ЯНА РАШЕВА-МЕРДЖАНОВА

ГЕНЕАЛОГИЧНО

ПАРА(лелно)КОНСУЛТИРАНЕ

МОДЕЛ "ДЖОБЕН ФОРМАТ"

Издателство "ПЕТЕКСТОН", 2007

”Човек разгръща присъщия си характер едва след като умре, когато вече е сам. Да бъде мъртъв, за отделния човек е както съботната вечер за комино-чистача, която измива саждите от тялото. И то -гава се вижда дали съвременниците му са му причи-нили по-голяма вреда или той на тях, като последният случай означава, че е бил велик човек”.

Франц Кафка. "Той”

А аз искрено се надявам Генеалогичният Човек, модел 2005-та ''джобен формат'', да извърши примирието, дори само в себе си, тъкмо в една съботна вечер...

Яна Рашева-Мерджанова

Книги от същия автор

Психопедагогическа и професионална диагностика. София, ТИЛИА, 1998.

Професионално образование и подбор ма кад-ри в Европа. София, ДЕМАКС/ Университетс-ко издателство, 2000.

Наръчник по професионално консултиране. София, ДЕМАКС/Университетско издателство, 2001.

Теория и методика на професионалното ориентиране. (съавт. Д. Василев), София, Университетско издателство, 2003.

Професионална педагогика - в традиция и в перспектива. София, Университетско издателство, 2004.

Институции и субекти на пазара на труда, (съавт. Б. Господинов, С. Цветанска), София, Университетско издателство, 2004.

Мултисензорният принцип в обучението и в живота. София, Университетско издател -ство, 2005.

Майчин нощник. Примитивен свят. София, Даная Интернешънъл, 2005.

Майчинството като универсално явление. Генеалогии и практики. София, Петекстон, 2006.

Встъпление в джобния формат

Имаме два центъра — две части, две логики, които се срещат в човешкото. Консултантът има за задача да ги доведе и двете (и генеалогията, и човека) до срещата им. И да ги остави. Оттам нататък животът е техен.

Книгата е като хвърлена ръкавица. Жестът е кратък, но недвусмислен — като жест. А съдържанието ще подлежи на разгадаване от търсе-щия. За останалите ще бъде без значение. Ето защо написаното е лаконично и определено в степента си на претенция и обръщане към типа култура и светоглед на читателя.

Ако има парапсихология, то сигурно, логично е да има парапедагогика и параконсултира-не. Може би е правилно да се четат пара(лел-но)консултиране, пара(лелна)педагогика, пара-(лелна)психологин... Където нещата се случват въпреки неразбирането ни. Защо да не опитаме? Защо да не се доверим на себе си и другия? Аз наричам това пара(лелно)консултиране на събиране на парлелните светове на клиента в един хармоничен свят генеалогично консултиране — чрез генеалогичния метод, укрепващ ге -неалогичния човек.

Защо "джобен формат"? Разбира се, не само заради формата на изданието.

Метафората цели да подчертае:

миниатюрата на метода — необходимо е като баланс на хиперструктурите на века; мащаба на ефекта заради взаимозаменяемостта — концентрация в центъра на дълбочината на себе си и разширяване отвътре/навън;

(само)иронията на живота и на (самоопределянето на

съвременния човек — необходими са, за да

преживее случващото се;

позитивизмът на Любовта към живота;

привидната икономичност и леснина на генеалогуването

и като живеене, и като

консултиране;

поканата да приютим идеята.

Като едно голямо авторово упование и успокоение.

И като една най-сериозна алюзия (най-сериозните идеи са алюзивни) между джобния формат и генеалогичния човек, който може да сложи сам себе си в един (или в няколко джоба) и поне една малка част да не (из)оставя никога...

И като едно дете, което прибираше овцата в чекмедже...

Яна Рашева-Мерджанова

Първа част Генеалогия / Генеалогичен човек 1. Генеалогията в съпоставка

Да съпоставим генеалогията с другите продукти на времевото мислене. Родословното дърво има един корен (начало) и много разклонения; хронологията има едно начало и един край (макар и отворен, недо-стигнат); системите и моделите реконструират нещото в себе си и на фона на средата му. Генеалогията като продукт на генеалогичното мислене събира пространството и времето — линейността със сменящите се центрове (посока); мрежовидността (рав -нинността) с критичните точки (ями и нови възмож-ности едновременно); нивата и метаморфозите (дъл -бочината) с нещото в себе си. Генеалогията показва, че всеки център може да се превърне в яма и всяка яма в център; всяко моментно състояние — в начало и в извор на нова посока; че осъществената до определения момент посока е една от възможните и въпрос на избор — на воля — на автономност.

Основният принцип на генеалогичното мислене и на генеалогията е принципът на включеност. За разлика от еволюционната стълбица, където всеки сам се спасява и целта е да оцелееш (да се продължиш или по научному, инстинктът за продължение на рода). Но принципът на естествения отбор погрешно се свързва със загиване на "старото и болното, неприс -

пособеното". И най-простите наблюдения, и всички документални филми за живия организмов свят, го потвърждават. Често най-надеждните екземпляри (малките, макар и здрави; смелите) стават жертва на ситуацията (случая — случайността) и те приемат тази жертва — жертват се, предизвикват го. Природни и духовни послания (библейски) имат много общо.

Дори звуково и етимологично дете / genius / genealogie/ ocean — ни позволяват да проникнем в същността на генеалогията и генеалогичното мислене. Както океанът (водата) и чистият интелект са жи-вотворно и непрестанно включени, свързани с корените и изворите на по-голямото, и така непрекъснато пораждани (тук трябва да си припомним май -стер Екхарт), така и генеалогичният човек е този, който знае и следва пораждането си. Но да започнем подред.

2. Генеалогични времена

Времето има различни нива.

Първо ниво, течащото вън от човешкия род и от всеки жив вид време. Към него няма и не могат да се прилагат мерки. Усетливо е в тренсцендентен мис-тичен ракурс.

Второ ниво, времето на човешките цивилизации

— то поражда, води до различни типове истории, раз -лични типове културно и социално мислене, различни типове културна и социална политика, социални и жизнени нагласи, ориентации, начини на живот и светоусещане.

Трето ниво, времето на гражданското летоброене и гражданските календари в паралел с религиозните календари — времето на единицата общество на конкретното място и в конкретния времеви период.

Четвърто ниво, времето на ежедневието ни и на отделния човек, в което единицата приема общото отмерване ма времето.

Човекът между различни култури, религии, нации, гражданства. Това е огромен личностен и гражданс-ки проблем. Е, генеалогичният човек има всички рав-нища времена в себе си. Той е пара(лелен)човек. За

подпомагането на такъв човек е нужна пара(лелна) -педагогика, пара(лелно)консултиране. Защото зад, редом с ежедневието стоят фоновете на всички дру-ги времена.

Сега ще проследим различните нива. Първото е извън всякакви мерки. Времето не като ограничение и затвор, като вместилище за нещата, а като свръзка, е времето на случващото се генеалогично мислене и времето-обект, мислено от генеалогичното мислене.

Второто ниво е времето на човешките цивили -зации като един културен възглед, отразен и в естествените вярвания, и в теоретичните системи през различните човешки епохи и в различните култури.

Различните епохи разполагат с различни мерки за времето, т.е. човек живее в различни времена (Fagaro 2004: 228). Различните култури "времуват" (различни календари и летоброене) по различен начин. Според различните времена -- и различни истории, различни времеви събитийни йерархии, различни пред

стави на човека за нещата и за самия себе си, т.е. различно мислене, различна социална и държавна орга -низация. Човешките културни времена от второ ниво:

1. Циклично време — най-често срещаната представа в традиционните общества. Началото е край; краят е пораждане — времена (дати) и събития (би-тийности) почти се сливат.

2. Продължаващ времеви пик — характерна пред -става за някои митологични обяснения. Митовете на Хезиод, периодът между ерата на златото до желяз-ната ера интерпретират чрез тази анти-прогресистка схема. Едно събитие е пиково и след него следва упадък.

3. Параболични времеви траектории — илюстрират идеите за множественост на цивилизациите, всяка от които си има своя парабола на възход, кулминация и упадък, т.е. живот като организъм. "За-лезът на Запада" на Шпенглер е пример за подобна времева перспектива. Особеното е, че според този възглед, има млади, зрели и стари цивилизации и култури, но не говорим за "възрастно или старо човечество".

4. Християнска времева схема — въвежда линейността, но в крайна форма. Историята е ограничена от крайните събития — Сътворението и Страшния съд. Между тях — идването на Иисус (раждането, смъртта на Христос, второто пришествие).

5. Линейна времева безкрайност — по-често срещаната днес представа за времето в западната цивилизация. Според математиците, "неутрално" вре -ме. Но тази схема не е толкова неутрална — отворена (за разлика от християнското време) към безкрайността, тя не дава гаранции за човешката история. От друга страна, единствената права линия въвежда представата и за една единствена история. На трето място, тази схема се придружава (често подсъзнателно) от времевите автономни представи за различните епохи — Античност, Средновековие, Ренесанс, Модерност, Постмодерност, които "ритмуват" не човешката история, а най-вече еволюцията и перио-диката на нашата западна цивилизация.

6. Еволюционна стълби на видовете — наложилата се еволюционна времева схема с научните открития през XVIII-ти век. Една градираща продължи -телна еволюция от по-простите към по-сложни живи организми; човек се намира на върха на стълбицата. (Тук учителят може да съчетае работата по двете задания — първо интердисциплинно кръстовище за Дарвиновата еволюционна схема и това второ). На -лагат се възгледите за по-нисши и по-висши еволюционни видове; за напредък и изоставане.

7. Дървовидна времева структура — съвременна времева представа за видовото многообразие и равноценност на живите организми. Историята не е единствена, а множествена и всяко разклонение е с незаменима стойност в общата еволюция на живия организмов свят. Говорим за общо ”генеалогично дърво”.

Дървовидна времева структура

Фигура 7

Според различните времена се получават не само различни истории, но и различни генеалогии, т.е. раз -лично "поставяне" на нещата във времето; нещо по -вече — различно вместване на самия човек във времето, различен тип живеене:

времевата безкрайност и християнската схем а н а в р е м ет о п р е дп о л а г а т ли н ей но и ра в ни н н о време (фиг. 4 и 5);

времевият пик и времевите траектории (фиг. 2 и 3) дават едновременно релефност и ритъм, но и крайност (обреченост, фаталистичност) на живеенето;

• еволюционната стълбица (по Дарвин) стъл -бица (фиг. 6), освен релефност и крайност, фиксира всеки на мястото му (ограничава развитието, еволюцията); лимитира, но и "замразява" живеенето чрез йерархията;

• цикличното време (фиг. 1) от космогониите и дървовидната структура (фиг. 7) на новото време се опитват да се доближат и да въдворяват отново човека в плавния кръговрат на събитията, на състоянията, на живота. Дървовидността допълва цикличния кръговрат с комплексност, мрежовидност, многопосочност.

И така, до тук сме съвместили такива противоречиви модуси на времето като линейност, равнинност; релефност, ритъм, крайност, йерархия, лимитираност, цикличност, мрежовидност, многопосочност. Какво прави впечатление, какво липсва? Всяка времева схема реализира един от модусите на времето — линейността дава посока, но няма релефност и ритъм, траекториите ги имат, но нямат кръговрат, който пък няма мрежовидност и многопосочност, които отново губят посоката и ритъма и т.н. Като че ли човек периодично опитва, преминава, битува в различни времена (вмествайки и преподреждайки наново всичко там) — времена, все оскъдни ту в един, ту в друг план. Огромни усилия. В търсене на усета на всеиз-разното пълнокръвно време. За мен това е едно генеалогично време — то може да даде дълбочината на времевите измерения на човека (съхранявайки посоките и ритъма).

Колкото и да не ни се иска, трябва да признаем, че съвременният човек само "изповядва" (в нотариа-лен формален, но не и в духовен същински план) фиг.

7, дървото на времето, а в реалното си мислене и живот сме поставили всеки вид да си седи на своя клон и знаем много добре, с това режем собствения си. Последиците са вече очебийни и застрашителни факти. Мисля, че ни съответства по реалност след -ната фиг. 5 — къщичката па охлюва.

