите и преводите им се коментират по-подробно в главата за ключовите лексеми, затова тук привеждам само един пример.

3. Видове стилистични съответствия

Стилистичните преобразувания са феномени от ранга на трансформациите като цяло, но се отличават от тях по факултативната си и ресурсна обосновка. Затова досега в схемата на трансформациите те не бяха обособени като отделен вид, а противопоставени единствено на трансформациите като формиращи заедно с тях множеството от всички възможни преобразувания. Стилистичните преобразувания в превода се наблюдават най-често, когато стилис-тично маркирани текстови фрагменти се превеждат също така с аналогични стилистично маркирани текстови елементи или пък с различни стилистично маркирани, но най-често неутрални текстови фрагменти. В научното описание стилистичните преобразувания се отнасят до междуезиковите паралели при езикови явления с ненеутрална стилистична натовареност и в двата текста - оригиналния и преводния. Тези явления са свързани с описаните вече в първа глава първопричини като: различната стилистична функция на поли-семните думи (типично славянско явление), различната стилистична функция на чуждите, заетите думи в двата езика (при привидната им тьждественост), различния род на съществителните (особено важно в поетичната реч, където в инвентара на оформянето и въздействието на текста влизат и граматичните специфики), различните им валентни връзки (различната граматика в съответния език), различната морфемна структура на близки думи в двата езика, проявяваща се в различните словообразувателни особености на славянските езици, които носят различна стилна маркираност, различната съчетаемост, обусловена от честотността на деривативните афикси, различната фреквентност на езиковите елементи в узуса (за последното вж. Иванчев 1988а).

152

Не на последно място стилистичните трансформации са обвързани със словоредните трансформации, защото славянският словоред в съпоставителен план разкрива предимно стилистични разлики между езиците. Така например изнасянето на елемент от неутралното изказване в инициална позиция маркира диалогичната, колоквиалната реч. Това явление е по-типично за чешкия разговорен узус и по-слабо проявено в сръбския. Изобщо отклоненията от немаркирания словоред на всички части в изказването му приписват специални, стилово маркирани характеристики. Немаркираната словоред-на славянска база е достатъчно обстойно представена от Р. Мразек (Мразек 1990), което не налага привеждането на основните му наблюдения тук.

Различните стилове имат свои характерни белези. Така например социалните регистри (или административният стил), особено често срещани в прозата на Булгаков, отчетливо маркират авторовата реч или характеристиката на героите. За поетичния изказ на Шимборска пък са особено типични разговорните обрати, подчертавани и от нейните изследователи литературоведи. Тези именно специфики представляват интересно наблюдение и дават много материал за размисъл върху особеностите на превода с оглед на запазването на авторовия стил и опита за пресътворяването му от преводача.

В транслатологията стилистичните преобразувания се проследяват в целия стилистичен обхват на оригинала при междуезиковите съответствия (т.е. превключването на различните стилове в текста, средствата, които ги оформят, интертекстуалната комбинация или контраст между стиловете и пр.). Често авторите говорят за уеднаквяване на текста предвид различните диахронии регистри в него или за облагородяването му предвид различните социални разновидности в оригиналната реч (Берман 2004: 57-60).

Стилистичните преобразувания се наблюдават в няколко свои прояви: най-честа от тях е стилистичната неутрализация, когато в превода се използва стилистично неутрален елемент за предаване на стилистично маркиран оригинален елемент (например архаичен лексикален елемент се превежда с книжовен, неутрален еквивалент, срв. примера за чаша). Стилистично маркираният авторов елемент може да ползва инвентара на други разновидности освен на книжовната реч или пък - както е в случая с активната употреба на деминути-вите в руския език - да ги използва в степен, значително по-фреквентна от тази на останалите езици, при което се неутрализират деминутивите в преводите, като се превеждат със стилистично неутрални лексеми, срв.:

р. - Филейчиком из рябчика могу угостить (345).

п. - Mog^ polecic piers jarz^bka (490).

cp. - Mogu da vam ponudim /z/е od sumske jarebice (429).

6. - Филенце от ресарка мога да ви предложа (354).

153

Единствено в превода на български език е използван инвентарът на деминутивите - при лексемата р. филейчик-б. филенце, в полския превод е приложена генерализацията с еквивалент п. piers, а в сръбския превод заемката филе не позволява да се образува деминутив. В оригинала се създава впечатление за натрупване на деминутиви (инак обичайно за специфичен руски дискурс - този на РРР), защото названието на птицата както в оригинала, така и в полския, и в българския език е р. рябчик, п. jarz^b ек, б. ресарка- във всичките случаи формално с деминутивен суфикс, но без умалително значение.

Впечатлението за натрупване на деминутиви е отчетливо и поради ини-циалната позиция на този фрагмент от репликата в оригиналния текст. В два от преводите - в полския и в сръбския, те са „изместени" далеч в края на изказването, което илюстрира словоредната стилистична неутрализация в този фрагмент от изказването в двата превода. Това е вторият стилистичен тип неутрализация, постиган в този случай чрез словореда.

В следващия пример, в който се проследява и стилистичният контраст между репликите на двамата участници в диалога, за анализа е важно да се види доколко преводите предават стиловия контраст, срв.:

р. - Да кто вы такой?

- Я, изволите ли видеть, состою переводчиком при особе иностранца, имеющего резиденцию в этой квартире, - отрекомендовался назвавший себя Коровьевым (97).

п. - Kim pan jest?

- Ja, szanowny panie, zajmujç stanowisko tlumacza przy osobie cudzoziemca, ktôry rezyduje w tym wlasnie mieszkaniu - przedstawil siç ten, ktôry nazwal siebie Korowiowem (132).

cp. - Ama ko ste vi?

- Ja, izvolite se obavestiti, radim kao prevodilac kod inostrane osobe koja ima rezidenciju u ovom stanu - preporuci se ovaj sto je sebe nazvao Korovjovim (133).

6. - Абе кой сте вие?

- Позволете да ви обясня: преводач съм на една чуждестранна особа, чиято резиденция е в това жилище - заяви представилият се като Коровиев (95).

Първата реплика е маркирана колоквиално както в оригинала, така и в двата му превода, но не и в полския, с помощта - подобно на оригинала - на въвеждащата частица: на р. да съответстват ср. ата, б. абе. Контрастиращата с формалността и официалността си втора реплика в диалога е предадена

154

почти паралелно структурно в полския и сръбския превод, които повтарят инициалния елемент п. ja, ср. ja, нещо, което липсва з българския превод, при все че е налице езиково средство за това (личното местоимение). Всички преводачи са запазили лексемата р. особа, маркираща дистанцираност, т.е. книжност на репликата, макар че например българският разполага с аналогични синоними като лице за разлика от полския език. Така някои от преводачите са взели субективно решение за един или друг стилистичен избор (в българския текст), други обаче са били водени единствено от ресурсите на езика си (в полския текст), за да се постигне търсеният, очакваният ефект. В преводите са запазени и лексеми като р.резиденция, но и цялостната синтактична конструкция, характерна за формалния стил. Такъв маркер за формалност е р. имеющего резиденцию, което въпреки възможностите на полския език (синтетичната деепричастна форма) не е използвано от преводача, а е използвано аналитичното въвеждане на подчинено изречение, неутрализиращо изказа (п. ktôry rezyduje вм. например majqcy rezydencj/ rezydujqcy). Същият коментар важи и за последвалата авторова реч, където отново е пренебрегната причастната възможност за изразяване на подлога за сметка на въведеното с относителен съюз подложно изречение, което като цяло усложнява синтактичната структура, изказа и води до загуба на синтетичността, лаконичността в стилистичен план (п. ktôry nazwaÎ siebie вм. например п. nazwawszy siebie спрямо р. назвавший себя).

Това със същата сила важи и за двата пункта в сръбския превод, което не налага тук да го повтарям.

Българската преводачка обаче се е справила с изказа блестящо, защото, без да използва причастна конструкция в речта на героя, тя все пак прилага подчинено изречение, въведено не с относително местоимение (подобно на полския и сръбския), а с относително местоимение за притежание, което по своето звучене внася архаичен елемент и натоварва стила с книжовност и дистанцираност. Тя постига същия ефект и с използването на миналото деятелно причастие, което е субстантивирано и е в ролята на подлог, като запазва кондензирания характер на изказа (срв. б. заяви представилият се като...)¹. Редица примери за стилистични транформации в преводите на романа ще наблюдаваме и в останалите части на изложението. В четвърта глава могат да се видят примери и за стилистична маркираност на репликите по скалата стандартност: колоквиалност: просторечие, предадена по различен начин от различните преводачи - пример [4].

И други колоквиално маркирани десубстантиви откриваме у Булгаков:

¹ Деепричастния характер на българското елово причастие доказва И. Гугуланова (Гугу-ланова 2005:124), неслучайно и тук то е аргумент към паралелността на причастията в преводите.

155

р. дамский магазин (126) (и в трите превода той е стандартизиран, т.е. изчистен от колоквиалност);

ср. дуЬан за даме (168);

п. magazyn (!) dla pan (174)';

б. магазин „Дамска мода" (125).

Стилистични трансформации наблюдаваме в онези фрагменти от романа, в които е представена специфично речева характеристика на героя (Мей 1998). Така в сцената в психиатричната клиника репликата на доктора е маркирана с многократната (4 пъти) последователна третоличност на глаголните форми в изказванията (веднъж само 2 л. мн. ч.), показваща подчертаната дис-танцираност, неангажираност на героя, срв. :

р. Вам здесь помогут... Вы слышите меня?... Вам здесь помогут... вам здесь помогу/я... Вы получите облегчение. Здесь тихо, все спокойно. Вам здесь помогут... (94)

В трите превода третоличността е заменена с първолични форми на глаголите (заедно с местоименията!), което в известна степен променя звученето на докторовата реч, а с това и облика му - неговата ангажираност, срв. :

п. Pornozemy tu panu... Slyszy mnie pan?... Pomozemy tu panu... Poczuje sie pan lepiej... Tu jest cisza, spokôj... Pomozemy tu panu... (127)

При това и в полския, и в сръбския превод е изпусната една от хипнотич-но повторените в оригинала реплики, срв.:

ср. Mi cemo vam ovde pomoci... cujete li me?... Ovde cemo vam pomoci... osetiéete olaksanje... ovde je tiho, sve je mirno... mi cemo vam ovde pomoci...