Къщичка на охлюва

Фигура 8

Посоката е навътре — води до затваряне, изолация, себичност, стесняване на контекста вместо отваряне. Стига се до изчерпване, до свършване на времето. Нужно е да се хване центъра, върха на къщичката (стрелката) и да се разтегли, за да се разкрие спиралата на генеалогията — но това означава, в метафоричната образност, сам да хванеш себе си за косите и да се изтеглиш. Не е лесно. Особено в мисловен и в духовен план. Разликата между генеалогичното мис -лене и другите ни "спиритуални" навици изглежда декоративна, но е всъщност фундаментална.

На това второ ниво включвам и ”календарните ери” (Немо 2005: 227; Йотова 2001: 264) — понятие, което представлява изходния пункт на всяко летоб-роене. Ерата отразява началото на летоброенето за определена култура, религия, цивилизация. Избира се някакво събитие и се смята за най-важно, първо, начално. С този термин се отделят големите перио-ди в развитието на човечеството или на определено явление. Но в много граждански календари това раз -граничаване зависи от политическите цели и управление. Етимологично терминът "ера" означава отдел -но число (от лат. аега — начално число). По времето на римския император Октавиан Август се ражда Иисус Христос и затова тук се намира разделителната времева линия в летоброенето на целия християнски свят — преди Христа и след Христа. Ето някои основни ери според Юлианския календар (по време -то на Юлий Цезар и Октавиан Август, който ще представя след малко).

Александрийска ера — 29. 08. 5 493 г. пр.Хр.

Византийска ера — 1. 09. 5 508 г. пр.Хр.

Еврейска ера — 7. 10. 3 761 г. пр.Хр.

Римска ера — 21. 04. 753 г. пр.Хр. (основаването на Рим) Юлианска ера — 1. 01. 45 г. пр.Хр. (реформата на Юлиан) Августианска ера - 14. 02. 27 г. пр.Хр (реформата на Октавиан Август)

Християнска ера — 01. 01. 01 г. (раждането на Иисус) Мохамеданска ера — 16. 07. 622 г. сл.Хр. (преселението на Мохамед от Мека в Медина)

! 7

Времето на трето ниво, организирането и въвеждането на гражданските и религиозни официални календари (понякога съгласувани, понякога не) се отличава с голямо разнообразие заради конкретните граждански, стопански, политически цели, които оп -ределят държавните решения на управляващите през съответните периоди.

Нужно е да въведа основните астрономически понятия, които обаче отдавна нямат нито само астрономически смисъл, нито само астрономическо приложение. Културологическите, философско-антро-пологическите, историко-археологическите, социологическите проучвания не могат без дълбоко разбиране и полагане на времевия отрязък, на културния или социален период в епохата, а нея — в еволюционната посока. Аз определено смятам, че и разбирането на личната история, а следователно — и нейното подпомагане, консултиране, стимулиране, е невъзможно без свързването на течащото според часовника време на индивида е времето на неговото общество, на неговата културна среда, на неговата цивили-зационна история, на неговата човешка еволюция. Ето защо отделям такова внимание на изясняването на времевите нива.

Създаването на всички календари е съобразено с движението на планетите и звездите, което определя редуването на деня с нощта и на климатичните сезони. Древните астрономи са установили важността на отношението между движението на планетите около Слънцето; на Луната около Земята (като единствен неин постоянен спътник) и на Юпитер около Слънце -

то (за всички източни календари, базирани на китай-ския 60 годишен период) за отчитането на времевите периоди. В зависимост от това отношение, което е в з е ман о з а ос н ова, с е с ъ з д ав ат лунни, с лъ нче ви и ли лунно-слънчеви календари. Лунните календари (Немо 2005: 44; Йотова 2001: 209) се основават на синодич-ния месец ^— времето за движение на луната от фаза до фаза, което се равнява приблизително на 29,5 денонощия. Годината се дели на 12 месеца по 29 или 30 дни. Така лунната година е равна на 354 денонощия и е по-къса от слънчевата, което създава объркване и по-късно налага съгласуване на двата типа календари. Слънчевите календари (в чист вид използвани от египтяните и майте) са съобразени изцяло с движението на слънцето — между позициите ма двете слънчеви слънцестояния или на двете слънчеви равноденствия. Това са четирите основни кита на Слънцето. По зодиакалните наименования Тропика на Рака обозначава лятното слънцестоене, а Тропика на Козирога - зимното. Слънчевата земна тропична година отчита 365, 2422 денонощия, но ги закръглява на 365 и периодично се включват по една високосна години. Освен от фаза до фаза (синодичен месец и тропична година), и Луната, обикаляйки около Земята, и Земята, обикаляйки около Слънцето, от -читат съответно лунен сидеричен месец (от 28 де -нонощия), и звездна или астрономична година (с около 17 мин. по-дълга от тропичната). Разликата между звездната и тропичната година се дължи на наклона на орбитата, по която Земята обикаля около Слънцето (Еклиптиката) спрямо Екватора.

Лунно-слънчевите календари се опитват да съгла-суват лунните синодични месеци със слънчевата тропична година. В началото вариантът бил на всеки две-три години да се добавя по един 13 -ти месец, за да започват съответно на климата и на денонощните температурни/светлинни амплитуди и селскос -топанските сезони. По-късно се установява високос-ната година, също в различни варианти. Съществуват и годишни цикли (от по 19, 33, 60 години) с раз -лично изчислено местоположение на високосните години в тях, което дава възможност да се компенсира избързването на отчитаното време от реално из -минатото, буквално да се изчаква времето. Оттам идва фразата "времето отлита" (само на прагматич -но равнище, инак то си е безметежно и винаги "на мястото си"). Ще разгледаме примери от древните до съвременните форми на календара.

Римското летоброене започва от 753 г. пр.Хр. с основаването на Рим от Ромул. Годината на Ромул се състои от 10 месеца — от март до декември, а зимата е без ограничения. Новата година започва на 1 март и кога е това, се определя от римските жреци понтифиците. Към 700 г.пр.Хр. Нума Помпилий въ-вежда Янус (старото Слънце) и Фебрус (стария Мрак) като месеците януари и февруари. Един допълнителен месец от 22/23 дни се въвежда на няколко години по решение на понтифиците за съгласуване на лунния месец със слънчевата година. Но изцяло интересите на жреците и на властващите определят това (в по-дълга година се управлява повече и при по-къса изгнаниците се връщат по-рано). Настъпва пълна

бъркотия и разминаване между дати и сезони. По време на управлението на Юлий Цезар от 46 г.пр.Хр., наречена "Шантавата година" (Немо 2005: 197; Йо -това 2001: 254) сезоните се поставили на местата им. С помощта на александрийския астроном Созиген Цезар удължил 46-та година с 3 месеца — един месец от 23 денонощия след февруари и 2 месеца от по 33 и 34 денонощия след ноември. Така 46 г.пр.Хр била от 445 денонощия. От 45 г.пр.Хр. бил въведен слънчев календар — 1 година от по 365 дни, 6 часа като годините, делящи се на 4, са високосни (24 февруари се повтаря два пъти). Нова година започва от 1 март. Петият месец става юли в чест на Юлий Цезар. След неговата смърт и новата бъркотия Октавиан Август пропуска цели три високосни години от 8 г.пр.Хр до 8 г.сл.Хр., за да коригира календара и шестият месец става август. Така се установява Юлианският слънчев календар или "старият стил", който действа чак до XVI век..

Григорианският календар е корекция на Юлиан -ския и тя се извършва от папа Григорий XIII през 1582 г. Тъй като юлианската година е с 11 мин. по-дълга от тропичната, за вековете са се били натрупали 11 денонощия подраняване, некомпенсирано от високосните години. През 1582 г. пролетното равноденствие се оказало по дата на 11 март (при решение още на Никейския събор през 325 г. да бъде на 21 март). Същата година папата заповядал през нощта на 4 октомври календарите да се обърнат на датата 15 октомври — 11 дни излетяват в небитието. От този момент се решава на всеки 400 години да се пропус

кат 3 високосни, т.е. кръглите години на столетия няма да са високосни, ако първите им две цифри не се делят на 4 без остатък. В различните държави по света по различно време се въвежда Григорианският календар ("Новият стил"). Повечето католически европейски монархии — почти веднага, но страните от Източната Вселенска църква и от Изтока — по-късно. В България Григорианският календар се въвежда офи-циално на 31 март 1916 година. На следващия ден българите осъмват с дата 14 април 1916 г.

Древните гърци имат лунен календар, който отчита 12 месеца от по 30 дни. Годината започва да се брои от средата на месец юли, но Нова година започва или след слънцестояне, или след слънчево равноденствие — различните полиси си избират различен кит от четирите възможни за начало на годината. През няколко години се прибавя по един месец за изчакване на слънчевата година, която е с 5 дни по-дълга от гръцката лунна година.

Египетският календар в най-древния си вариант от 4236 г.пр.Хр. е лунен. След 1700 г.пр.Хр. премина -ват към слънчев. Годината се състои от 12 месеца по

30 дни и 5 допълнителни празнични дни, които не се броят към никой месец.

Староеврейското летоброене започва през 4

в.пр.Хр. с лунно-слънчев календар. Нисан (април) е първият месец в Новата Година, но годината започва да се брои от Тишри (седмия месец септември/ октомври). Периодът от 1 Нисан до 1 Тишри е винаги 177 денонощия. Пасхата (отбелязването на изли-зането на евреите от Египет след 240-годишно роб

ство) е винаги на пълнолунието след първото новолуние след пролетното равноденствие. Т.е. 1 Нисан е на първия ден на новолунието след пролетното равноденствие. 15 Нисан (средата на април) — денят на пълнолунието, е денят на Пасхата. Еврейската годи -на се състои от 12 месеца от по 29 или 30 дни, но за съгласуване със слънчевата година се отброява 19 годишен слънчев цикъл, в който има 7 високосни го -дини. Денонощието тук започва след залез слънце, а новият месец — с деня след новолуние. Пълнолунието е винаги на 15 число от месеца. Библейското летоброене е всъщност този староеврейски годишен и месечен ритъм. Християнската Пасха е 1 седмица след еврейската. През 321 г.сл.Хр. Константин Вели -ки въвежда официално Християнството, но и Никей-ският събор през 325 г. не преодолява разминаването между празниците по двата календара и християнската Пасха остава 1 седмица след еврейската.

Вавилонският календар е един от най-древните, регистрира се още през Ш-то хилядолетие пр.Хр. и е лунен до около 1800 г.пр.Хр., след което се заменя с лунно-слънчев, който както еврейският календар се основава на 19-годишния слънчев цикъл за включва -не на 7 високосни години на всеки 19.

Древният китайски календар ( Немо 2005: 294; Йотова 2001: 232) както еврейския, индийския, китайския, японския, датира още от 2697 г.пр.Хр. и е лун-но-слънчев, на базата на 19-годишния слънчев цикъл. Григориансият календар се въвежда през 1912 г. Особеното в китайската календарна система е и 60-го-дишният цикъл, отброяващ 5 12-годишни периода —

5 обиколки на Юпитер около Слънцето. Тези 5 обиколки за 60 години съответстват на 5 основни елемента във Вселената (огън, метал, вода, дърво, земя), на 5 животни (четирите посоки на света и център — феникс юг, тигър запад, костенурка север, дракон из -ток, змия център), на 5 цвята (червен, бял, черно, зелен или син, жълт), на 5 основни органа в човешкото тяло (сърце, бял дроб, бъбреци, черен дроб, стомах). Елементите в скобите са подредени в тяхното съот-в е т с тви е . П о л уч а в а т с е 5 о сно вни групи съо т в е т -ствия:

• огън / юг / феникс / червен / сърце;

• метал / запад / тигър / бял / бял дроб;

• вода / север / костенурка / черен / бъбреци; дърво / изток / дракон / зелен или син / черен дроб;

земя / център / змия / жълто-кафяв / стомах и

далак.

Съответствията между тях са основа на фън шуй, на Дао, на цялата китайска философия, на китайската медицина. Отделно 12-те години в 1 обиколка съответстват на 12 животни — източната зодиакална система и на 12 двучасови периода през денонощието, започвайки от полунощ (мишка, крава, тигър, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче, глиган). Японският календар е подобен на китайския.

Индийският календар (Немо 2005: 297; Йотова 2001: 227—232) е лунно-слънчев като на всеки три години се прибавял по един 13-ти месец. Имало големи различия в началото на Новата година в различните провинции (както в древногръцките полиси).

Някъде това ставало на пролетното равноденствие (21 март), другаде на есенното през септември, някъ-де през месеците октомври/ноември на празника Ди -вали в чест на любовта между бог Вишну и богиня Лакшми, в южна Индия Нова година се отбелязвала на 12 април. Календарна реформа е направена през 1952 г. като Нова година започва след пролетното равноденствие и месеците не се редуват с по 30 или

31 ден, а първите 6 мес еца са с по 31 дни , а вторите 6 с по 30 през високосна година (при обикновена година първият месец е с 30 дни).

Старобългарският календар (Немо 2005: 354) е първоначално лунен, а после лунно-слънчев, като се доближава силно до източноазиатските древни китайски, японски, вавилонски календари заради родството на древните култури. Годините нямат номера, а се именуват на управляващата династия. Месе-ците се отбелязват с числителни редни. Използва се 19-годишният слънчев цикъл за синхронизиране на лунния месец с тропичната слънчева година.

Слънчевият календар на майте се оказва най-съвършеният календар от гледна точка на синхрона между гражданската и тропичната година в сравнение с Юлианския и Григорианския календари (Немо 2005: 296). Майте имат две календарни системи — Голяма гражданска година, отчитаща 18 20-дневни периода плюс още 5 отделни дни и Малка религиозна година, отчитаща 13 20-дневни периода. В Голямата година се разполагат 28 седмици от по 13 назовани дни плюс 1 неназован ден, общо 365 дни. Целият си живот, строителство, поминък, майте подчиня

ват на времето и звездите. Те строят само на 5, 10,15, 20 години като дават дати на всяка сграда.

Два много ярки примера за тясната зависимост на действащите календари от държавната и поли -тическа стратегия и цели на управляващите. Това вече стана ясно, имайки предвид римските понтифи-ци, политическите решения за въвеждане на християнството, за календарните реформи, за паралелното съществуване на гражданско и религиозно летоброене. И все пак, Френският републикански календар представлява образец на политическа намеса (свързана с интереса на властта) в календарната система (Немо 2005: 226; Йотова 2001: 259-260). Той се въвежда през 1793 г. след Френската революция и действа повече от век до 1896 г. Първият ден на годината съвпада с есенното равноденствие, 22 септември. Календарът е слънчев и е заимстван от египетския — годината има 12 равни месеца по 30 дни плюс 5 празнични ничии дни, наречени от французите "санкюло-тиди". Всеки месец е разделен на 3 декади от по 10 дни и така почивни са само 3 дни в месеца. Това буди недоволството на работниците. За месец Републикан-ският календар действа и по време на Парижката ко -муна (18 март — 28 май 1871 г.) След това отново се възстановява Григорианският календар, който е приет от католическа Франция още през 1582 г., веднага след реформата на папа Григорий XIII.

Индиктът, създаден по време на хегемонията на Римската империя е с изцяло стопанска ориентация, но разбира се, целяща да осигури политическото първенство на властващата империя. Индиктът пред

ставлява 15-годишен цикъл, въведен от Римските цезари за по-облекчено и подредено събиране на многобройните данъци от покорените земи (Немо 2005: 320). За всяка година си има определен данък, след 14 години отново ще му дойде редът. Началото на първата година Индикт е 1 септември, когато лунният и слънчев кръг съвпадат. Индиктът се пресмята като актуалната година се разделя на 15 — частното показва колко кръга от по 15 години са минали, а ос -татъкът — коя година от Индикта тече, т.е. показва Индикт.

Какво можем да направим като извод от този доста подробен преглед на календарното летоброе -не: един единствен извод, но достатъчен — специалистите трябва да видят, трябва да могат да наложат всички степени на "времуването" в индивидуалния живот. Трябва да работят за съгласуването на времената. И това не е просто оригинално предложение. Движението на хората и на големи културни популации става с преместване и на тяхното си време, на техните календари, на техните граждански традиции и религиозни празници, със специфичния начин на живот и отношение към време, климат, организация на живота. Интеркултурността е химера, ако не се интегрират времената на хората. Гражданинът днес трябва да съвместява унаследаната си генеалогия с новата, с местната. Всяко място си има и своя часовник. Метафората е затова метафора, защото употре-бява само житейското, зад което е скрито всичко ос -танало жизнено. Премествайки се от Япония в Аме -рика, човек не се адаптира само с 20-часовото при

движване на стрелките на часовника. Във всеки от нас тик-така един вътрешен вселенски часовник (също с много циферблати — родови, културни, религиозни, граждански, професионални и т.н.). Ритъмът и хармонията ни като живи същества зависят от съгласуването на вибрациите на всички нива. Трябва да осъ-знаем, че човекът в ХХГви век е човек множествен поради обективните процеси на социално-икономическо културно движение. За мен множественост-та на времената е действителният проблем на здра-вословното живеене на съвременния човек и едно действително подпомагащо консултиране трябва да се обърне към него. В "генеалогичния метод" ще бъде предложено също едно единствено упражнение като модел, но то може да има безкрайни варианти, генерирани от консултанта и клиента в процеса на взаи -модействие — създаването на генеалогия според посоченото време (ера, епоха, година, дата) и място.

Генеалогията не просто установява или проследява времето (времевата посока). Тя по уникален начин свързва времето и пространството (мястото) и дава възможност да се установи "времевата среда". Това понятие, неговото разчитане и "присвояване" изразява и концентрира по-нататък в прагматичен порядък чрез генеалогичния метод насочеността на консултант/клиент.

3. Генеалогичното мислене като личност -на характеристика

Ще представя семплото, но онагледяващо сравнение между генеалогичното и другите форми на мислене.

Процесуални особености: Аналитико-синтетично-то (логико-абстрактното) мислене е детерминистично, причинно-следствено, йерархизиращо и дискри-миниращо — прави дисекция на нещата. Творческото (латералното, дивергентното, мрежовидното) мис -лене вижда нещата в различни позиции и модуси, от различни гледни точки — като комплекс и в контекста му, но не винаги с гаранция за метаморфозите и еволюцията му. Художественото (асоциативното, метафоричното, аналогизиращото) мислене свързва чрез едновременното уподобяване и класифициране на нещата. Но само когато горните постижения на човешките "мисления" се обединят с перспективата на генеалогичното виждане, се обхваща и дълбочината; се прави снимка, но не моментна, а на жизнения път на нещото. Самата етимология на думата визира ”пораждането” като процес и връзката на нещото с други неща — "съвкупност от сведения за даден индивид или група индивиди, които се отнасят до произхода и сродството им" (Речник на чуждите думи в българския език. 1992: 191). Така Генеалогичното мислене се насочва към:

• жизнения път на нещото (т.е. всяко нещо е живо);

• този жизнен път е релефен и има важни пунктове:

ф центровете на метаморфози и преходи на други

нива,

ямите на възможни прекъсвания или пропадания

— критичните точки, макар и само потенциални; този жизнен път е дълбинен и има различни нива: многобройни начала като извори, а не като първи пунктове;

многобройни възможни изходи като продължения, а не като крайни точки;

в целия този жизнен процес — динамиката на взаимозависимостите на нещото в неговата сре -да, със съставящите я (изчезващи и новопоявява-щи се компоненти), равнозначни на него.

Т.е. в контекста на генеалогичното мислене думата "перспектива" няма значение на бъдещност, а на посока, защото "напред" и "назад" са само ситуаци-онни променливи. В контекста на генеалогичното мислене връзките не са по причина и следствие, а по равноценност и взаимообусловеност. Следствието е също така причина на причината си, защото тя, при -чината е станала такава заради желанието си, готовността си да роди следствието (дайте си сами примери). Майката е причина (родилка) на детето си, но нали заради желанието си да го има, т. е. самото дете е породило майка си? Така генеалогичното мислене прави ценностен прочит на живота на нещата, на собствения си (ни) живот. Ценностен прочит на животите на нещата, на собствените ни животи. Затова то е хипермислене. По-богато от реалността и с това, най-съответното й по богатство.

След горния абзац, мога да изтъкна връзката по рождсство и по същност между генеалогичното мис -лене и синергетичната менталност — полагам генеалогичното мислене в контекста на синергетиката.

Синергетиката ни интересува като подход и научно направление с възможности за изследване и разбиране на самоорганизацията при сложни "отворе -ни, саморазвиващи се, самоусъвършенстващи се си -стеми" (Иванов, Марев, Лалов 2005: 15). Защитавам генеалогичното мислене като една от тези възможности. Да се мисли даден обект като вплетен и в спле-теността му с всички останали обекти, в мрежата на контекста му, където спонтанността, случайността, стихийната самоорганизираност и саморегулация раждат причината и закономерността, могат да определят тенденцията и посоката. Дори и на такива свръхсложии системи, на които броят на компонентите е неизброим — "от порядъка на десет на шеста степен (милиони)... и "далеч над тези граници" (Иванов, Марев, Лалов 2005: 16).

В търсенето на началото стигаме до египтяните и гръко-езичната херметика. Египтяните приписвали на 'Год, създателя на писмеността, всички книги и най -вече магическите съчинения, които се отнасят към херметизма. В гръко-езичната философска традиция Хермес Трисмегист развива специфичния характер на херметизма като духовен светоглед:

I. Мистически — бог се почита тук\ възнесението, а не бягството от този свят, е реалност, постижима чрез мистичния опит (Трисмегист 2002: 1 9) — генеалогията е проникване в отвъдното на "сега".

2. Гностически — "спасението се състои не толко-ва в освобождаване от пороците и греховете, а по-скоро в премахването на незнанието, което е основ-ната им причина (Трисмегист 2002: 9) — генеалогията не е функция на интуиция (само), а на хиперразум.

3. Диалектически — "Ако думите "етика" и "мо-рал" означават твърда система от правила, в този случай ние трябва да се противопоставим и на двете" (Трисмегист 2002: 10) — генеалогията "зачита" всички варианти като възможности без да дискрими-нира нито един. За разлика от еволюцията.

4. Ментален (одухотвореност) — "И всичко е изпълнено с душа, всичко се задвижва от нея..." (Трис-мегист 2002: 118) — генеалогията открива моментите на избор, воли като центрове на еволюцията. Тези моменти винаги са свързани с готовността за себежерт-веност.

Тези особености са основанията на двата основни дяла в гръко-езичната херметика: философските про -изведения (разговори на Хермес и неговите ученици с Върховния ум) и окултните произведения — астрология (Ш-П в.пр.н.е.), алхимия (И-1 в.пр.н.е.), магия (IV-VII в.н.е.). Но аз не мога да не откроя още един твърде съществен момент в автентичната херметика на Трисмегист, който има съвременни продължения:

5. "Усещането и мисленето привидно се различа -ват, доколкото първото има за обект (конкретната) материя, а второто се занимава с (абстрактната) същност. За мене обаче и двете изглеждат единни и не се различават в хората: протичат заедно; умът поема "подхвърленото семе" на усещането; усещането

е съставка на мисълта." (Трисмегист 2002: 99-101) — единство на мултисензорния и на рационалния принципа на познание и живеене.

Като цяло — принцип на всеединство, непрекъс-натост на хсивота във Вселената, междинно положение на човека като свързващ вид; общуване между видовете (Трисмегист 2002: 164-167) — съ-енерге-тизмът във Вселената.

Всъщност "краят на детерминираността" (И. При -гожин) е продължение на Херметиката. Целостнос-тта на обектите в целостността на контекста им чрез целостността на възприятията е приоритетна формула на познанието днес. Свободният избор по необходимост в привидния хаос от случайности и дребни събития осъществява хармонията със Съдбата. Устойчивото неравновесие заменя неустойчивото равновесие на нещата. Балансирането и непрестанните метаморфози са не само нашата, човешка, но и всяко нещо, природа. Детайлите в поведението на микро-частиците в т.нар. критични точки (Пригожин, Стен -жер 1989: 15) се оказват решаващи за избора на системата. Избор не само човешки, избор планетарен, природен, на всеки организъм във всеки момент. В своята "Ортодоксии" Джилбърт Кийт Честертън ве -ликолепно иронизира детерминизма и научния фата -лизъм (правейки аналогия с лудостта), оттук духов -ния инфантилизъм на модерното човечество и предава истинския дух на свещеното право на избор на цялата природа, нейната автономност: "Детермини-стите наричат законите си "причинно-следствени връзки" и това е най-страшната верига, оковавала

човешкото общество" (Честертън 1994: 22-29). И по-нататък: "Целият съвременен свят изповядва научен фатализъм като казва, че всичко е такова, каквото е трябвало да бъде, защото се е развивало по определен ред. Листото на дървото е зелено, защото никога не е можело да бъде друго на цвят. Тук нищо не съдържа доблестта на избора — той е отнет на природата. Но слънцето изгрява, защото никога не се измаря. Това е неговият избор. Несменяемият му цикъл се дължи не на безжизненост, а на енергия. Детерминизмът смята, че ако нещо се повтаря, то сигурно е мъртво" (Честертън 1994: 72-73).