(129)

В българския текст формалната последователност от реплики е запазена, но също така с преобразуване на формите за 3 л. мн. ч. във форми за 1 л. мн. ч., при това употребени заедно с местоименната форма, подобно на сръбския текст, което напълно отслабва семантично-стилистичния ефект на дистанцираност на доктора в оригинала на Булгаков:

б. Ние ще ви помогнем... чувате ли ме?... Ние ще ви помогнем... Ние ще ви помогнем... Ние ще ви помогнем (92).

¹ Дали междуезиковата полисемия е подвела преводача тук?

156

И в трите превода ее използват вместо руските третолични глаголни форми формите в 1 л. мн. ч. като израз на неопределенолично значение. Ин-вариантността при тези преводи в случая говори за типологични паралели между трите преводни езика (за разлика от руския език), както и за семантич-но-граматични специфики на руския език.

Изобщо в текста на Булгаков могат да се проследяват контрастно използвани множество различни стилове и в този план той е благодарен за наблюдение на стилистичните трансформации при превода на славянски език. В московските глави на романа срещаме множество жаргонни изрази, колокви-ализми, но и значителни фрагменти от сух, дървен език, елементи от административния стил, съжителстващ с поетични фрагменти особено в частите, описващи отношенията между титулните герои. Съвсем различен е стилът в ерусалимските глави, постигнат и чрез включване на множество специфични, характеризиращи хронотопоса реалии¹.

В останалите части от романа има изобилие от примери на разнообразни стилистични преобразувания.

Следващият фрагмент представлява пример за стилизиран административен дискурс, в който са подчертани двете маркиращи руския дискурс лексеми. В българския и в сръбския превод за първата лексема р. следовать са използвани неутралните им еквиваленти с по-общо (генерализиращо) значение: ср. hodati, б. вървя, докато полският еквивалент п. kroczyc, букв, 'крача' е с нюанс на ''вървяно той не е в стила на сухите документни текстове. Същото се отнася и за другата лексема в полския превод, докато при останалите два превода и при нея е запазено значението на фразата р. в сопровождении, б. придружен от и ср. sprovoditi:

р. - Дамы здесь ни при чем, дамам это все равно, - отвечал пират, буквально сжигая швейцара глазами, - а это милиции не все равно! Человек в белье может следовать по улицам Москвы только в одном случае, если он идет в сопровождении милиции, и только в одно место - в отделение милиции! (67)

п. - Damy nic tu nie maj^ do rzeczy, damom jest to obojçtne - odpowiedzial pirat doslownie spopielaj^c portiera oczyma. - Ale milicji to nie jest obojçtne!

Czlowiek w bieliznie moze kroczyc ulicami Moskwy tylko w jednym wypadku, w tym mianowicie kiedy towarzyszq mu milicjanci, i tylko w jednym kierunku - na komisariat! (88)

¹ Проблемът за представянето на реалии на трета действителност в преведен роман - действителност, различна както от авторовата, така и от преводната - би бил предмет на отделно проучване, затова тук не се поставя. Вж. Лотман 1992: 117-119.

157

ср. - Dame tu nisu vazne, dame za to ne mare - odgovori pirat bukvalno

sazizuci portira ocima - ali mari milicija! Covek u donjem vesu moze da hoda

moskovskim ulicama samo и jednom slucaju, ако ga sprovodi milicija, i samo na jedno mesto — u milicijsku stanicu! (97)

б. - С дамите това няма нищо общо, на дамите им е безразлично - отговори пиратът, като буквално изгаряше с очи портиера, - но на милицията не й е безразлично! Човек може да върви по долни дрехи из улиците на Москва само в един-единствен случай — ако е придружен от милиция и отива на едно-единствено място - в районното управление на милицията! (64)

Типичният за Булгаков колаж от стилове, който е преведен неутрално спрямо авторовия текст и така се е „изгладил" оригиналният замисъл, се наблюдава и в следния случай:

р. Там было произведено опечатание рукописей (95).

В него авторовата реч, поднесена в административен, канцеларски стил, внушава и служебна намеса на чиновника. Речта се превръща в илокутивна, защото с изричането получаваме и допълнителна информация. Това обаче в преводите изобщо не се вижда, освен в известна степен в полския текст, където удвоената безличност на причастията е присъща на сухите административни документи. Да сравним:

ср. Тамо су запечаЬени рукописи (131).

п. Dokonano tam opieczçtowania rçkopisôw (129).

б. Там запечатаха ръкописите (93).

Българският превод напълно е нивелирал иронията на автора в неутрална, немаркирана фраза. В следващия пример обаче ресурсите на българския език позволяват решение, близко до авторовото. Например р. московское народонаселение (121) е преведено в същия сух административен стил в б. московското народонаселение (120). Поради близост и взаимно влияние между руския и българския език в определен период от историческото и литературното им развитие (Владова 1980) книжовните езикови модели се предават от единия език на другия и обратно, което в случая прави превода паралелен с оригинала с всичките му импликации и конотации. Тук звученето е на административно-деловия стил. Това обаче се оказва невъзможно при останалите славянски езици и в тях фразата е преведена съответно в ср. Московчани (162), букв, 'московчани', и в п. mieszkancy Moskwy (167) 'жителите на Москва', където се е изгубил контрастът между колоквиалната реч и вметнатата

158

почти като цитат фраза от административния стил. Така изразът е изгладен, изчистен от пародийното си звучене.

Подобен е случаят и с примера р. ...оттиснул на бумаге слово „уплоче-но" (283), в който преводите не предават релацията книжовно-просторечно (неговия подробен коментар вж в следващата глава във връзка с превода на девиантна реч).

В поетичните преводи на В. Шимборска разговорният стил е относително запазен, когато е лексикално изразен, срв.:

п. i gapic siç na chmury (Koniec ipoczqtek)-, cp. i zevati u oblake¹; б. и по облаците тъй да се зазяпа; ч. а civet na oblaka.

Подобен е ефектът и когато колоквиалността е в структурата на стиха и във фреквентността на показателните местоимения - деиктичността е типична характеристика на полската колоквиалност (Писаркова 1975: 46 и сл.):

п. i nie ma na to rady - smieszy nas ten widok (Rzeczywistosc wymaga); cp. i nema druge - taj prizor nas zasmejava²; б. и няма що да сториш - разсмива ни такава гледка;

ч. а nic s tim nesvedem - nam je ten pohled k smichu.

В преводите колоквиалността е сведена до неутралност на изказите, а в българския текст дори наблюдаваме известна архаичност (б. що вм. например кво или какво)-, единствено чешката преводачка е повторила и двете показателни местоимения³.

4. Преводният инвариант

Идеята за теоретичното развитие на понятието преводен инвариант и превръщането му в термин на славистичната транслатология е заета от трудовете на Р. Якобсон. Според него в съвременната лингвистика методологически е обоснован и актуален кардиналният принцип на структурния подход към езика като съчетание между инвариантност и относителност (Якобсон [1970]

¹ Превод Б. Райчич.

² Превод Б. Райчич.

³ За ролята на чешкото показателно местоимение в текста като референциален елемент, доближаващ го до определителния член, вж. Грепл, Карлик 1986: 25, а за по-ниската му честота в българския език спрямо чешкия и полския вж. Иванчев 1988: 87, 189.

159

1985: 405). В работите ей по съпоставителна фонетика, морфология, поетика, стихознание най-големият славист на миналия век последователно акцентира върху научната значимост на постановката за обединяващия инвариант, неразривно и дълбинно свързан с постоянното многообразие от варианти на различните езикови равнища (Якобсон [1979] 1985: 267). Тази идея, заимствана от точните науки, в частност - от математиката, Р. Якобсон използва, за да представи универсалността на теоретичния прототип инвариант, стоящ зад/над всички варианти (Якобсон [1970] 1985: 375, Якобсон [1971] 1985: 342, Якобсон [1976] 1985: 75). Наблюдаваното теоретико-практическо напрежение между същественото - инварианта, и случайното - вариантите, ги прави значими в реализирането на творческата сила на езика (Якобсон [1972] 1985: 309). Тези изходни постановки са подходяща отправна база при съпоставката между многопреводните и оригиналните текстове. Присъствието на различни вариативни и инвариантни елементи в преводния текст убедително аргументира и И. Леви, според когото инвариантността на елементите в превода е типична за всички езикови нива, но е по-силна на по-ниските равнища и отслабва на по-високите равнища - денотативното, конотативното (Леви [1963] 1998: 25). В настоящия анализ на преводния корпус освен с въвеждането на понятието преводен инвариант особено важно е и проследяването на различните му проявления.

В транслатологията понятието инвариант, както и систематизирането на явленията от инвариантен характер се среща за пръв път в трудовете на нашия учен А. Людсканов (Людсканов 1967: 67). Той го включва в самата дефиниция на термина превод, според която преводът е преобразуване на езикови знаци със запазване на инвариантната информация (Людсканов 1967: 86). Людсканов определя инварианта като функционално средство за дефиниране на преводното съответствие и го нарича функционален еквивалент, свързан с творческия избор на преводача и осмислящ целта на всеки превод (пак там, 105). В неговото изследване обемът на инвариантната информация в превода е и сред квалификативните характеристики на отделните видове превод: буквален, смислов, свободен, адекватен'. Сред тях едва последният се отличава с налична преводна инвариантност несъмнено като предпоставка за очаквания от изследователя превод. Важно е да се подчертае, че понятието инвариантна информация е плодотворно за всеки транслатологичен подход, защото е мотивирано от преобразуванията, както А. Людсканов нарича преводните трансформации. Богатата на идеи работа на А. Людсканов намира множество последователи сред транслатолозите.