Голямото кръстовище между синергетика и генеалогично мислене е моментът на избор и автномност (микроскопични състояния — множество възможности — случайност (случай) — воля за избор). Това кръстовище е характерологично, генеалогичното мислене се превръща в личностна и хиперхарактери-стика на човека. Можем да говорим за генеалогичен човек.

4. Генеалогичният човек в съпоставка — един модел на "здрава личност"

Идва ред да отлича генеалогичния човек като съвременен и синтезен вариант на херметико/синер -гетичен човек — човекът през XXI-ви и бъдещи векове. Вече са добре обобщени и характеризирани представите за пълноценната личност през ХХ-ти век (Шулц 2004). Вече добре сме овладели терминологията (и фразеологията) на доскорошното ново за чо

века като визия — информационен човек, холотропен човек. Нека проследим тези класически представи за човека — за моделите "здрава личност" (мисля, че това е абсурдно като смисъл), и следващите ги нео-класически представи за него, като една предистория на генеалогичния човек. Изрично споделям, че всички модели и визии за човека са валидни и актуални и днес, работещи са и са ценни и днес. Просто нито един от тях не е достатъчен и самият живот налага промени в отношението ни към човека, в работата ни и в съприкосновението ни с него, разкривайки и изисквайки непрекъснато и от него изява на скритите му същности.

Класическите представи за "здрава личност"

С респект пристъпвам към подобен род обобщения. Разбира се, като застраховка, се позовавам на безспорен авторитет — Дуейн Шулц и неговата интерпретация на моделите "здрава личност" на големите психолози и психотерапевти на ХХ-ти век (Шулц 2004). Всеки от моделите има своята ценност и зад него стои практическият опит на авторите като терапевти. Всеки модел характеризира и акцентира водеща отлика на човека на епохата. Нито един от моделите не изчерпва този човек. Съответно и нито една от терапиите сама за себе си нито разкрива, нито решава неговите проблеми. Но сега само за моделите. За терапиите и консултантските практики — в съответния параграф.

Гордън Олпорт (1897-1967) развива теорията за "зрелия човек". За разлика от Фройд работи с "повърхностни" рационални структури на съзнанието и със здрави хора и смята, че здравата личност е коренно и качествено различна от болната. Ето защо не могат да се правят преноси. В основата на здравата личност стои нейната мотивация за дългосрочни цели, чрез която се изгражда, утвърждава и развива "про-приума" — специфичният "Аз" на личността, въведен от Олпорт. Критериите за здрава личност — разширяване на чувството за Аз-а, връзка с другите и топли отношения, емоционална сигурност, реалистично възприятие и умения за поддържане на професионален статус, обща философия за живота чрез аз-познание и аз-обективиране. Моделът се отличава с отвореността към другите; насоченост напред към бъдещето, оптимистичност и реалистичност, което позволява на човек да бъде здраво заземен и балансиран, същевременно да се самопознава и развива чрез реалистичната саморефлексия.

Откроявам

рациоиалноакцеитиращата; проспективна към бъдещето;

"ти"-ориентация към другия в подхода към личността.

Карл Роджърс (1902-1987) утвърждава "пълноцен-нофункциониращия човек" чрез една афективна стра-тегия на взаимодействие. Пътят към него минава през свободното приемане и изразяване на негативни (или положителни) актуални емоции, за да може личността да приеме и отговорността за своите чув

ства, своите решения и последиците от тях. Т.е. да приеме "потока на живота" и да се пусне по него. Роджърс прибавя чрез този личностноориентиран подход (който го направи твърде популярен и предпочитан теоретик на личностното консултиране в края на ХХ-ти век) към човека неговата отвореност към опита, вяра в собствения организъм, която позволява едно екзистенциално живеене, чувство за свобода и творчество. Това води до актуализация и обновяване на човек. Но липсва известна отговорност към другите; Роджърс е обвиняван и за определена анти-интелектуалност и субективност, които не позволяват сигурност и за консултанта, и за клиента в процеса на консултацията.

Откроявам

концентрирането върху актуалния проблем; афективната;

личностноактивираща ориентация в подхода към личността.

Ерих Фром (1900-1980) залага на социално "продуктивния човек". На основата на изключително добре обоснован социален портрет на "негативната" свобода "от" на съвременния човек, той пледира за една хуманна ориентация на човека, чрез която той ще реализира не консумираща, а пласираща (създаваща) способност. Продуктивният човек е разумен, обективен, хуманен. Постигнал го е като е направил връзка между корените си (миналото) и сегашната си рамка на ориентация (сегашното). Фром е авторът, търсей-ки да свърже убедително миналото и сегашното по един прагматичен социалнополезен начин. Човекът

е социалнозначим, което го прави и личностнореали-зиран и осъществен, а с това му дава и чувство за реална включеност и актуализация в социален и кул-турен план. Откроявам

интеграцията минало и сегашната рамка на живот; социалнопродуктивната пласираща ориентация в подхода към личността.

Ейбрахам Маслоу (1908-1970) подкрепя "себеакту-ализиращия се човек". Маслоу йерархизира ценностите на личността и обосновава една мега-, метамотивация на върха на своята пирамида за непрекъсната себеактуализация (след физическото, социал-но, емоционално и професионално осигуряване). На основата на изследване на изключителни, образцови човешки личности, Маслоу изгражда образа на себе-актуализиращия се човек като спонтанен и естествен; приемащ в единство природа, други и себе си; със социална ориентация и демократичен характер; с чув-ство за хумор и творчески способности; концентриран върху проблемите вън от себе си; независим и автономен; в усамотението си способен за върховни мистични преживявания. Откроявам идеализацията, "тегленето" към мета-актуализацията; свръх-способностите (мистичните щрихи) в подхода към личността.

Карл Юнг (1875-1961) е за един "индивидуализи -ран човек". Той "открива" себе си през безсъзнател

ното, потъвайки надолу и навътре към своите (и универсални родови) архетипове. Безсъзнателното е мост. Личността има три отдела — его (повърхнос-тно съзнателно аз); лично безсъзнавано; колективно безсъзнавано (архетиповете). Тъй като живее и чрез трите отдела, и на трите равнища, човек никога не е нито пълен интроверт, нито пълен екстраверт. Въпросът е да проникнем колкото е възможно по-навътре в себе си. Това проникване и развитие става през целия живот на човека. Основните архетипове са "персоната" (маските ни) и "сянката" (първичните ни инстинкти и страсти); "анимусът" (мъжкият ни характер) и "анимата" (женският ни характер); "ро-довият Аз" (родовото ни човешко самосъзнание и древно чувство за принадлежност към човешкия род). Те ни определят, прониквайки в тях (в себе си), човек се вглъбява. Индивидуализираният човек е индивидуализиран чрез уникалния, само свой, баланс между "персона" и "сянка", който се установява, но е динамичен и непрекъснато се изменя, според проникването в родовия аз. Откроявам

интеграцията съзнателно (сега) и безсъзнателно (минало);

родовият архетип и окултността (като начин на себепознание посредством миналото и тайните на бъдещето)

в подхода към личността.

Виктор Франкъл (1905) практикува логотерапи -ята си за един "трансцендентен човек". И като бягство (спасение) от ужасната действителност, и като

позитивно постигане на духовна вътрешна свобода. Човешката трансцендентна природа има три стълба

— свобода на волята; воля за смисъл; смисъл на жи-вота. Чрез своята логотерапия Франкъл води човека към отношение, съчувствие към страданието; към преживяване; към създаване за другите. Така здрава -та трансцендентна личност има мотивация винаги във всяка ситуация, вън от себе, но той самият оставайки вън от нея — за да я състрадае, преживее и пресъздаде. Т.е. човекът е независим, защото дълбокото му вътрешно самоопределение е вътре в него и никъде другаде. Той контролира съзнателно живота си и постига тези три групи реализации (равнища на цели). Откроявам едновременната съответ-ност и своеобразната "изключеност" на човек от ситуацията като център в подхода към личността. Тази двойнственост на трансцендентния човек се постига чрез баланс на отношение, преживяване, (пре)създаване в в "логометода" (непрекъснатия разговор със себе си и с другия).

Фриц Пърлс (1893-1970) работи според "човека тук и сега". Модификацията на гещалтпеихологията си завоюва трайно място в консултантската практика с ориентацията си към житейските цялости ( завър -шени ситуации) или към гещалтите (незавършени ситуации) като основни структурни компоненти, ко -ито трябва да бъдат "отработвани" в процеса на кон -султантското взаимодействие. Всяка личност се стреми към цялост и всъщност незавършените ситуации

(или чувства), г.е. непреживените докрай случки от живота ни (гещалти), ни карат да се опитваме да го направим. Ако не успеем, се натрупва дефицитът на непреживяното, на незавършеното, на частичното ни аз. Поетапно гещалттерапията ни позволява да ги признаем, да ги приемем, да ги довършим, преминавайки от външен към себеконтрол. Гещалтчовекът, човекът "тук и сега", който з/сивее пълоценно и докрай в ситуацията, е човек себевладеещ се и завърш-ваш. случая, но не просто в поведенчески външен, а във вътрешен рефлексивен и емоционален план. За това е нужна смелост и пълна свобода да изразиш на воля чувствата, преживяното, дори и накърнявайки друг. Ето това

вътрешно довършване, изживяване и рефлексия; свободно (себе)изразяване;

известна безотговорност и незаинтересованост спрямо другите;

афективна ориентация и ингуитивност; преход от външна към себеподкрепа отличавам в гещалтподхода към личността.

Общото за всички модели-образци, е автономността (независимостта, аз-обективацията, себепознани-ето, пласирането) на "здравата" личност. Само че няколко десетилетия след това, няколко десетилетия, които внесоха колосали промени в изследванията и в живота на човечеството, аз смятам, че ако изповядваме действителен хуманизъм и вселенски разум; ако признаем, че медицината и психологията доста отдавна вече доказаха, че е вярна философската макси

ма "всеки мъдрец си е малко луд" и че всяка патоло-гия и норма са частично тавтологични, то ще трябва да признаем също така и че "здрави" и "болни" личности няма. Венка личност е уникална и с уникални способности. Всичко е въпрос на мярка на ситуацията, времето, обкръжението. Мярката, която заедно търсят консултант и клиент. Така както не можем да приложим и никаква мярка (норма) към авторите, всеки от тях преживял своята жизнена драма, от коя -то творческият им уникален дух ражда и теорията.

За да можем да преминем към "информационния човек" на третата вълна, зародили се (както вълната на социално-икономическото развитие, така и човекът) сред океана на класическата психология. Така паралелизмът, който заложих още в определянето на пара(лелно)консултирането, се потвърждава. Днес човекът е и зрял (целеустремен в смисъла на Олпорт), но и афективно невъздържан (в смисъла на Пърлс и донякъде на Роджърс); и социалнопродуктивен (пла -сиращ се според Фром), но и индивидуализиран "за-ради" Юнг; и трансцендентен чрез Франкъл, но и тук и сега в гещалтите на Пърлс (тъкмо връзката с генеалогията); и себеактуализиращ се (бидейки по всички тези начини или в някакъв уникален личен баланс).

Неокласическите ни представи за човека от третата вълна

Тези варианти през втората половина на ХХ -ти век са последвани от представата и налагането на "информационния човек" като продукт на компютъ

рния минал век. Аз го присъединявам като осми към групата на "здравите личностни модели". С откриването и доказването, обаче, на простичкото положение, че информацията има енергиен характер и е присъща на всяка система, и на веществото, терминът "информационен" престава да носи каквото и да е обозначаващо, отличаващо съдържание. Независимо от това, инерцията ни кара още да говорим за информационни технологии, информационна дейност (като че ли има някакви други), за информационен човек. Неинформационни структури и полета във Вселената няма. И все пак, нека изясним логиката, за да е ясен след това преходът ни към генеалогичния човек с претенцията му за качествена отлика и определеност. Няколко групи епохални открития променят постепенно, трудно, не без съпротива, но все пак променят визията ни за света и за самите нас.