¹ Значително по-късно JI. Бархударов (Бархударов 1969) въвежда трихотомията на адекватния, буквалния и свободния превод (по Комиссаров 1980), подход, цитиран често в славянското преводознание.

160

Словашкият учен А. Попович (в духа на А. Людсканов и оттласквай-ки се и от ТГГ) насочва изследователското си внимание към търсенето на функционалния инвариант на текста, дефиниран като ключово понятие на преводознанието (Попович 1975: 38). В това понятие, наричано още между-текстов инвариант, той вижда общия знаменател, семантичното припокриване между оригинала и преводите, което позволява да се приемат повече от една интерпретации, съответстващи на оригинала (пак там, 80). В настоящата работа чрез примери от преводите на „Майстора и Маргарита" подробно се илюстрира този изследователски подход. Придържайки се изключително последователно към понятието функционален инвариант на преводния текст, А. Попович представя запазването на инвариантното съдържание като възможни степени на инвариантността (пак там, 73).

За стъпаловидна организация на инвариантните опозиции във фонети-ката и морфологията преди него (а вероятно едновременно с него) говори Р. Якобсон (Якобсон [1972] 1985: 315). Това може да бъде основание за въвеждане тук на понятието междупреводен инвариант с неговите градуални характеристики, което се проследява практически в няколкото разглеждани преводни текста.

Преди това следва да се посочи, че в редица трудове по преводознание след тези на Р. Якобсон, А. Людсканов и А. Попович понятието инвариант в превода намира своето, макар и периферно място като мярка за еквивалентността, като норма на еквивалентността при превод (Бархударов 1975: 9, Комиссаров 1980: 53, Виликовски 1984: 83 и др.). За функционален инвариант в превода след А. Людсканов и А. Попович (цитирайки немската транслато-логична школа) говорят редица учени (Швейцер 1988: 81 и сл., Багаева 1996: 62, Келар 1980 по Багаева 1996, Вевар 2000: 45 и сл., Димова 2000: 45, 94), а други автори представят инварианта в превода на фона и във връзка с негови близки понятийни категории. Най-често той се използва в контекста на понятието преводна еквивалентност, въведено в преводознанието също от Р. Якобсон още през 1959 г. (Якобсон 1985).

Традиционният преводен модел включва инварианта в превода като тип семантична релация между оригиналния и преводния текст, която се постига посредством преводните трансформации, а те от своя страна са мотивирани от ключовото за науката понятие преводна еквивалентност. Еквивалентността съответно се разглежда като семантична категория, израз на релацията между оригинала и превода, която варира според различните критерии (например Данчев 2001:21-24, Гарбовски 2004:265, Нойберт 2004: 331) или представлява само идея, желание на преводача (Нойберт 2004:330). В работата на словенския автор и преводач Щ. Вевар и при други автори инвариантността е формулирана като абстрактен елемент на еквивалентността (Мархвински 1996: 72, Вевар

161

2001: 46). Б. Алексиева определя еквивалентностгта като оптимална степен на апроксимация между превода и оригинала (Алексиева 1993).

Повечето автори структуралисти акцентират върху това, че преводната еквивалентност не е, не може и не би могла да бъде пълна в един превод на художествен текст, независимо от приложените за постигането й преводни трансформации (Рецкер 1974: 11, Васева 1980: 60-63, Швейцер 1988: 87, Келар 1996, Комиссаров 2002: 134). Самият Р. Якобсон пък разглежда трансформациите като аспект нарелацията еквивалентност (Якобсон [1972] 1985: 316), а еквивалентността се обвързва с различията между двата езика (Якобсон [1966] 1985: 363, Кшешовски 1989, Богран, Дреслер 1990).

И така, макар и конституираща превода същност, еквивалентността не е константна величина и се разполага между двата си полюса - на невъзможността и на ограничеността в превода. Еквивалентността изобщо трябва да се разглежда като компромис между възможното и ефективното, като относително, диахронно ограничено релативно понятие, поради което следва да се търси нейният профил, т.е. разновидностите на нейната проява (Нойберт 2004: 334-336). Не може да бъде константна величина и мотивираният от нея инвариант на превода.

Традиционният преводен модел може да се представи и така:

инвариант

О — трансформации — П

еквивалентност

При разглеждането на двойката текстове О —П отчетливо се вижда, че инвариантът се разполага в зоната на релацията помежду им, че еквивалентността като семантична категория се разглежда синонимно с инварианта, а освен това с понятия като англ. shifts. По този начин в известен план се натъкваме на терминологична редундантност, която теоретико-практически резултира във факта, че сред славистичните автори, повлияни от руския формализъм и пражкия структурализъм (както и такива като Г. Тури), освен термина еквивалентност твърде популярен е терминът инвариант, докато в същото време в западноевропейското преводознание повече приложимост успоредно с еквивалентността намира терминът на Дж. Катфорд shifts. Това е отразено и в солидната транслатологична енциклопедия на М. Бейкър (Бейкър 1998), където преводният инвариант се въвежда в рубриката shifts, докато на еквивалентността е отделено специално място в словника на енциклопедията.

Когато обаче работим с няколко преводни текста, а не само с един, терминът преводен инвариант се оказва особено подходящ за описание и характеризиране на релацията О — П. Той е изключително функционален при назоваване на съотношението между няколкото преведени текста от един и

162

същ оригинал. В тази по-различна изследователска ситуация запазвам еквивалентността като термин за назоваване на релацията между всеки от преводните текстове с оригинала като феномен от сферата на междуезиковата асиметрия, удовлетворяващ нейните изследователски задачи. Тази нейна същност е уловима и във всяко контрастивно изследване (Кшешовски 19.89: 327, Богран, Дреслер 1990: 41, 89). В същото време еквивалентността и в теоретичен, и в практически аспект не може да бъде паралелна, тъждествена за отделните преводни варианти - текстовете.

Съотношението между няколкото превода в семантичен план назовавам с термина междупреводен инвариант. Като семантична категория той обобщава и съпоставя реализираните еквивалентности на всеки от преводите с оригинала (Васева 1980: 56, Швейцер 1988: 94, Комиссаров 2002: 117). Така се получава нова, усложнена теоретична схема. В нея преводната еквивалентност заема по-различно място от това в традиционния преводен модел: докато в традиционната схема преводната еквивалентност представлява част от хо-ризонталната семантична релация в прехода О — П, в предлаганата схема тя е сред множеството възможни преводни еквивалентности Ех между оригинала и преводите (Е1, Е2 и Е3). В новата схема междупреводният инвариант е във вертикалната междутекстова релация П1-П2-Ш ( в нашия случай аналогично и в по-широки теоретични рамки). Той се характеризира с различни прояви, които схематично могат да се представят като П1 П2 или пък П1 П3 и т.н.

Предлаганият тук теоретичен модел на съпоставително гранслатологич-но изследване (един оригинал - няколко превода) се изобразява чрез следната схема:...

В нея междупреводният инвариант означава съотношението между текстовете П1, П2 и П3, обусловено от еквивалентностите Е1, Е2 и Е, От своя страна те могат да представляват различни взаимоотношения (например E1 Е2 или пък Е, Е3и т.н.), мотивирани чрез осъществените трансформации Т (Т1, Т2 и Т3), които могат и да съвпаднат при съпоставяните преводи между близкород-ствените славянски езици.

163

В тази схема междупреводният инвариант се разполага вече не в зоната на еквивалентността на семантичните преходи, а в зоната на преводите (на текстовете).

Тъй като всеки от текстовете има конкретна реализация, то и преводно-инва-риантната им съпоставка е текстологичноконкретна, защото само чрез нея може да се разкрие спецификата на всеки междупреводен инвариант. При тази съпоставка критерият за степента на съпоставяните явления - преводните текстове, е конкретната им преводна еквивалентност (Е1, Е2 и Е,) спрямо уникалния оригинал.

Това ситуиране на междупреводния инвариант го представя не като он-тологична същност, а като теоретичен семантичен конструкт, който в духа на якобсоновите идеи, подкрепени от ясните транслатологични формулировки на И. Леви и А. Попович в съзвучие с авторите от руската школа (Л. Бархударов

1975, В. Комисаров 2002, А Швейцер 1988, Н. Гарбовски 2004, Л. Латышев, А. Семенов 2003), както и полската школа (Граматики транслационни 1996, Тезаурус 1998), с теоретичните постановки на Щ. Вевар (Вевар 2001) може да се разглежда в няколкото му градуални (континуитетни) прояви. Това става въз-можно, защото самото базисно понятие в науката за превода - еквивалентността - не е фиксирано, неизменно понятие, а има различни форми и степени на проява. Освен при посочените руски автори това може да се види например и при Ю. Найда 1964, Дж. Катфорд 1965, М. Бейкър 1992, Венути 2000: 119, Димова 2000: 53 и др. След като в основата на междупреводния инвариант лежи променлива и разнообразна по своя семантичен, прагматичен и семиотичен обхват същност като преводната еквивалентност, то и мотивираният от него абстрактен семантичен конструкт междупреводен инвариант се отличава с гра-дуалност, еластичност¹, с многостепенност и интуитивна размитост, с трудна (но не невъзможна) дефинируемост. Освен това, бидейки междутекстов конструкт, преводният инвариант носи присъщата характеристика градуалност, типична за всяка текстова категория (Николаева 1978).