Холографският образ е открит от 01е1ег 1ип§ (1ип§ 1996: 5—10) като прави портрети въз основа на ли -нейна ортогонална система. На принципа отворено/ затворено, едновременно се появяват и изчезват об -рази. Едни и същи образи се оказват и материални, и нематериални в един и същи момент. В Ню Йорк има музей на холографията. Това откритие дава своя тласък в категориите научни интерпретации, предлагащи ново разбиране на обектите от заобикалящата ни среда. Като носител на информация, всеки обект може да се яви като материален, но и да бъде "скрит", нематериален. Състоянията и поведението му зависят от контакта с другите обекти. Човешкият мозък като холограма е едновременно и материален, и не

материален. Човешкият интелект реализира винаги само част от своята възможна програма и това се определя от взаимодействието на човек със средата. Човешкият живот е реализация само на една от възможните си милиарди космически програми. Но през бременността майка и дете ги живеят всичките.

Фракталите на Benoit Mandelbort( (Mandelbort 1995: 75—82) са структури, състоящи се от части, които са подобни на цялото. Фрагментът се оказва образ на системата. Всъщност всяка система се оказ-ва неразложима, неунищожима, съхранима като носител и пазител на цялата си собствена информа -ция.Всяка точка, всеки момент, са точки и моменти като нови начала — същите като информация, но други като посока. Всяка система има безкрайни възмож-ности да се мултиплицира, трансформирайки се едноврменно. Тези процеси са акомодационни, адап -тационни и еволюиращи непрекъснато. Като каква ще възприемем ние една система, зависи от възмож -ностите на нашето възприятие. Процесът на познание е винаги едно безкрайно приближаване/отда -лечаване. Богатството на живота зависи от богатство-то на отношението ни към него.

Пирохимиограмите са открити в експериментите на Arrthur Unger ( Unger 1996: 89—93) върху кожа. Той драска фрески върху метален лист хартия и ги затопля. Пламъкът нагрява надраскания метал в различните му релефни участъци до различна температура и всеки се оцветява в различен цвят. Това откритие е съзвучно с начина на получаване, разчитане и обработване от новите поколения компютри на кос -

мическите снимки. Подобно на функционирането на човешкото око, което вижда благодарение на пречупването под различен ъгъл и последвалото разлагане на светлината на различни цветове. Грандиозното и вълнуващото е, че се откриват общи принципи на функциониране в "живата" и "неживата" природа. Т.е., оказва се, че това паметно и вековно разграничение, което ни определяше като видово човешко самосъзнание, е безсмислено, то вече не работи като принцип и отправна точка на анализиране, Съпоставяне, прогнозиране.

Във формиращите практики в края на ХХ-ти и в началото на нашия век, все повече внимание се обръща на самоподготовката, саморазвитието, самоконтрола на самопознаващия се човек. През 60-те години на миналия век възниква направлението на софро-логията ("sophrologie"). Терминът е въведен от не-вропсихиатъра А. Caycedo с обяснението, че има три корена — "sos" (спокоен, хармоничен), "phren" (чувствителност на орган, свързан с мозъка; вид съзнание), "logos" (наука, познание). Софрологията предлага една школа, училище за "хармонично човешко съзнание" (Loussouarn, Т. 1986 : 12). Три са основни -те пътища-механизми за подобно формиране: софро-низацията — развитие на тяло и ум чрез вглъбяване, медитация, често водена от учител; интрасофронич-ни активности за промяна и трансформация на определени навици и стереотипи; десофронизация — "отваряне" отново на тялото и ума за външни активности. Първият и третият стадии, опосредствани от со-фроничеките активности приличат на редуването на

горещ и студен душ за засилване и регулиране на енергийното и ментално "кръвообръщение" на човека. Главният извод от подобни опити е в съвременните усилия на човек и на образователните практики да усвоят, да си припомнят, да използват максимално съществуващите древни и изпитани практики за кул-тивиране на тялото и духа за постигане на единство с човешката среда не само в тесен личен и социален план, но в универсален екоплан.

Налагането едно върху друго на тези открития първо, води до прегрупиране на научните направления, следователно и на техните подходи, механизми и начини на познание, и второ, променя подходите и визията не само за човешкия интелект, но за чо -вешката личност.

Първо, интердисциплинните кръстовища: пресичащи се когнитивни нови траектории се открояват и са се наложили вече със сигурност в следните позиции:

1. Невропсихология — изучава зависимостите между когнитивни дефицити, характеризирани на психологическо ниво, и мозъчните дисфункции, анализирани от неврологията, чрез компютърни симулации.

2. Психолингвистика — изучава психичните основи на езиковата компетентност.

3. Психофизика — изследва сензорните системи на човека и животните като физични системи, като прави и обратния трансфер.

4. Роботика — прави връзка между изкуствения интелект (невропсихология) и механиката; развива и

се опира на математическата теория за контрола.

Чрез тези и други гранични тенденции на основа -та на интердисциплинността се оформят три големи области когнитивни научни направления: технически науки, науки за природата, науки за човека.

Особено показателна е ролята на компютрите и в трите направления, но не като технически системи, а като "културни системи" (терминът мой — Я. КМ.), които възпроизвеждайки, влизайки в диалог и трансформирайки нашата мозъчна дейност, променят и нашите естетически и културни перцепции. А оттам — нашите културни и естетически дейностни и поведенчески модели. Направлението на компютър-ното изкуство и съответно социология на изкуството възникват през 60-те г. на миналия век в САЩ. Каква е същността и особеностите на тази културна връзка между компютъра и човешкия интелект? Разбирането й е изключително важно от педагогическа гледна точка, защото може да обясни не само продуктивността на сътрудничеството, но и проблемите и натоварването на човешката психика и интелект, които произтичат от него като вреда и угроза. А балансирането и оразмеряването между плюсовете и минусите на научните постижения е социална и мисионерска задача на образованието, преди всичко.

Когато човек репрезентира директни сетивни сигнали, това са реални репрезентации и се получават реални обекти — това е реалност от първа степен. По-нататък, когато репрезентира отделени от реалния обект елементи и ги свързва с други такива от

друг реален обект, се осъществява репрезентация на реални обекти, но от втора степен — с действителни елементи, но недействителни като цялост — това е реална реалност или реалност от втора степен. Трето, когато човек репрезентира въображаеми в момента сигнали (но по принцип съответни на реални дразнители и обекти), се получават въображаеми виртуални обекти и това е виртуална реалност от трета степен. Накрая, когато човек репрезентира по принцип въображаеми за него и не само за него сигнали, се получава една виртуална виртуалност — реалност от четвърта степен. Обикновено всички нормални (здрави) човешки същества са способни да репрезентират реалност от първа степен. На втора степен говорим за продуктивни и творчески способности — способностите да се разчленяват и синтезират различни елементи. На трета и четвърта степен може да става дума за специални и изключителни способности, за свръх надареност и прогностична сила. И сега, какво прави компютърът (Renaud 1995: 38-46; Forsyth 1997: 86-92)?

Първоначално, чрез способностите си за изчисляване, в него е заложено да превръща физическите обекти във виртуални (кодиране);

По-ната1ък, да превръща виртуалните обекти във физически (разчитане чрез декодиране за получаване, например на космическите снимки)-,

Още по-нататък, да прави преходите виртуално-физическо и обратно в безконечност (създаване на свъркодове);

Още по-нататък, да превръща виртуални обекти

във виртуални, съкращавайки междинното реално звено (големи свръхкодирани вериги и виртуално моделиране).

Не може да не се отчете, че модерните компютърни поколения тъкмо чрез свръхизчислителните си способности могат много по-бързо, в по-голяма степен да моделират, кодират и декодират едновременно, но не допълвайки или следвайки, а симулирайки човешката репрезентативна дейност и с това — предизвиквайки я в равностоен в началото, но после свръхнатоварващ и непосилен за нея диалог. Ком -пютърът създава многостепени реална реалност и виртуална виртуалност, които се пресичат, надграждат в цялостни и непрекъснато мултиплициращи се светове, където границите между фикция и действителност ги няма, понеже съществува осезани-ето и действителното усещане и реакция на сензорните системи на човека. Нещо повече — тези компютърни светове са конструирани от повече гледни точки, от повече позиции, с които дори и теоретически не разполагат и не могат да осигурят двете човешки очи като оптико-визуална система, акустико-слуховата ни система, кинестетичната ни и тактилна системи, висцералното ни вътрешно сетиво, химико -олфактивната (обонятелната) ни система, вкусово-термичната ни система. Както е при стереоскопа, който чрез съчетаването на безкрайните изчислителни възможности на компютъра на основата на дискретния принцип и на резултатите от последните изследвания за симулиране на докосване, на движения на глава и тяло прави така, че човек да се потопи

синестезно (не наведнъж или едновременно, а комплексно като едно ново цялостно сетиво) в многостепенна реалност/виртуалност. Тя е настроена на чес -тотата и вибрациите на неговите сензорни системи

— основен физиологически принцип на взаимодей-ствие и контакт на човек със средата. В естествената среда човек установява контакт и възприема дразнения от сигнали и обекти, настроени на неговата честота, за които той е отворен. Пренасищане има рядко, защото степента на натоварване се регулира от природата и тези, които могат да понесат по-голямото информационно натоварване, държат ключа за това. Компютърът създва изкуствена среда, вече настроена на всички човешки вълни, но която далеч не всички индивиди могат да понесат без сериозни последствия. Ключът за регулиране на степента на взаимодействие и информационно натоварване не е вече в човешките сензорни системи, а в средата. Чо-век се оказва в позиция на обсаден, атакуван и като резултат — информационно блокиран.

Поставя се с нова и още по-тревожна сила големият въпрос за познанието като въпрос на прехода образ — информация — познание (Renaud 1995: 39). Вместо да изпишем вежди, избождаме очи. Дават ли ни виртуалните образи (виртуалната реалност) действително познание за реалността? Може ли всеки да извърши редукционния преход, отнемането от мултиплицирания свят на виртуалната реалност до обективния действителен свят, който се оказва победен, по-едноцветен, едностепенен за разлика от многостепенния виртуален? Тук не става дума за ко -

личество или качество интелект, за възпитание и морал, а за обективни процеси, физиологически обус-ловени от спецификата на взаимодействието компютърен изкуствен (хиперболизиран в определени аспекти) интелект — човешки естествен интелект. Върху това взаимодействие може ползотворно да се влияе само професионално и със същата дълбочинна прецизност.

Компютърът събира три качествено различни реалности за репрезентация — действителната обективна реалност; въображаемата реалност; виртуал-ната собствено компютърна реалност като превръщане на въображаемото в реално.

Когато виртуалното надвишава индивидуалните човешки възможности за въображение (или те не са се развили/освободили още), въображението отпада (отказва се) и виртуалното атакува само реалните репрезентации на човека и няма никакъв отговор, те блокират вместо да се развиват или използват (Mandelbrot 1995: 39).

Последните поколения компютри са конструирани по законите на висшата математика от IV-та и V-

та степен, на принципите на репрезентацията вирту-ално-виртуално — нито изучавани, нито достъпни за масовия човек. Компютърните технологии днес не са за масовия информационен човек. Той ги усвоява като консуматор. Масовият човек се разболява физически и психически поради просто и логически неизбежно несъответствие между собствената си естествена мозъчно-физиологична и психически степенувана конструкция и компютърните хиперболизирани, макар и частично, конструкции. Интерактивността в най-ключовите точки на програмата е псевдоинтерактив-ност, защото точно в тези моменти човекът е респондент и нищо повече. Виртуалният човек е или гений, или човек с проблеми (меко казано). Както Бог държи ключа в библейската генеалогия, така и тук компютърът движи взаимоотношението. Илюзията е точно онази оптическа измама, консатирана и прогнозирана гениално от учения — математика и физика, и астронома, и т.н. Айнщайн, само че уплътнена многократно и заздравяваща нашия затвор.

Разбира се, масофикацията е нещо неизбежно, и нещо донякъде положително, в днешно време. Но ако в институционален план в образованието, на пазара на труда, в предприятието, тя може да се инплантира и овладява, и използва, то в консултантската практика тя е немислима. След училище, след работа, след развлечения, след семейство, след любови, човекът идва при мен, идва при консултанта късно ве-чер, за да може да премине през нощта към следващия ден. Свръзката, включването на разпокъсаните сегменти е задачата и опитът на генеалогичното кон

султиране. Затова "включеност" на генеалогичния човек е ключовата му характеристика и ключово -то допълнение/уточнение към така лелеяната негова автономност през ХХ1-ви век.