Различните степени на преводния инвариант могат да бъдат представени чрез конкретните си проявления, илюстрации, които са посочени в по-ната-тъшното изложение, а са обобщени в заключението.

* * *

В тази глава бяха дефинирани и илюстрирани разнообразните междуславянски преобразувания от транслатологична гледна точка с оглед на превода, превеждането като процес, реализиран от преводача и описан от изследователя.

'И. Багаева (Багаева 1996) посочва и необходимостта от формулиране на вариантни редици (от които преводачът да избира един от възможните варианти) като основна задача на транслационните граматики. Според авторката градуалността на преводния инвариант се маркира в рамките на едноезичните преводи.

164

Класифицирането на множеството преводни преобразувания, включващо както разновидностите на задължителните и факултативните трансформации, така и стилистичните съответствия, на този етап обобщава резултатите от наблюдаваните преводни феномени.

Едни от тях са разгледани като обусловени от субстанциалните разлики между езиците - това са задължителните трансформации, а другите - като резултат от субстанциалните разлики между текстовете (оригиналния и преводния) - това са факултативните трансформации. Не без значение са и субективните преводачески решения в текста, които също заслужават описание и обяснение. Всички типове преобразувания, трансформации и субективни решения са последователно дефинирани чрез конститутивните им признаци във формален и семантичен план, като водещ при описанието е формалният, повърхнинният аспект, мотивиран семантично.

Систематизацията на преводните феномени улеснява анализа и описанието на бъдещи преводи както на критиците, така и на студентите. Разнообразието от трансформации не може да бъде все пак окончателно изчистено и дефинирано, защото много рядко преводните съответствия могат да се проследяват изолирано, в чист вид. Екстраполирането на специфичните примери дори за целите на научното изложение се оказа трудно осъществимо, особено в сложния, кохерентен текст на М. Булгаков. Затова приемам, че с уточнението на систематичния подход към типовете трансформационни феномени по-нататък ще бъде прецизиран и самият резултат - класификацията.

Тук се въвежда теоретично аргументирано в структуралистко русло понятието междупреводен инвариант като семантичен инструмент за анализ на многопреводните текстове. Терминологично-понятийните му рамки са очертани на фона на близките понятия като еквивалентност, функционалност, апроксимация. Подчертана е особената роля на нашия учен А. Людсканов за избистрянето на тази понятийна същност.

В тази глава преводните трансформации описват процеса на нивото на изречения от оригинала и техните съответствия в преводите, а в следващата глава описанието на преводните съответствия се разпростира върху по-обе-мен текстов материал (например в цяла глава, в целия роман), където преобразуванията (транформациите, съответствията, паралелите) не са достатъчни за описанието. В още по-голяма степен това се отнася и до превода на поезия в пета глава, където пък възможностите на структуралния анализ са още по-силно ограничени и се налага да се приложи когнитивен и прагматичен подход.

Четвърта глава

ПРЕВОД НА ПРОЗА

Затова който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува.

I Павел Kop 14:13

Тази глава е фокусирана върху преводни особености, разглеждането на които излиза извън рамките на изречението и неголемия текстов фрагмент (превод на ключови фрази, оними, реалии, девиантна реч, оказионализми и др.). С други думи, проследяват се онези преводни елементи, които са важни за разбирането, за прочита на текста като цяло. Това са елементи, които преминават през целия текст и с фреквентността си са релевантни за читателя. Те могат да се видят както в една глава, така и в няколко глави, в целия роман и затова трябва да се проследяват в рамките на целия текст, а в някои от посочените случаи - и интертекстуално. Затова в тази и в следващата глава се анализират особености, подвластни на лингвистиката на текста с нейните основни инструменти като кохезия, кохерентност на текста, интертекстуалност, ситуативност и др. (Богран, Дреслер 1990, Ван Дайк 1972; 1977).

В тази част от изследването се представят преводните съответствия в прозаичния текст и по този начин се очертават особеностите при превода на славянските езици и преводните решения на различните преводачи. Маркират се различните видове особености на този тип художествен превод извън особеностите, характеризирани като преводни трасформации, или по-общо - като преводни съответствия.

1. Дефиниция на понятието ключова лексема

Тук особеностите в превода са обобщени с названието ключови, тъй като могат да обхванат най-разнообразни явления и да се разглеждат както много широко, така и много тясно. Затова в рамките на ключовите фрази можем да включим различни по обхват и по съдържание текстови фрагменти. Знаем, че в художественото произведение всеки елемент може да се окаже значещ и важен за цялостното тълкувание на произведението - според Ю. Лотман в изкуството, а в частност и в художествения текст всичко структурно значимо се семантизира (Лотман 1971: 158). Макар че транслатолозите упоменават ключовите думи като термин (Нюмарк 1981: 153), те рядко го дефинират като

166

теоретична същност, а само като практически проблем. Основният трансла-тологичен, маркиращ белег на ключовите думи е тяхната непреводимост с преки лексикални еквиваленти. В приносната за нашата транслатология работа на С. Влахов и С. Флорин „Непреводимото в превода" се обособяват различни видове безеквивалентност, значителна част от които тук интерпретирам като ключови лексеми.

М. Кшищофяк (1999: 46) цитира ключовите лексеми, приложени от из-следователката на полските преводи на немски език Б. Шулце, като полски ключови лексеми, които без дефиниция обхващат различни понятия от геокул-турната и лингвистичната сфера. От друга страна, К. Хейвовски (Хейвовски 2004: 71-73) определя лексемите в текста като елементи, принадлежащи на дадена култура като непреводими, т.е. следствието се извежда като критерий за понятието. Към подобно мнение се придържа и полският учен преводач К. Липински (Липински 2004: 47). Интерес обаче заслужава опитът на полския автор Р. Левицки да се определи мястото на тази лексика в теорията на превода (Левицки 2000: 45 и сл.). За целта той обосновава лингво-културна-та категория чуждост, маркирана по различни начини в преводния текст и обемаща разнообразни явления, обединени от „стилистичната активност на маркираните текстови елементи" (Левицки 2000: 99). Това напълно съвпада с приложения тук подход, тъй като се анализира преводът на значещите елементи с особени функции в текста, една от които е културно структуриращата, своеобразно присъстваща спрямо оригинала в чуждия текст. Според Левицки непреводимите елементи неоснователно се отнасят към понятийната, а не към денотативната сфера и се определят като безеквивалентна лексика. Терминът безеквивалентна лексика отчетливо навлиза в добре представяната в теоретичната и практическата славянска транслатология проблематика на реалните. Те могат да се схващат в по-широк и по-тесен смисъл, като именно широкият включва и всички други ключови фрази — маркираща авторовата реч с повторения с авторови неологизми, с отчетливи повторения и др. В същото време у Н. Гарбовски (Гарбовски 2004: 483) реалните в тесния смисъл (административни и етнографски) са представени почти периферно на фона на другите разглеждани преводни явления и съответствия.

Така терминът ключова фраза, приложен към уникалния роман на М. Булгаков, който с всеки ден увеличава своите интерпретатори, може да бъде въведен оиеративноописателно. Няколко са съображенията за това.

В художественото произведение ключовите лексеми заемат особено място с това, че са носители на значителна част от авторовите идеи и хрумвания, въплътени в текста. Затова и при превода на тях следва да се отдели специално внимание - всъщност именно те осигуряват в значителна степен близостта на преводния текст спрямо уникалността на оригиналния замисъл. В много случаи те могат да се окажат недостъпни за средностатистическия читател,

167

нуждаещ се от посочването, експлицирането, тълкуването им от литературоведа, културоведа, от проницателния ерудит. Това обаче не означава, че многопластовото им съдържание не може да бъде прочетено и от онзи читател, за когото е писан текстът. По същата аналогия и преводачът невинаги може да излъчи, да отграничи вторичния, дълбинния код, съдържащ се в творбата, след което да го предаде на своя език при превода.

В теорията на полисистемата ключовите лексеми са елементи от текста със специално значение в него. Те изпълняват няколко функции и затова са получили специално терминологично назоваване - текстеми. Подобно е отношението към тях и на Р. Левицки (Левицки 2000: 45), който включва в групата на значещите текстови единици всички видове лексеми и фрази, носещи маркер на чуждост в даден преводен текст. В случая с важните за дадена култура елементи, образуващи нейния кодифициран вербален или невербален, но винаги общ знаков културен репертоар, те се назовават репертореми (Тури 1995: 268). Според Г. Тури ключовите думи (англ. key points с функции на англ. junctions в художественото произведение) изпълняват едновременно няколко текстови функции и са твърде разнообразни по вид. Тъй като преводният език по силата на своята езиковосистемна и културна специфика често не позволява оригиналният текст с неговите явни или скрити от автора кодове да бъде адекватно пресъздаден, преводът се опира на съществени за текста и неговото тълкуване елементи. С други думи, прочитът - многопланового, многократното тълкуване на творбата преди превода, е едно от предварителните условия за пресъздаването на вторичните смисли в превода, но съвсем не е единственото. Защото и най-опитният преводач, загрижен за качеството на превода, полага усилия да задълбочи своя прочит на творбата чрез литературоведския й прочит. От своя страна прочитът при превода също би следвало да бъде предшестван от литературния и текстовия анализ на творбата.

Романът на Булгаков е благодатен за откриване на допълнителни, кодирани смисли, защото той е отчетливо многопластов и защото дълбоко вградените в него алюзии днес са добре обосновани от булгаковедите (Чудакова

1976, Йованович 1975, Йованович 1989, Дравич 1990, Лосев 1992, Барков 1994, Лотман 1997, Зеркалов 2003, Зеркалов 2004). Именно тези обосновки са опората на анализирания материал тук. По-нататък ще бъдат проследени някои прояви на кодираните смисли в текста на Булгаков и мястото им в преводите. Проблематиката при превода на Булгаков на български частично е описвана от И. Владова (Владова 2001).