Един заслужаващ внимание опит е този, на базата на разбирането и обосноваването на холотропите. Станислав Гроф разработва и развива психотераггев -тичната си практика за стимулиране на холотропии-те състояния на съзнанието на клиента (Гроф 2000), оттам за стабилизиране на холотропния човек. Това са състояния на пълна отвореност и отпуснатост на човешкото съзнание, подобни на медитативните, но тук човек напълно съзнава случващото се, преживяваното, може да участва в него и в този смисъл да го контролира. Човек е буден и знае, че случващото се с него е негово дело. В такива състояния човек може да посети, да опознае, да "усвои" другите си измерения, инак недостъпни за нас — транспсихологическите и перинаталните(предродилните) времена и пространства. Това е да излезеш в "открито море", да излезеш от орбита в открития космос. Важното за нас:

това не са магични, фантастични, аномални състояния, постижими за малцина, а дадени като възможност на човешката природа въобще — на всеки;

средствата са различни. Гроф използва в своята практика дозирани психеделични вещества. Тук няма да дискутираме "за" и "против". Авторът при -вежда множество изследвания и факти за участието на тези вещества в културното и духовно развитие на

човечеството. Подходът е отворен и предлага да се опитва непрекъснато, за да може човек да отпусне, да отвори сетивата и духа си за достигане и до холот-ропного ниво на съществуването;

идеята за холотропа се доближава до идеята за холограмата — отделното, частното пространство, разтваряйки се, поглъща и отразява тоталното. Така личният опит усвоява универсалния, единицата се превръща в единство;

преходите са възможни, не са страшни и опасни за човека, стига да е подготвен. Оздравителни са.

холотропната терапия на Ст. Гроф ми дава ос -нование да обособя още един тип здрава личност — холотропната като деветият модел в нашата хро -нология.

Стигаме постепенно и трудно до втория аспект на промените — във визията за човешката личност. Информационният й характер не я определя, не я отличава, не я окачествява. След "зрелия", "пълноцен-нофункциониращия", "продуктивния", "себеактуали-зиращия се", "индивидуализирания", "трансцендент-ния", "човекът тук и сега", след "информационния", след "холотропния", идва ред на "генеалогичния" човек. Също като цветовете на реката в известната приказка. И също както там, вероятно след него ще дойдат и друг тип човеци. Еволюцията го подсказва. Но моята епоха ми позволява да обозра и да усетя идването на генеалогичния човешки тип.

Стигаме до общия наглед

Ще представя в комбинирана фигура разположе-нието на "здравите" ни личности — интерес за нашето консултиране, за да присъединя след това генеа-логичия тип. Фигурата включва авторите, формулите за "здрава личност", ключовите думи за тяхната характеристика и сеченията в разбиранията им — частични и общи.

Включена е тази автономност, което означава, че:

човек (всеки организъм, нещото) само давайки автономност,, бива автономен;

само балансирайки между метаморфозите, ост а ва ко н ста н те н и устойчи в ;

само отчитайки промените и сменяйки посоката, следва Посоката;

само живеейки многото си биографии, създава уникалната си биография;

само бидейки, в този смисъл, зародиш във всеки един момент на нещо ново, се самопоражда и са-мообновява с автентичните си коренни сили; престава да има едно начало, една майка, една причина, един корен — в дълбините си всички сме едноизворни и взаимоизворни; с това той става нач а ло ;

винаги има резерви, защото отвореният и включен организъм "се зарежда" непрекъснато като самият той зарежда средата;

само жертвайке се (давайки), се продължава. Включеността не оначава консумация, а взаи -мообмен. Затова генеалогичният човек е екочовек

МОДЕЛИ НА ЗДРАВАТА ЛИЧНОСТ

Гордън Карл Ерих Ейбр. Карл Виктор

Олпорт Роджърс Фром Маслоу Юнг Франкъл

1897-1967 1902-1987 1900-1980 1908-1970 1875-1961 1905-1978

Формули за ^{Зрелият} Човека

Автори

Параметри

Ключови

думи

Цели, "Пропри -ум"

Пълноценно функциониращи -ят

Лична отговор-ност, Изразяване

Продук -тивният

Пласира -ща

ориента -ция,

Свобода

"за"

Себеакту-ализира-щият се

Себеакту-

ализация,

Мстацен-

ности

Индиви-

дуализи-

раният

Архетип

Развитие

през

целия

живот

Трапсцеп-

дентният

Воля/

Свобода/

Смисъл,

Съзижда-

ие

СЕЧЕНИЯ

афективно антиинтелектуално Себепознаиие / Аз-обекпшвация / Аз-контрол — АВТОНОМНОСТ

ИНФОРМАЦИОНЕН ЧОВЕК ХОЛОТРОПЕН ЧОВЕК ГЕНЕАЛОГИЧЕН ЧОВЕК - ЕКО-ЧОВЕК начала-извори зародиш/самопораждане биографии

Фриц

Пърлс

1893-1970

Човекът "тук" и "сега"

Гещалги

Себепод-

крепа

като най-деликатно и фино участие в Живота. Еко-човекът отчита и с това зачита живота и на дру-гите. На взаимообмен, на екоживот, човек се учи, макар това да е естеството на връзката му с нещата, света, природата, универсума. Най-понятният и реален път на това учене и на това подпомагане е чрез обуче-нието и упражняването в генеалогично мислене.

Втора част Консултиране / Генеалогично консултиране 1. Класиката на консултантската практика в съпоставка

След представянето на моделите, преминавам към представяне в съпоставка и на практиките за консултиране и терапия на личността. Още от Фройд, К. Юнг, В. Франкъл донякъде, Фриц Пърлс донякъде, изваждат миналото като мъртъв и чужд архетип (Юнг) и човек го приема без да може да преодолее страха си от него. Станислав Гроф чрез холотропното съзнание (терапия) се опитва да накара човек да премине през него и през паралелните светове (времена) като нестинар през жарава — без да се опари, но и без нищо да поеме. Аз, проектирайки синергетиката, се опитвам да съживя архетипа чрез включването му в про -цеса на пораждане в личната жизнена генеалогия и човек съзнателно да прокара, види и преживее връзката си с него; и с архетиповете на другите. Това съще-ствено отличава генеалогичното консултиране и ге -неалогията от родословни дървета, съставянето на история, хронология на проблема.

Неслучайно майстер Екхарт и мистицизмът се преоткриват в ученията и практиките на К. Юнг, Е. Фром, В. Франкъл. Имат склонност към окултност, мистицизъм. Защото проникването в дълбините на

сегашния, на миналите (си) животи и в паралелните светове е свързано с интуитивно-медитавини процедури и състояния. Затова говорим и определям генеалогичното консултиране като пара(лелно)консулти-ране за един пара(лелен)човек.

Обобщеното представяне на ключовите понятия', психотерапевтични и консултантски методи и техните етани в теориите на основните класически автори, които разгледахме и като модели на "здрава личност" по-горе, е направено според изследванията върху ортодоксалната психоанализа на развитието на великолепния български интерпретатор Иван Димит -ров (Димитров 2001) и върху синтеза на емоция и ког-ниция в консултантската практика, прецизно проследен като тенденция от Теодора Стоева (Стоева 2003).

Психоанализа и нейните варианти

Психоанализа (Зигмунд Фройд 1856-1939)

Основни понятия — несъзнавано (спомени, навици); То — подсъзнавано; Аз— собствената личност; СвръхАз — дресиран Аз от Цензурата (възпитанието); изтласкване; комплекси; сънища.

Два принципа на психичната дейност — на удоволствието (желаещ Аз) и на реалността (на ползата и избягва вредата); религията избягва първия, наука -та ги свързва чрез еклектика, изкуството ги примирява, възпитанието се опитва да преодолее първия.

Методи — хипноза; свободни асоциации, които осигуряват един вид вторично възпитание. Много съществени са паралингвистичните (тон, интонация, сила...) и екстралингвистичните (смяна на темата, па -узи, поза...) особености на гласа на консултанта-те-рапевт по време на сеансите.

Критика — на оригиналността на теорията, като синтез на френска и немска култури: Анзийо твърди, че "То" е взето като термин и смисъл от Ницше; Ж.-Фр. Хербарт е развил идеята за "психичен конфликт" в учебник по емпирична психология; Шерток смята, че още изследванията на Шарко-Бернхайм за причините от психичен (не физиологичен) характер при мъжка хистерия потвърждават значението на подсъзнанието за физиологичното и психично здраве На личността.

Индивидуална психология (Алфред Адлер 1870-1937)

Основни понятия — комплекс за непълноценност; компенсация чрез власт и превъзходство; социален интерес и общност; стремеж към съвършенство и стил на живот. Съзнавано и Несъзнавано — две половинки

Логика — изходна предпоставка, но причините са в отношенията с външната среда.

Възстановяване (като ресоциализация, роля на училището) — плюс-ситуации чрез развитие на чув -ство за общност — до преодоляване чувството за малоценност.

Карен Хорни (1885-1952)

Свързва Фройд и Адлер — психичните процеси се развиват в общуването с другия

Аналитична психология (Карл Юнг 1875-1961)

Динамични отношения Съзнавано/Несъзнавано — психологията е анализ чрез различни теории (1) на продуктите на съзнателната дейност (2)

Методи — анализ на симптомите (хипноза); асоциативен експеримент; анамнеза (съзнателно възпроизвеждане); анализ на несъзнаваното (сънища); активно въображение (творчество).

Етапи — 1 — проециране и възприемане чрез детството;

2 — лични/нелични съдържания в проекциите // запазване на неличните като архетипове

3 — очистване архетиповете от личното отношение към аналитика

4 — обективиране (универсализиране) на архетиповете// към себе си

След 1, 2, 3, 4 — очистване с основен термин "трансфер"

Периодизация — развитие през целия живот: детство (до 14); юношество и ранна зрялост (15-25); средна възраст (26-50, към самостта); истинска зрялост и старост (51 -...)

Възпитание — чрез пример (спонтанно); чрез норми (колективно); индивидуално

Надарени деца — сходни с умствено изостаналите (немарливост, сънливост...); неравномерно развитие (интелектуално, емоционално, морално)

Когнитивни подходи (А. Бек, А. Елис)

А. Елис — рационални срещу ирационални съждения.

Психичното разстройство — резултат от ираци-онално (негативни подсъзнателни съждения) и нело -гично мислене.

Да се атакуват чрез езика (човек е символно същество) за реорганизация на перцепциите, отношенията, мислите, а оттам и на състоянията и проблемите.

Нелогични ирационални безсмислени идеи на съвременния западен човек:

1. Важно е всеки човек да бъде одобряван и обичан

в общността.

2. Човек трябва да е компетентен и адекватен, за да

се счита със стойност.

3. Лошите и порочни хора трябва да бъдат наказ -

вани.

4. Ужасно е, ако нещата не са така, както човек же -

лае да са.

5. Нещастието е причинено от външни обстоятел

ства и човек Няма контрол.

6. Непрекъснато трябва да разсъждаваме за опас -

ните неща и събития.

7. По-лесно е да избягваме трудности и отговорно

сти, отколкото да ги посрещаме.

8. Човек зависи от другите и е добре някой по-силен да го подкрепя.

9. Миналите събития ни влияят, те са детерминанти на настоящето.

10. Човек трябва да се безпокои за проблемите на другите.

11. Има перфектно решение на всичко и то трябва да бъде намерено.

А. Бек - логически правилни срещу логически не -правилни съждения. В рамките само на рационално-то.

Умение за решаване на проблем срещу неумение

— практически ориентиран. Известна манипулатив-ност.

Афективно ориентирани подходи (К. Роджърс, Ф. Пърлс-гещалтерапия)

Карл Роджърс (личностноцентриран подход)

Основни понятия — чувство (емоционално оцветено преживявне, включва емоцията и когницията) — себепознание и личен опит — до "доверие в себе си"

Принципи — изразяване на неприемливи емоции; "тук и сега"; отговорност.

Метод — консултацията

Етапи (7 — ключов 4) — чувствата и значенията не се признават и не се проявяват; проявяват се, но не се признават и приемат; и негативните чувства с ниска степен на приемане и отговорност; диференциация от клиента (емоция и когниция); свободно се изразяват с

изненада; приемат се като "е"; израз, приемане, отговорност пред себе си.