Явленията в тази глава са в значителната си част остенсивно изброени, което отговаря на несистемного им разнообразие. Значителна част от коментара на ключовите думи е подсказан от литературоведския анализ. Има обаче и ключови думи, които не са станали предмет на литературоведски или текстологичен едноезиков анализ, защото са уловими единствено от лингвиста,

168

наблюдаващ и двата текста (оригинала и превода) по своему втренчено, съсредоточено, с прецизността на междуезиковия поглед. Разграничаването между „литературоведските" и „лингвистичните" ключови лексеми е съответно отбелязано, но самото им наличие за пореден път показва необходимостта от взаимодействие между единия и другия тип анализ за прочита на романа. Пример за такъв лингвистично-литературен (т.е. филологически) феномен откриваме в края на първата глава на романа, в минидалога, в чиито преводи проследяваме преводни разночетения, по-скоро пропуски в прочита:

р. - Вы - немец? - осведомился Бездомный.

- Я-mo?... - переспросил профессор и вдруг задумался. - Да, пожалуй, немец... - сказал он (22).

Съпоставката на преводите на този фрагмент, наречен от изследователя миниинтермедия (вж. курсивираните тук елементи), разкриват друг пласт от смисъла, останал само в оригинала (Зеркалов 2004: 13):

п. - Pan jest Niemcem? - zainteresowal siç Bezdomny.

- Jal?- odpowiedzial profesor pytaniem na pytanie i nagle popad! w zadumç. - Tak, chyba jestem Niemcem (23).

cp. - JecTe ли Немац? - запита Бездомни.

-Ja?... - одговори питааем професор и нajeднoм се замисли. - Да, мож-да Немац... - рече (43).

б. - Германец ли сте? - осведоми се Бездомни.

- Аз ли?... - повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. - Да, май че съм германец... - каза той (17).

Виждаме, че характерният колоквиален ехо-въпрос от руския език р. Я-mo?, осъществен с помощта на усилващата частица с хезитационна функция, се е запазил единствено в българския превод под формата б. Аз ли?, докато в останалите два превода вложената от автора колоквиалност (лингвистичният аспект) и печеленето на време в разговора (комуникативният аспект) са се изгубили при превода. Вторият наблюдаван акцент от този диалог, р. -то, според булгаковеда А. Зеркалов издава обмисляне на отговора от героя, което в светлината на неговия образ е напълно мотивирано, но в преводните варианти на полски и на сръбски език липсва. Това единомислие позволява да тълкуваме единомислието в преводаческите решения в двата славянски езика като единствено възможни, обаче ефектът от интерпретираното обмисляне на отговора е отпаднало в процеса на превода. Единстве-

169

но в българския превод, където спецификата на българския език позволява в много по-малка степен интонационно оформен ехо-въпрос, „забавянето" на диалога може да се улови от читателя.

2. Превод на повторенията

Чест, трудно обобщим авторов похват, типична тропа е повторението в различните му разновидности у Булгаков: по-горе наблюдавахме своеобразното повторение на въпроса, а следващите примери ще покажат повторение на лексеми, словообразувателни елементи, фрази, важни за прочита на текста. Повторението като текстов, кохезивен похват е фреквентно в романа. Чрез него се осъществява допълнително кодиране, извършено от автора чрез различни механизми. Булгаков използва този похват многократно и навсякъде сугестивно. Затова тук ще проследим някои от по-ярките случаи.

Повторението в прозата е стилистична фигура, която служи за подчертаване на значението, за засилване на емоционалното въздействие (Sierotwmski 1986: 191-192). То може да присъства по различен начин в художествения текст. Когато е лексикален елемент, то може да модифицира значението на изразите спрямо различния контекст, в който се явява. От една страна, повторението е класическо кохезивно средство в текста (Николаева 1978). От друга страна, когато повторението е семантично, то подчертава репетитивния мотив, усилва експресията. От трета страна, вариативното повторение служи за формално разнообразяване на изказа и/или въвежда промяна в смисъла. Повторението е и стилистичен похват, поради което в практиката на превода не може да бъде пренебрегвано (Речник на литературните термини 1973: 761, Дюкро, Тодоров 1972: 354).

Като последен аргумент към обособяването на пъстрото множество от централни за прочита текстови елементи привеждам цитат: „Повторението на думата в текста по принцип не означава механическо повторение на понятието... а свидетелства за по-сложно, макар и единно смислово съдържание" (Лотман 1971: 158). Видният културолог посочва два основни типа повторения в художествения текст: на семантически разнородни елементи и на семантически еднородни елементи - синоними, сред които краен случай е повторението на една и съща сума. Точно тези крайни случаи определям сыцо като ключови думи при превода.

Илюстрация 1.

В 12. глава от романа (р. Черная магия и ее разобличение, б. Черната магия и нейното разобличаване, ср. Црна магща и аено разоткриваае, п. Czarna magia oraz jak j^ zdemaskowano) 10 пъти е повторено р. разоблачение (заедно със заглавието) в различните му деривативни и морфологични фор-

170

ми. При това, както отбелязват руските булгаковеди, при неколкократинте му редакции авторът на текста заменя първоначалните синонимии употреби в някои от случаите на р. раскрыть само с лексемата р. разоблачить, което само по себе си вече доказва неспонтанния, неслучайния характер на повторението (Лосев 1992, Зеркалов 2004). Имаме работа с дискурсивни изотопии (Греймас по Еко 1997: 210), при които семичната повторяемост позволява единен прочит на текста. Нека сравним повторенията във важната и за замисъла на целия роман 12. глава. Като ключова лексема от заглавието, присъстваща многократно в текста, р. разоблачение/разоблачить заслужава особено внимание, защото осигурява своебразна художествена кохезия на текста. Таблицата по-долу ще даде по-голяма прегледност на езиковите съответствия в превода на разглежданата лексема. При това съпоставяне следва да се има предвид, че контекстът - както лексико-семантичният, така и морфологичният и синтактичният, е изолиран. В и чрез таблицата всъщност се проследява самата морфема р. разоблач- като словобразувателна основа в останалите повторени фрази:

Оригинал	Български превод	Полски превод	Сръбски превод
разоблачение	разобличаване	zdemaskowano	разоткриваье
разоблачение	разобличаване	demaskuj^cy	разоткриваье
разоблачение	разобличаване	demaskowanie	разоткриваье
разоблачить	да разобличи	objasnic	paзоткриje
разоблачили	да разобличите	zdemaskowac	разоткр^ете
разоблачать	разобличаване	demaskowac	разоткрива
разоблачение	разобличение	zdemaskowanie	разоткриваье
разоблачение	разобличаване	demaskacja	разоткриваье
разоблачение	разобличаване	zdemaskowanie	разоткриваье
разоблачение	разобличаване	demaskowanie	разоткриваье

Ако огледаме граматическите форми в преводите спрямо оригинала, ще видим, че докато в руския текст има 7 отглаголни съществителни имена + 3 глаголни форми, от които 2 нелични и една лична, при преводите това фор-малнограматично съотношение видимо се променя. Можем да го проследим количествено в следващата таблица, въпреки че тя не дава ясна качествена представа за съдържанието и за непосредствените съответствия на оригиналните глаголни форми. И все пак това е пропорционална ориентация за съотношението на глаголните формации и отчетливата им непропорционалност в преводите.

171

Оригинал	Руски	Български	Полски	Сръбски
девербативи	1	8	5	1
verbum infinitum	2		5	0
verbum finitum	1	2	0	3

В българския превод има 8 отглаголни съществителни + 2 глагола, само лични. В руския оригинал са използвани само форми на глагола от св. вид с резултативен нюанс, едно от отглаголните съществително е от глагол от св. вид с процесуално значение. От десетте употреби в оригиналния текст само една е от несв. вид на глагола - р. разоблачать. Ако продължим анализа в тази литературоидна насока, типична за постмодернистичното филологическо тълкувание, можем да посочим, че отличаващата се форма (тази от несв.

в.) е една от двете (само), които е произнесъл Воланд, а всички останали р. разоблачения прозвучават от устата или на водещия на шоуто в цирка, или на зрител, или на Фагот. Случайно или не, авторът е маркирал своя герой с уни-кално лингвистично средство дори и чрез този единствен детайл. Детайлите впрочем със сигурност са много повече.

Разнообразието на преводни форми е доказателство, че дори при наличие на категорията вид във всички славянски езици, както и на на граматични форми на отглаголното съществително, т.е при наличие на граматичен ресурс, съответствията между вида на глаголните форми и вида на техните производни и морфологични форми не са изоморфни във всеки един ог преводите.

В превода на полски език има 5 отглаголни именни деривата, образувани както от глагола от св. вид zdemaskowac-zdemaskowanie, така и от несв. вид п. demaskowac-demaskowanie, при това с два различни суфикса - -anie и -acja

— п. demaskacja. Така в този превод наблюдаваме разнообразие от смислово гювторяеми елементи, но словобразувателно различно оформени. Освен това в превода има 5 глаголни съответствия на р. разоблачение, като всичките са безлични глаголни форми, но са различни помежду си: три от тях са инфи-нитивни форми и две са причастии форми, при това различни - безлично страдателно изменяемо причастие п. zdemaskowano и сегашно действително причастие, изменяемо по род - п. demaskujqcy. За полския език следва да се подчертае, че много по-често от българския например използва формите на отглаголните съществителни - вместо глаголи, вместо да-конструкции, вместо други лексеми. В конкретния случай обаче точно тези фонови особености на полския език не се забелязват. Като добавим, че като преводно съответствие се явява и контекстно-оказионалният синоним на р. разоблачить п. objasnic 'да обясня', а той от своя страна се повтаря различно от използвания в оригинала глагол р. объяснять в голяма близост до р. разоблачение в същата глава от оригиналния текст, можем да твърдим, че в полския превод вариантите на

172

разглежданата повторена лексема са най-многобройни. А това означава, че в него наблюдаваме най-голяма отдалеченост от търсения авторов стилистичен (а според някои изследователи и идеологически) репетигивен ефект на една и съща лексема, т.е. в лексикално-семантичен план. Всъщност се постига друг тип повторямост, наречена от съвременните текстолози семантична изотопия (Еко 1997: 222).

В сръбския превод пък наблюдаваме най-голяма отдалеченост от авторовия замисъл по отношение на морфологичния вид на девербатива р. разоблачение: 7 отглаголни съществителни - ср. разоткрива/ъе, всичките от несв. вид + 3 глаголни форми, само лични (при наличие на избор между видовите форми, за разлика от българския език, което косвено говори за действащия и все по-силно проникващ аналитизъм в сръбския език), от които само една е от св. вид - ср. разоткрива (лична глаголна форма), и то тази, която съответства на единствената оригинална форма от несв. вид (във Воландовата реплика), срв. р. разоблачать.

Илюстрация 2.

Авторовият творчески похват да се повтаря фраза се оказва „неупотре-бен" и в други фрагменти от преводите. На подобен анализ можем да подложим например и лексемата р. зарезать в различните й форми на глава 26. от оригинала р. Погребение.

В началото на главата се въвежда инструментът на убийството на Юда -р. нож как молния. На този елемент са обърнали внимание както руските, така и чуждите булгаковеди (Йованович 1989, Зеркалов 2003). В нито един от преводите обаче сравнението като мълния не е преведено, смисловите асоциации с него, породени от повторения глагол р. зарезать - също. Таблицата ни позволява прегледно да проследим несъответствията:

Оригинал	Полски превод	Сръбски превод	Български превод
нож как молния	πόζ	noz	нож
зарезавших	zadzgali	izboli	които убиха
зарезали	zostal zesztyletowany	preklan	убиха
зарезан	zostal zesztyletowany	izboden	е убит
зарезать	zamordowac	ubijen	да се убие
зарежу	zabijç	zaklati	ще убия
зарезать	zabic	zakoljes	да убиеш
зарезать	zabic	zakoljen	да убия
зарежу	poderznç gardlo	zaklacu	ще убия
зарезали	zostal zabity	ubijen	беше убит

173

От таблицата се вижда, че в нито един от преводите не е преведена авто-ровата последователност в употребата на коренната лексема, което може да бъде обяснено единствено с липсата на полексемен прочит на тази глава.

В полския превод наблюдаваме употреба на цели 5 синонима на р. зарезать - п. zamordowac, zabic, zadzgac, poderzn^c, zesztyletowac.

В сръбския превод ca употребени 4 синонима за р. зарезать, от които двата са еднокоренни, ср. zaklati, preklati, ubiti, izbosti. Естествено не можем да очакваме пълен изоморфизъм на форми и семантика между оригинала и превода и никой анализатор не се е стремил към това. Тук коментирам единствено неизползваните възможности на преводните езици.

Само в българския превод навсякъде р. зарезать е преведено с б. убия, но то само формално поддържа репетигивния ефект, защото, както показват и речниците, най-близкият еквивалент на р. зарезать е б. заколя, но вместо него е използван само неутралният б. убия, който отнема един съществен нюанс от значението на оригиналното р. зарезать 'да убия с нож, насила'. Този превод е илюстрация на неутрализацията в значението на преводния еквивалент спрямо оригиналния елемент, т.е. използва се съответствие с по-общо значение, но по-ограничено откъм съдържание (опозицията интенсионал/ек-стенсионал на лексемата).

Авторовото повторение на р. зарезать е важно за постигане на смисъла - всъщност негови синонимии (включително неутрални) глаголи има достатъчно в руския език - срв. р. (книж.) убить, умертвить, ликвидировать, покончить с кем-то и т.н. А от съпоставителната таблица по-горе виждаме, че в сръбския и полския превод са употребени няколко синонима, а в българския - глагол с различен смислов нюанс - само б. убия. Можем да продължим лингвистично-литературния анализ, предлагащ обединяване на двата ножа в текста - този, с който са убили Юда и който Матей носи със себе си, за да го убие (Зеркалов 2003: 225), ножа от р. зарезать.

Вижда се, че повторението като авторов стилистичен похват (в случая то не е включено в репликите на главния герой), се осъществява чрез различни граматични и лексикални форми в различните славянски езици и се оказва неприложено като похват (освен частично в българския превод и в известна степен в сръбския). Този тип наблюдения позволяват да се говори за параметри на „разстоянието" между оригинала и преводите и този параметър тук е именно похватът на не-повторението.

Илюстрация 3.

Нека видим още един вероятно неслучаен ефект от интратекстуално повторение. В 13. глава, в нощта, когато Иван става Иванушка, Воланд произнася реплика, която привидно е тавтологично неблагозвучна (Барков 1994), срв.:

174

р. Ночь валится за полночь. Мне пора (150).

п. Juz po pôinocy. Czas na mnie (207).

cp. Hoh залази у другу половину. Време je да кренем (195).

б. Преваля полунощ. Време е да си вървя (149).

Тя се повтаря в 19. глава, за концепцията на автора е несъмнено важна, като се има предвид, че в петата редакция на романа една от последните глави се е наричала р. Полночное явление (Лосев 1992 в Булгаков 1992: 17), срв. повторената част от репликата:

р. ...в тот час, когда ночь переваливалась через полночь (211).

Преповтарянето в 19. глава вече е спазено само в сръбския превод, докато останалите преводачи не са проследили или не са забелязали този похват - повторението на тавтологичния израз (р. ночь валится за полночь от 13. глава), което се е превърнало в отчетлива стилистична фигура, в автоцитат. По-нататък ще срещнем и други аналогични фрагменти у Булгаков, срв. : ср. Hoh залази у другу половину. Време je да кренем (195). ср. ...оного часа када je noh залазила у другу половину (271).

В останалите преводи текстът от 19. глава няма почти нищо общо с текста от 13. глава, а преводачът на българския текст дори е съставил преводен оказионализъм, срв.:

б. ...в следполунощен час... (217) (спрямо: Преваля полунощ от 13. глава); п. ...gdy przemijala pôlnocna godzina... (301) (спрямо: Juz po pôinocy от 13. глава).

Така и този стилистичен похват е останал подминат от повечето преводачи, освен от сръбския, което е доказателство за дълбочината на „кодирането" му от М. Булгаков и за неразчитането му от читателя, респ. преводача. Славянският междупреводен инвариант между два езика (български + полски) доказва невъзможността дори внимателният читател да проследи всички пластове на текста. Обстоятелството, че е пропуснат от двама от най-внимател-ните читатели само доказва сложността на оригиналния текст.

Илюстрация 4.

В този фрагмент е повторена почти контактно лексемата р. успех. Можем да проследим реализацията на този тип повторение като илюстрация на един от малкото случаи на последователно спазване на авторовия текст (Мей 1998):

175

р. Ну что же, - обратился он к поэту, -успеха я вам желать не буду, потому что в успех этот ни на йоту не верю (93).

п. - No, côz - zwrôci! siç do poety - nie bçdç panu zyczylpowodzenia, bo nie wierzç zeby sie panu powiodlo (125).

б. - И така - обърна се той към поета, - успех няма да ви пожелавам, защото не вярвам ни най-малко в този успех (90).

ср. - Pa eto - obrati se on pesniku - necu da vam pozelim uspeha, posto u taj uspeh ne verujem ni zericu (128).

Единствено полският преводач е приложил по-свободен, творчески подход, като е пропуснал лексемното повторение и е употребил на второто място глаголна форма, макар и със същия корен.

Този пример е интересен и с превода на характерното р. ни на йоту, което въпреки своя библейски произход (Матея 5: 18) не намира пряко лексикално съответствие в славянските езици, а е преведено (или не е преведено) съответно перифрастично: п. 0, ср. ni zericu, б. ни най-малко. В същото време в българския текст на Библията изразът съществува в почти същата форма: срв. р. ни одна йота, б. ни една йота, п. jedna jota... nie odmieni siç, ср. ...ни едне титле из закона... не извргии. Очевидно става дума за слабо популярен в другите славянски култури дискурсивен елемент, който преводачите не са разтълкували като библейски. Дори останал като устойчиво съчетание в езиците (Бонова 2006), той не е „разпознат" от преводачите и неговият библейски произход е останал само в оригинала.

Илюстрация 5.

Интратекстуални повторения наблюдаваме и при далеч по-голяма кон-тактност на повторения елемент спрямо първоначалния в рамките на една и съща глава, което и предполага по-точно пресъздаване на ефекта на повторението. Срв. началото на глава 28. р. Последние похождения Коровьева и Бегемота”.

р. - В лице сиреневого джентльмена чего-то не хватает, по-моему (338).

п. - ...moim zdaniem twarzy dzentelmena lila czegos brak(480).

cp. - na licu jorgovan-dzentlmena po meni nesto fali (421).

б. Според мене на лицето на лилавия джентълмен нещо нему достига (347).

Подчертаният фрагмент от горните фрази е отчетливо повторен, почти като цитат по-нататък в авторовата реч, при това с отрицанието му, което дава оригинална руска фраза:

176

р. Бегемот не прав: у сиреневого не не хватало чего-то (339).