Фриц Пърлс (гещалттерапията)

Принципи — афективно осъзнаване на връзката личност среда (акцент върху качеството на преживяването, не върху съдържанието); разблокиране на Свръхконтрола; до естественост на преживяванията.

Основни понятия — емоции (регулатор на връзките със средата); естествено развитие; свръхконтрол; блокиране/разблокиране; недовършено преживяване.

Метод — консултацията

Етапи (4) — да разбере как блокира (свръхконт-рол); разблокиране; осъзнаване на емоцията (афек-тивно осъзнаване — емоция и когниция); "довършва-не на преживяването". Преминаваме от външен към себеконтрол.

Когнитивно-афективни подходи (Л. Грийнбърг)

Принципи — синтез на афективни и когнитивни процеси

Метод - консултация

Етапи (8) — 1 —приемане чрез признаване

2 — създаване на значение чрез лич-на оценка (синтез Емоционално/Когнитивно още първи и втори етап)

3 — провокиране чрез активиране на

афект

4 — отговорност

5 — модификация

6 — емоционално-корективно преживяване

7 — цялостна модификация и реорганизация на когнитивно/афективните редици

8 — психична промяна, чувство за достойно и ценно същество

Този своеобразен преглед изявява генеалогичните връзки на пораждане между големите в история на психологическата терапия и консултантската практика. Основната ос е по посока интеграция когни-тивни/афективни компоненти; подпомагане/самопод-помагане; външен/вътрешен контрол; приемане на другия/самоприемане; терапия/автотренингови умения. Към интеграция външен/вътрешен аз-свят и към интеграция консултант/клиент. Към интеграция и отпушване на проходите между под/актуални/свръх светове. Бащата е Зигмунд Фройд, но както всички деца, и неговите не само се отклоняват, но и го отричат. С това — продължават по най-блестящ начин, потвърждавайки пораждането си от него. И от преди него. Почернени са кръстовищата, ключовите центрове на "захващане", на пораждане на идеите едни в други и едни от други. Това е достатъчно за професионалния генеалогичен прочит. Защото генеалогично паралелно консултиране трудно би било реализирано от консултант по предписание, който "не е познал" генеалогията.

Затова е време (и място) за следващия параграф.

2. Консултантът между дилетантщината, квалификацията и таланта

За първото няма да говорим по две причини: ед-ната, дилетантщината и шарлатанството в социал-ното подпомагане (с прототипи жречество, шаманство, гадателство, лечителство) отдавна са масово явление и лесно достъпни за статистическо описание (сиреч надеждно изследвани) и втората причина, по-интересни са не толкова дилетантщината и квалификацията сами по себе си, а непрекъснатите симбио-тични форми, които се пораждат между тях. Оказва се, че дори и с висока професионална квалификация, сигурна диплома, професионален опит, частна практика и т.н., множество курсове и сертификати, международни и разни общностни признания, консул -тантът може успешно да е про-форма, да е част от тази огромна социална пирамида, наричам я с разбиране, което никак не пречи на негодуванието ми, пирамидата на експоненциалното "ре" — р(е)интегра-ция, (ре)социализации, п(ре)възпитание, (ре)анимация, (ре)хабилитация, (ре)институционализация, (реставрация. Това "ре" се бута навсякъде и ако в социално-икономически, археологически, историко-мемориален план донякъде го (въз)приемам, то в педагогически, психолого-педагогически, консултантски план не го проумявам. Защо тогава издигаме платната на профилактики, превенции, хигиени, предпазни мерки, контрацептиви във всякакъв смисъл!

По отношение на професионалната квалификация

— висша, академически издържана, конвертируема по всички показатели за трансфер на кредити, дипломи и специалисти, то тази професионална квалификация осигурява нормата, средностатистическия консул-тант, съответен на щатните таблици и кода в номенклатурата на професии на националния и международен пазар на труда. Ето една примерна квалифика-ционна характеристика на социалния работник (консултантската услуга е неизменна част от професионалните му функции), която би трябвало да ползва институциите за подготовка, а след това и за наемане на тези специалисти.

Образователно-квалификационна характеристика на специалист "социален работник”

Обект па професионалната дейност: сферата на социалното подпомагане.

Предмет на професионална дейност: различни видове социални услуги.

Степен на образование и професионална квали -фикация: висше образование (бакалавър, магистър), четвърта степен на професионална квалификация.

Позиция в Националния класификатор на професиите: в класове Аналитични и Приложни специа-ли с ти .

Код по НКП Клас-подклас-група-единична

група професии

2 Аналитични специалисти

24 Други аналитични специалисти

241 Аналитични специалисти в

стопанската дейност 2412 Специалисти по социално

осигуряване

242 Аналитични специалисти в областта на социалните науки

2445 Аналитични специалисти по

социални дейности 247 Аналитични специалисти в

държавната администрация 2475 Аналитични специалисти в

инспекциите по труда

3 Приложни специалисти

322 Приложни специалисти

в здравеопазването 346 Приложни специалисти

по социални дейности 3461 Приложни специалисти

по социални дейности

Типове работни места: висши училища (универ-ситети и колежи); научно-изследователски институти и центрове; научно-изследователски лаборатории; детски учебно-възпитателни заведения; учебно-възпитателни заведения за специализирана подготовка;

детски педагогически стаи; локални общински структури; здравни заведения; санаториуми; извънучилищни центрове; домове за възрастни и стари хора; частни кабинети; държавни институции; неправителствени организации; заведения за лишаване от свобода.

Типове професионални позиции (длъжности): социален работник; експерт; консултант; специалист по професионално ориентиране; специалист по социал-но осигуряване; управленски длъжности и позиции на всички равнища в системата за социално подпомагане.

Работна среда: личностно наситена, директен контакт с клиента

Професионални функции: информираща; диагностицираща; гностическа (изследователска); консултираща; комуникираща; организираща и управленска

Основни групи професионални дейности:

1. Осъществява професионална практическа дейност в правителствени и неправителствени структури за социална работа на всички равнища.

2. Предоставя социални помощи и услуги на лица и семейства.

3. Организира и координира социалната работа с отделни лица и социални групи с особени нужди; съдейства за интегриране на дейността на различни фактори и институции.

4. Разработва и реализира проекти в областта на социалната работа.

5. Осъществява организационно-управленска и административна дейност в социалните служби, организации.

Професионални роли като връзка с различните групи:

Група на директно взаимодействие с клиента: като консултант, посредник, съветник, информатор.

Група на професионалните колегиални взаимодей -ствия — като събеседник, посредник, помощник, партньор, сътрудник, опонент, експерт, консултант, съуправленец.

Група на професионалните взаимодействия с дру-ги институции и други социални групи — като посредник, консултант, съветник, експерт, общественик, представител.

Професионален риск: от хипер информационно и емоционално натоварване.

Основни групи професионални компетентности като резултат от курса на висша образователно-професионална подготовка на социалния работник:

Научноизследователска и научноприложна

1. Да следи новостите в областта си на специализация.

2. Умение да формулира проблема и да поставя целта.

3. Да определя нуждите от информация — налич-на и липсваща.

4. Да открива и да ползва вътрешни и външни из -точници на информация.

5. Да създава мрежа от контакти.

6. Да намира необходимите ресурси.

7. Да планира дейността (изследването).

8. Да може да характеризира различните групи и източници за информация и контакт.

9. Да обработи и анализира информацията.

Комуникационна

1. Да обработи и структурира информацията.

2. Да адаптира информацията към възрастта и особеностите на клиентите и аудиторията.

3. Да активизира за участие другите в процеса на комуникация.

4. Да експлицира (представи) информацията — да я комуникира.

5. Да направи анализ и оценка на резултата и ефекта.

6. Да внесе корекции в целите и да проектира нови перспективи, стратегии, тактики.

Методическа (интервенираща за влияние и послание към различните групи)

1. Да познава различните групи за контакт и да характеризира конкретната (ученици, родители, ко-леги, социални партньори, клиенти, общественост).

2. Да определи задачите си на връзката и влиянието върху нея.

3. Да проектира дейността си.

4. Да познава и използва възможностите на раз -личните видове стратегии и механизми в сферата на социалната работа.

5. Избор на най-подходящите методи и средства за контакт.

6. Умение да диференцира и индивидуализира различните методи и техники.

7. Текущо регулиране и адаптиране (промени) при необходимост в контакта.

8. Анализ на ефективността, оценка и нови цели.

Диагностична

1. Познава обекта и предмета на диагностика.

2. Обективно и независимо диагностициране.

3. Познава основните трудности и силни страни на клиента.

4. Да се анализират, преценяват и прогнозират резултати, системи, ситуации, тенденции.

Организационна и управленска

1. Социалният работник познава и прилага групо-вата и индивидуална мотивация за работа.

2. Планира съдържателно, методически, реализа-ционно процеса на социално подпомагане.

3. Регулира текущо дейността (наблюдава, пома -га, консултира, коригира, текущо оценява...).

4. Съгласува функциите, отговорностите, дейностите на всички участници.

5. Анализира и оценява дейността.

6. Извежда новите приоритети на дейността.

Информационна и Работа с документация

Умения за намиране, използване и излъчване на информация на всички равнища.

Да спазва принципите на конфиденциалност и доверителност.

Поддържане на документация — интерпретатив-ни, селективни и прогностични способности.

Професионален профил на социалния работник Общи професионални качества

1. Висока обща култура.

2. Интелектуална сфера — наблюдателност; голям обем, разпределение и концентрация на вниманието; логически и интерпретативни способности; креатив-ност и оригиналност на мисълта.

3. Високо владеене на български език и два чужди езика.

4. Специализирани познания в областта и в другите социални сфери.

5. Познания и владеене на комуникационните технологии и техника за вътрешна и външна комуника-ция.

6. Обработка на автентични документи.

7. Количествена и качествена обработка на големи масиви информация.

8. Да реализира специфичните методи за социал-но подпомагане и консултиране.

9. Умения за обективно оценяване.

10. За публична дейност — преговори, разговори, установяване на контакти, участие в събития.

11 . Стратегически качества за определяне на политиката на организацията.

12. Умения за самоорганизация на работното време.

13 . Умения за определяне на приоритетите — дългосрочни и краткосрочни.

14. Умения за организация на работната среда и на работното място.

15. Умения за професионална импровизация.

16. Разумен професионален риск.

17. Способност за критична оценка и автономни професионални решения.

18.Гъвкав професионален стил — адаптивност към средата и умение да накара средата да се адаптира към професионалните цели.

19. Професионална интегрираност в колектива и общността, в гилдията.

20. Висок социален интерес — стабилна структура на социални ценности, потребност и готовност да помага другите хора и да съдейства за решаване на общосоциални и универсални човешки проблеми.

21 . Способности за лична промоция и представяне при търсене и кандидатстване за работа, в нови професионални ситуации.

Личностни качества

1. Висок капацитет да слуша.

2. Експресия по различни начини — вербално, пис-мено, визуално; директно и индиректно.

3. Гласови качества — тембър, дикция, техника на говора.

4. Емоционална балансираност и стабилност, хладнокръвност и себевладеене в рискови ситуации.

5. Емпатийност, установяване на мрежа от кон -такти и нейното поддържане.

6. Висока работоспособност, издържливост на интензифициран труд и напрежение.

7. Висока адаптивност към различни социални групи..

8. Устойчивост на стресови фактори.

9. Стабилна, устойчива, широка и действена професионална насоченост към социалните дейности.

10. Независимост и обективност на мисленето и позицията - устойчивост на чужди влияния и натиск.

11 . Екипност и сътрудничество — да поема, да делегира, да разпределя отговорности.

12. Да се саморегулира.

13. Професионално-етични качества — конфи-денциалност и доверителност, дискретност, лоялност.

14. Съобразителност, находчивост.

15 . Дипломатичност.

16. Упоритост, последователност и постоянство.

17. Умения за релаксация и авто-отпускане.

Образователно-квалификационни модули а учебния план и програма на специалност "социални дей -ности", образователна степен "бакалавър"

1. Задължителен модул базова познавателна подготовка.

2. Модул "методика на социалната работа"

— избираем.

3. Модул "Психологически дисциплини".

4. Модул "Педагогически дисциплини".

5. Модул "Социално-икономически дисцип -

лини".

6. Модул "Медицински дисциплини".

7. Модул "Юридически дисциплини".

8. Избираем профил "Социална работа с деца".

9. Избираем профил "Социална работа в сферата на трудовата заетост".

10. Избираем профил "Клинична социална работа".