Рядката форма на удвоено отрицание - заради различния обем, към който се отнасят двете отрицания, - е пряко доказателство за цитиране на упоменат, при това колоквиален фрагмент от речта. В преводите тази двойност на отрицанието, когато не е така контактна, се размива. Изгубва се и вътрешно-текстуалният, макар и дистантен цитат (на р. чего-то):

п. Behemot nie mial racji - twarzy liliowego nie tylko nie brakowaio niczego (482).

cp. Behemot nije bio u pravu: na licu jorgovanca ne samo da nista nije falilo (422).

б. Бегемот не е прав: на лицето на лилавия не че липсваше, а по-скоро имаше нещо в повече (348).

Виждаме, че единствено в българския превод вътрешнотекстуалното цитиране не е съхранено или по-скоро се проследява единствено на антонимна основа (б. липсвам-не достигам), но не в това е смисълът на цитирането. Колоквиалността се маркира с подчинителното б. не че... (неутралният вариант би бил б. не само нищо не...). Повторена е обаче лексемата б. нещо за разлика от останалите преводи. В полския превод повторението се държи все пак на общата словообразувателна основа (п. brak-brakowac). Полският превод добавя п. tylko като кохезивен семантичен елемент, препращащ към изречена фраза. Полското czegos от първата фраза е транспонирано в п. niczego. По подобен начин в сръбския превод nesto е транспонирано в ср. nista и е запазен дистантният цитат (ср. falilo) при известно словоредно разместване. Тъй като този тип повторения обуславя степента на интертекстуална кохерентност на произведението (Вермеер по Венути 1995: 223), тя е също така значима в прочита на превода.

Илюстрация 6.

Днешните прочита на „Майстора и Маргарита", които търсят множество паралели между романа и съветската действителност от средата на 30-те години, мотивирани и от обстоятелството на цензуриране на фрагменти при първите му издания, четвърт век след неговото написване (1967-1968), откриват отчетливи акценти, говорещи за прототипите на героите. Продължителното писане на романа, многократното инкриминиране на самия автор изострят последната версия, завършена непосредствено преди ранната му смърт, но всяка от последвалите редакции става повод за размисъл върху окончателния текст. Така например някои автори днес (Барков 1994: 84) смятат за неслучайно повторението в 28. глава р. Последние похождения Коровьева и Бегемота на възгласа на Коровиев в Торгсин-а, срв.:

177

р. Горько мне! Горько! Горько! (340)

ср. Горко ми je! Горко, горко! (423) (снабдено с бележка под линия за характерния сватбен обичай)

п. Gorzko! O, gorzko! Gorzko! (483)

б. Горчиво ми е! Горчиво! Горчиво! (349)

Допълнителното включване с неколкократно повторение на името на признатия за майстор на съветската литература автор М. Г орки, особено при последната авторова редакция, е един от аргументите на тълкувателя А. Барков, че за пореден път в изложението си М. Булгаков въвежда главния прототип на героя в тази негова хипостаза. В преводите този акцент, ако го приемем за възможен и съществен, не само е размит, но дори напълно е останал на равнището на основния текст, особено при пояснението, направено от сръбския преводач. Последното само по себе си е тавтологично, защото това пояснение ни е дадено и от Булгаков:

р. Горько мне! Горько! Горько! - завыл Коровьев как шафер на старинной свадьбе (340).

ср. Горко ми je! Горко, горко! - поче да завща Коровjев као девер на ста-ринсод свадби* (423) (* за бележката под линия).

п. Gorzko! О, gorzko! Gorzko! - zawy! Korowiow niczym druzba na staroswieckim weselu (483).

б. Горчиво ми е! Горчиво! Горчиво! - взе да вие Коровиев като шафер на старовремска сватба (349).

Преводаческата бележка в сръбския превод може да се приеме за сметка на липсата на когнитивна база за разбирането на сватбения обичай „горчиво" от читателя поради непознаването на обичая при сърбите.

Илюстрация 7.

Вътрешноизреченско повторение в романа наблюдаваме в следния пример:

р. Но Маргарита не могла сказать был ли это грохот падения или грохот сатанинского смеха (369).

п. Ale Malgorzata nie umialaby powiedziec, czy by! to Îoskot padaj^cego kamienia, czy moze Îoskot szatahskiego smiechu (526).

178

ср. Ali Margarita ne bi mogla da kaze da li je to bila tutnjava od pada iii grohot satanskoga smeha (459).

б. Но Маргарита не би могла да каже дали беше грохот от падането или 0 сатанински смях (380).

Единствено в полския превод паралелните образи, подадени от автора чрез повторената лексема p. грохот, са предадени със запазване на паралелизма. Сръбската преводачка е използвала синонимии лексеми, а българската преводачка е изпуснала повторената лексема, с което е изпуснала и образа от оригинала.

Илюстрация 8.

Повторение в различните му словобразувателни разновидности наблюдаваме в инферналната 23. глава р. Великий бал у Сатаны, б. Бляскавият бал у Сатаната, ср. Велики бал код Сатане, п. Wielki bal u szatana. Тук де-вето-кратно се споменават пристигналите на бала мъже с фракове, като при Булгаков след четвъртото повторение се явяват два неологизма-оказионализ-ма - съществително р. фрачник и прилагателното р. фрачный. И двете неу-зуални форми са също така белег на разговорност¹. Лексемата несъмнено е важна за автора по свидетелства на Е. С. Булгакова².

Оказионализмите са присъщи на Булгаков, особено при съчетаването на различни стилове, при което изразите от административния стил, появили се в диалога (колоквиална реч), придобиват функцията на чужд елемент, прозвучал оказионално. Част от оказионализмите му имат характер на импринтинги (РРР 1983:149), т.е явяват се веднъж, с прозрачен смисъл за читателя и без да пораждат съмнение при прочита. Могат да се приведат няколко такива по-ярки примера.

Писателят е приложил съвършено механизма на включване на (авторски) оказионализми: след повторение, чиято цел е да фиксира деривационната основа, става възможна появата на неологизъм, който е семантично прозрачен именно благодарение на предходното фиксиране и стабилизиране на изход-ната словообразувателна база. Създаването на неологизъм е подготвено, но той се е „появил" само в оригинала. В него първата фраза се повтаря 4 пъти последователно (255, 256, 257, 258). След повторението идват последователно оказионалните образувания - така е и при техните преводни съответствия. Те са еднакви и паралелни по начина, по който са представени в таблицата, улесняваща съпоставката между отделните преводни варианти (след всеки

¹ За по-широкото образуване на десубстантивни прилагателни в руската разговорна реч вж. РРР 1983: 112.

² Цитат от нейните записки: „М. А. пленился больше всего фраком дирижера" (на американския бал в Москва през 1935 г.) - Булгаков 1992: 532.

179

пример е посочен броят на употребените форми - както в авторовия текст, така и в преводите):

Оригинал Полски превод

во фраке 4 we fraku 6

фрачник 4 wyfTaczony 3

фрачный 1

В различните преводи обаче разглежданата фраза е преведена но следния начин:

р. человек во фраке (3 пъти), красавец во фраке (1);

п. mçzczyzna (2 пъти), ktos (1), mlodzieniec we fraku (J);

ср. човек (2 пъти), лепотан (1), мушкарац у фраку (1);

б. човек (2 пъти), красавец (1), мъж с фрак (I).

Останалите две употреби на неологизма, достатъчно фреквентни в оригинала, намират преводен неологизъм като определение към хипонимното mçzczyzna в полския превод, докато при останалите преводи аналитичната конструкция е запазена, като е променен само броят на реализациите й. При това оригиналното и ока-зионално р. фрачники е разчленено в ср. мушкарци у фраковима, където носител на семата за лица от м. р. като аналог на р. суф. -ник е съществителното мушкарац, използвано 3 пъти. Аналогично в б. мъж/е се използва 4 пъти, в п. mçzczyzni - също 4 пъти. Изобщо те съответстват на р. человек (2 пъти) и р. мужчина (2 пъти), а в останалите случаи р. фрачник!и в същите контексти съответствията им са:

п. mçzczyzna (6 пъти), mÎodzieniec, ktos и 0, т.е. субстантивация на употребеното прилагателно, срв. п. usmiechaj^c siç do dwych wyfraczonych (368);

ср. човек (2 пъти), мушкарац (3 пъти), освен това ср. особа, усамленик, лепотан, двоjица;

б. човек (2 пъти), мъже (6 пъти), хубавец.

Този тип примери поставят отново проблема за преводната единица, която разширява своя обем с прогресивното търсене на преводния еквивалент. Проблемът за преводната единица е един от широко теоретизираните в структу-ралистската транслатология и не само в нея. Нека проследим въз основа на част от приведените вече примери процедурата към нейното теоретично обобщение. В оригинала имаме:

р. По лестнице поднимался вверх бегом одинокий фрачник (258).

Сръбски превод у фраку 6 у фраковима 3

Български превод с фрак 5 с фракове 4

180

Интересува ни преводът на лексемата фрачник. Самостоятелно и независимо от контекста я виждаме като разчленена на отделни семи в лексемата р. фрач-ник, където суфиксът -ник носи изцяло значението за название на лице от мъжки пол, характеризиращо се с това, че е облечено с фрак. Тъй като тази оказионална словообразувателна формация в останалите езици се оказва невъзможна, тя навсякъде е заместена с аналитична конструкция:

б. мъж с фрак;

п. mçzczyzna we fraku

в контекста:

б. По стълбите тичаше нагоре самотният мъж с фрак (264).

п. Po schodach wbiegl samotny mçzczyzna we fraku (367).

С други думи, това е резултатът от транспонирането на р. фрач-ник в букв, 'с фрак мъж', както и в п. 'we fraku mçzczyzna', при които по силата на узуса на двата славянски езика впоследствие наблюдаваме необходимото словоредно разместване спрямо оригиналното разположение на морфемите до получаване на окончателния вариант. Това са процеси, които се извършват още в работния етап на процеса превод.

В сръбския превод на р. фрач-ник няма съответствие на описаното ана-литично словосъчетание, а е използван друг тип фраза, която следва да анализираме в по-широкия контекст на оригиналната лексема, т.е. на р. одинокий фрачник съответства ср. Усамъеник у фраку и в контекста:

ср. Степеништем се успиаао тркомусамъенику фраку (327).

Вижда се как превежданата единица се е разширила, така че известните семи се разпределят по следния начин: р. одинокий фрач- 'ник', ср. усамлен-у фраку — 'ик', като семата, съдържаща се в суфикса за образуване на название за лице (тъй като имаме работа със неословобразувателен процес) р. -ник и неговото сръбско съответствие ср. -ик, се е присъединила към съседната лексема от словосъчетанието, към прилагателното, отнасящо се до същия референт, зада се получи окончателното ср. усамъеник (срв. изоморфното и изосемно б. самотник). В процеса на превода е настъпило очакваното преразпределение на деривационните основи за еднаквите славянски суфикси, при които узусът определя възможната производна словообразувателна база. По този начин преводната единица се е разширила от границите на лексемата до границите на словосъчетанието, което именно е позволило на преводача да де-ривира лексемата с необходимата сема със словообразувателни средства.

181

Илюстрация 8.

Към оказионалните, повторените елементи в романа можем да отнесем и вплитането на чуждоезикова реч, контрастна с руската, която при преводите търпи различни превъплъщения. Проблемът за отношението към многоезичния превод е тълкуван от постмодерните транслатолози, но не е разглеждан преводът на съзнателно стилизирана дефектна реч, речта на чужденеца в романа, предаването на другост чрез речта, а тя е изключително любопитна.

Странните събития, странността в романа се подчертава от неочакваните и многократни лексикални повторения (като посочените по-горе). Сред тях са лунният облик, луната, лунната светлина. Освен тях в 28. глава р. Последние похождения Коровьева и Бегемота, ср. Последке K^po^oe^-чеве и Бехемотове пустоловине, б. Последните похождения на Коровиев и Бегемот, п. Ostatnie przygody Korowiowa i Behemota срещаме поредната често повторяна лексема - р. сиреневый, отнасяща се до описанието на един от купувачите в Торгсин-а, който е характеризиран в текста единадесет (11) пъти, при това всеки път по различен начин: с палто, клиент, гръб (2 пъти), купувач, чужденец, костюм, гражданин, джентълмен. Но общото в повтореното е едно - лилавото облекло на героя. Избраният лилав цвят на костюма на купувача несъмнено определя странността и особеността му, а по отношение на семите „человек... в сиреневом пальто" идентифицира еднозначно героя и го поставя в субектна позиция. След това всяко словосъчетание, съдържащо в себе си р. сиреневый, продължава да функционира в текста като собствено име, еднозначно посочващо денотата (Вежбицка 1982), превръщайки се в парафраза синоним за Коровьов, като всяка нова парафраза парадоксално избягва поредното повторение. Затова повторен (субстантивирано)¹ остава само първият елемент.

В своята съответна форма р. сиреневый се среща 11 пъти само в българския превод - б. лилав. Останалите два езика, дори да представят паралелно героя по начина, по който го прави авторът, т.е. предават клиент, гръб (2 пъти), купувач, чужденец, костюм, гражданин, джентълмен, не предават еднозначно цветовото обозначение така, че да се постигне репетитивният ефект (срв. в таблицата):

Оригинал в сиреневом пальто

сиреневый клиент сиреневую спину сиреневый джентльмен сиреневая спина

Български превод с лилаво пардесю

лилавия клиент лилавия гръб лилавия джентълмен

Сръбски превод у мантилу 6oje ^ргована j оргован-клиента лубичаста леЬа jоргован- центлмена

Полски превод w jesionce lila

liliowy klient liliowe plecy dzentelmen lila

лилавия гръб

jоргованаста леЬа

liliowe plecy

‘ Отбелязва се със знака 0.

182

сиреневый

покупатель

лилавия клиент

joρговански купац

lila nabywca

сиреневый иностранец сиреневый 0

лилавия чужденец

j оргован-странац

lila cudzoziemiec

сиреневый

гражданин

сиреневый костюм сиреневый 0

лилавия 0

лилавият гражданин

лилавия костюм

лилавият 0

jоргован ]оргован -одело лубичасти 0 1оргован - граЬанин

liliowy 0 liliowy garnitur liliowy 0 lila obywatel

Ако проследим същината на семантичния авторов избор в културен аспект, ще видим, че лилавият цвят е цветът на достойнството, постоянството, скромността, умереността, на планетата Луна (Копалински 1991), а в християнството - на послушанието, смирението, страданието, на поста, адвента, покаянието; той е епископски цвят. Това обаче не намира еднозначно лексикално съответствие в разглежданите славянски езици.

Ако се обърнем към етимологията, ще видим, че лексемата за названието на цвета идва от названието на храста люляк, оттам - лилав, т.е. в р. сирень сиреневый , а названието на храста е заето в руския език от лат. през нем. диалект (Фасмер 1987, т. 3, 626). Тази словообразувателна връзка е твърде прозрачна, за да бъде пренебрегната при анализа, нещо повече, тя е по-скоро търсената странност, защото многоцветието на храста люляк в природата (лилав, бял, розов) не е пречка за еднозначното интерпретиране на цвета - само като лилав. Освен това в руския език съществуват и близките названия за цвета лиловый, фиолетовый, но не са използвани те, а именно цветът, асоцииран с храста от семейство маслинови. Освен това в предишни редакции на романа си - а те са били осем (Лосев 1992)i Булгаков използва тези лексеми за определение на р. рыцарь (срв. Булгаков 1992: 192) — р. фиолетовый рыцарь (срв. Булгаков 1992: 194) ир. лиловый рыцарь от първите варианта на текста на последната глава! Впоследствие обаче само в 32. глава е останало р. темно-фиолетовый рыцарь.

Лексемата за храста в полския език е п. bez, но от нея название на цвят не се образува. Тя е омонимна с названието на растението б. бъз, затова за люляка се употребява и названието ii. bez turecki - храстът е дошъл в Полша през Балканите от Истанбул през 1563 г. (Копалински 1991: 95). Названието на лилавия цвят п. liliowy/lila е заемка от арабски през няколко европейски езика

- френски, немски (БЕР 1979, т. 3, 401; Фасмер 1987, т. 2,497), не се съотнася пряко с названието на пролетно цъфтящия люляк и функционира в две форми: като изменяемо прилагателно п. liliowy и като неизменяемо прилагателно п. lila, като приложение, подобно и на други неизменяеми прилагателни заемки като п. bez, ecru, bordo. Неизменяемата форма е употребена в пет от случаите както препозитивно, така и постпозитивно. Както бе посочено в предишната глава, в полския език постпозитивността на определението не е маркирана

183

употреба, за разлика от другите славянски езици, особено когато става дума за устойчиво словосъчетание или за единично понятие. Маркиран характер в полския език по-скоро има препозитивното неизменяемо определение като в случаите п. lila obywatel или п. lila nabywca.

Напомнянето за връзката люляк-бъз е интересно с оглед на евентуални паралели, при това може би неслучайни. Според БЕР (1979, т. 1, 97) названието за б. бъз, което има своите фонетично континуирани паралели във всички славянски езици от стб. *бъзъ, се извежда от ие. *bha(u)g'- с производните названия на бука в лат. fagus и гр. (φαγός, което ни отвежда направо към името на една от сатиричните фигури в романа - Фагот, появила се за пръв път под това име в 12. глава на вариететното представление и също така вариететно напуснала сцената на романа във финала - в 32. глава, което е още един намек за същия цвят. Според В. Лосев (Лосев 1992: 474) името Фагот от фр. носи значението 'нелепост', а от ит. 'непохватник'. Но тук ще говорим само за намек, защото в оригинала при последното си явяване - преди изчезването си, Фагот е назован с р. темно-фиолетовый рыцарь, преведен в п. ciemnofioletowy rycerz, а в ср. tamno-ljubicasti vitez.

Както се вижда, и в посочените преводи отчетливо се проявява повторението на названието на цвета (а вече знаем, че се отнася за един и същ герой), в превода на български език интертекстуалността е инспирирана не само от синонимността, но и от неопреводаческото повторение на названието на цвета - б. тъмнолилав рицар.

Случайно или не, в духа на постмодернистичните разсъждения, връзката между странния лилав господин с единствената цветова характеристика и странния, многолик и с много характеристики в целия роман Фагот е налице. А в литературоведския си анализ Р. Божанкова (Божанкова 2002: 443) го нарича „виолетов рицар", за разлика от обнародвания български превод на "Майстора и Маргарита", т.е. все пак и речево отграничен от лилавия господин, развилнял се в Торгсин-а, така, както го прави М. Булгаков¹. За семантичните дистрибуции на б. виолетов-люляков-теменужен като название на цвета вж. още във Флорин 1983: 63.

В сръбския превод наблюдаваме най-много варианти на р. сиреневый. В сръбската цветова гама на б. лилав съответстват няколко лексеми: прилагателните: 1) ср. jopговaн - названието на люляка, заето от персийски, асирийски и староеврейски през турски, съществувало и в българските диалекти като название на люляка (БЕР 1979, т. 1: 14), при което в текста ср. ]оргован влиза в изафетна конструкция с определяното съществително, например като в ср. ]Ъргован —странац; 2) ср.л>убичасти, произлязъл етимологично от название-' то на ароматна горска теменуга (БЕР 1979, т. 3: 573); 3) лексеми, при които

¹ Други булгаковеди като Леели Мили интерпретират името на Фагот като сричкова абревиатура от ФАуст на ГьОТе (по Барков 1994).