11 . Практики и стажове във всички основни институции на социална работа и социални дейности

Претоварена е, тежка е, по-подробна от необходимото. Поддала съм се на усилието да закодирам в някакъв документ (като че ли е възможно), да гарантирам писмено непременното, необходимото условие за консултирането — талантът, призванието, любовта към човека не като състрадание или съжаление, а като уважение при болката и слабостта му; като оптимизъм на вярата, че ще открие себе си при цялата си слепота и неверие; като оптимизъм на жестокостта, които карат другия да се заобича въпреки само-презрението си; като доверителност, която кара някой да те спре на улицата и да каже "нека ти разкажа". Като хиперочакване, което добре зная колко е ненаучно и вредно. Това ме спира навреме да говоря и за призванието/талант на консултанта.

3. Генеалогичното консултиране като пара(лелно)консултиране

Като тип генеалогичното консултиране се отнася към когнитивно-афективпите стратегии (по Т. Стоева 2003). (Пре)създаването на личната жизнена ге-неалогия и на варианти на жизнени генеалогии е (пресъздаване на собствените ни виртуални светове. Те да станат вътрешни, т.е. генеалогичният човек пренася и трансформира външните във вътрешни светове и сам създава такива.

Тази създаваща и трансформираща способност директно и като жизнено важен проблем се отнася към проблема за автономността / зависимостта на човека. За зомбирането. Когато един организъм сам си произвежда и набавя необходимото вещество (жле-зи с вътрешна секреция, емоционални резервоари, интелектуални способности), той е автономен, не е зависим от външни дотации (наркотик, цигара, лекарства, емоционалната енергия на друг...).

С какво помага генеалогията и генеалогичният метод? Човек се учи да държи връзката, основната ос на пораждането и живеенето в собствената си съдба, на нещото (явление, род, самия себе си, проблема). В библейската генеалогия на човешкия род Бог държи основната ос и я регулира; в генеалогията на майчинството основната ос се държи от социалните предразсъдъци и социално-икономическото развитие на обществата; в човешкия индивидуален жи -вот, обаче, човек сам трябва да може да държи и да води основната ос на живота си. Генеалогичното кон -

султиране се опитва да прави и да позволява на чо -века това. Създаването на лична (относителна, раз -бира се) автономност.

Не мога пълноценно да функционирам, да се "по-топя в реката на живота" (К. Роджърс) без страх, ако не я проследя до извора й и ако не зная откъде идва; не мога да съм продуктивна, създаваща (Е. Фром), ако не познавам "суровините и материалите", личните си ресурси, с които разполагам.

Правенето на генеалогия е технология на пълноценното функциониране (К. Рожърс), на индивидуализирането ни (К. Юнг), на човешката продуктивност (Е. Фром), на живеенето "тук и сега" (Фр. Пърл) — тъкмо защото сме "успокоили" предишното и бъдещото като сме ги събрали в сегашното. Нещо повече — така външното семейство ат архетипове на всеки от нас може да стане "вътрешно”. Генеалогичният човек има всички времена паралелно и всички семей -ства паралелно.

В процеса на консултация консултантът е добре да води клиента към / за:

КЪМ

- към съставяне на генеалогия на проблема;

- към съставяне на лична жизнена генеалогия;

- към събиране на двете генеалогии;

- към среща на генеалогиите, направени от консултанта и от самия клиент;

- към изработване на други възможни генеалогии;

- към анализ, избор, самомотивирано решение,

готовност

ЗА

- за ценностен прочит на идващото до тук — откриване на силните си моменти, слабите места, значимите други, оказалите влияние фактори, скрити до този момент;

- за ценностен прочит на бъдещото — вероятни посоки, необходимости от промяна, нови възмож -ности, нови опасности;

- за уравновесяване на вътрешните си състояния;

- за уравновесяване ("препрограмиране" е нало -жилият се в технократското ни ежедневие термин) на идущото;

- за разширяване, отваряне, умножаване на вариантите на очакваното.

Генеалогичният човек покрива, интегрира, осъ -ществява се паралелно и непрекъснато преминавайки в две жизнени нива — нивото на жизнено включване и нивото на жизнено пораждане. Много е важно да се разбере и приеме, че и двете нива са еднакво актвини, ценни. И двете нива са нива на създаване. Щом човек е включен в жизнения поток (щом е ро-ден, щом съществува, щом е част от този или който и да е свят), то той е градивен негов елемент, той е нужен, той допринася, той е част от хармонията му. Животът, живеенето само по себе си е постижение. На нивото на включването човек не е в основната ос на генеалогията (си). На нивото на пораждане -то той е в основната ос. Важно е също така да се проумее, че човек не може да бъде постоянно в ос -новната си жизнена ос. Това значи той да бъде отча -

ян "жизнен кариерист". Понякога потокът се движи по-добре без нашите усилия, ние се "оставяме на течението". Няма да ни изхвърли жизнената ни река.

В началната диагностика, когато консултантът се ориентира не само в проблема на своя клиент (т.нар. фокусиране на проблема), но и в степента му на сериозност, в тежестта на пробива, той може и трябва да установи първо, на кое генеалогично жиз-нено ниво има пробив (на включването или на по -раждането) и второ, на кое ниво време — тоталното неоразмерено, културното, гражданското календарно или в ежедневното персонално. Това ще позволи ясното определяне и на наличните ресурси, и на наличните дефицити. И едните, и другите са страшно полезни в процеса на консултиране. Аз смятам, че генеалогичният метод има място не само в "корекцията" и подпомагането на човека, но и в неговото формиране. Защото генеалогичното живеене е есте -ственото живеене. Затова разработвям и предлагам генеалогичният метод като методически (Рашева-Мерджаиова 20 06:) в контекста на съвременното кул-турно образование (каквото претендираме, че искаме да правим).

Обособените по-долу принципи на консултиране на двете нива, които аз не определям като първо и второ, са условно обособени и се изповядват и осъществяват едновременно и синтезирано, защото генеалогичният човек е едновременно и в двете нива.

Принципи на консултиране на първо жизнено ниво на включване

Малко на брой и органично свързани с преди и след-идущото. Ще продължим културната еволюция на човечеството в себе си с всичките рискове и щас-тия от това. Влагайте културен еволюционен смисъл в думите, термините, понятията. Това е ключовият начален (и финален) принцип — Влагайте ... смисъл. С-мисълът е между, в нещата, между теб и тях. Не мога да ти го посоча или да ти го дам. Вие, ти, ние, аз избирам и полагам смисъла. Без тази лична отговорност всяка фраза е безполезна.

Едно предпринципно условие, което също пола -гам като втори принцип — Всички принципи са отворени и градящи (се) същности и начала. Можеш да ги модулираш и моделираш. Без тази лична отговорност всеки принцип се превръща във вредна догма.

На следващо място, трети принцип: Развивайте периферията (ръцете и ходилата си в телесен вариант). Телесната периферия (дланите са корони на дървета, ходилата са коренищата — препрочетете всички уп-ражнения и пози, където и да ви попаднат, в която и да е оздравителна система); интелектуалната периферия, психичната, емоционалната периферия. Те се оказват ключови; напълно в контекста на синергети-ката — микроскопичните частици, които преобръщат системата и стават центрове на нови тенденции и промени, на движение към нови нива и метаморфози. Всеки второстепенен и допълнителен сигнал да се съхранява и да се обръщаме към него в ситуация-

та. Без тази лична отговорност всеки живот се пре-връща в извинение и леност за мързела ни.

Четвърти принцип: Да се отнасяш към всяко нещо като към холограма; да живееш и се превърнеш в хо-лограма — наситена в дълбочина. Да изпълваш пространството и да живееш времето не означава да заемаш място и да "избуташ" и този ден, и този ангажимент, и това "ужасно" нещо да изтърпиш — живота. Не, скъпо мое, това означава да ги (се) насищаш и уплътняваш — уверявам те, може до безкрайност. Тогава времето ще ти стига за всичко, мястото ще ти стига за всичко, обемът става качество, а ти ставаш все по—съвършен като изразимост и изразеност, като осъществимост и осъщественост. Без тази лична отговорност всеки стремеж е посегателство — оставай в собствените си територии ("гьолове"), те са ти предостатъчни. Примери и проявления на принципа (безчет) — писането върху лист(-ове) хартия, стремежът за все по-големи жилища, алчността под всякаква форма, в биологичен смисъл разширеният стомах — наличен само при човека. Последиците и примерите са във всички посоки.

Това е и предназначението и адекватността на четирите принципа на претенцията им — да са тъкмо принципи, т.е. да станат ясни едва с прилагането (демонстрацията) си. Естествено се обособява един пети принцип — Личната (Универсална) Отговорност. Няма да го коментирам.

Шести принцип — на заминаването. Така посочвам, назовавам, разкривам, технологизирам принципа на философското безразличие на източната фило

софия и на стоицизма, на необвързаността на йогиз-ма, на надминаването и издигането над материалните телесни неща на християнската религия. Да не се привързваш — постига се, когато за теб същността е да си заминеш, но не за да отидеш някъде, а просто да напуснеш. В напускането, а не в идването. Отказът от егото. За да можеш да си заминеш, значи да оставиш нещата да си заминават — да си ничий и да са ничии. Това състояние е възможно само за граничните неща — значи да си на границата и да държиш (оставиш) нещата на границата. Бидейки ничий, си на всичко — универсален, и позволяваш универсалността.

Специално място отделям на седмия, мултисен-зорния принцип, който прониква всички останали, така както първият ги обгръща. Смисълът и Сетивността (само с-ин-ергетизирани) одухотворяват живото.

Мултисензорният принцип Защо когато седим в кола ни се струва, че бегачът покрай нея се движи като костенурка, а ако сме самият този бегач — че хвърчим като стрела? Заради плана на сравнението и участието — в колата ние само виждаме, но нямаме пулса, кръвопритока, треперенето, спазъма на мускулите; когато бягаме усещаме

движението, ние сме движението. Преживяванията, опитът, истината са различни по качество в двата случая. Защо не е едно и също дали сме пчелата, ко -ято изминава със собственото си тяло 10 км. или сме в самолета, който прелетява от единия до другия край на земното кълбо? Заради принципа на включеност на сензорните системи, който обуславя пълнота на сигнали и информация, а оттам — и автентичност на реакции, дълбочина на трансформации. Мултисен-зорният принцип на живеене означава обработване, преобразуване и използване на информация от раз -личните сензорни системи в процеса на познание и на решаване на проблеми; на живеене.

Много основания са се натрупали в хода на човешката еволюция — философските праоснования на човешкия Logos . В своя праживот човек е схващал света наведнъж — синхронно, паралелно, в неговото непосредствено живеене, без да разчленява същност от функция, мисъл от изговор, възприятие от реакция. След епохата на античността постепенните множествени разграничения в различни области на би -тието, след това в социалния и в духовния живот на хората, налагат трайно и като че ли окончателно ма -ниера на безкрайните диференциации и спецификации като опит да се опише, обхване, проумее необхватното. Целостта се разпада, а заедно с нея и чо-вешката цялост на възприятие и поведение. Сега се възвръщаме в нея.

Физиологическите основания на мултисензорнос-тта се изразяват в изследванията, обосноваващи

възможността за хармонично функциониране и взаимно допълване (нещо повече — за взаимозаменяемост) в дейностите на лява и дясна мозъчни хемисфери в процеса на познание и цялостно поведение. И подходящият образ (зрителното), и тактилното, и обонятелното, и слуховото, и кинестетичното (положение и движение на тялото), и висцералното (от вътрешните органи) възприятия участват, са част от когнитивните и интерпретативни процеси, от жиз -нените реакции и поведенчески модели, осигурявайки всестранната и пълна информация, необходима за цялостния, адекватен анализ и реакция на човек не само чрез интелекта, не само чрез говорната експре-сия, но и чрез целия организъм.

Тук се включват естествено психологическите основания чрез класическия и донякъде нов концепт за емоционалната интелигентност, предполагащ:

• емоционална саморефлексия,

• за емоционално самоподпомагане

• и с това за способностите на личността за: емоционална и жизнена

авто- и междуличностна регулация и взаимопомощ.

Лингвистическите и аксиологически основания на мултисензорността зададохме още в началните параграфи като специфично уникално включване на човек в еволюцията.

Мултисензорността ни позволявала правим малки чудеса. Такива като на Учителя Банкей.

Учителят Банкей (дзен-коан)

Учителят Банкей кротко поучавал своите последователи, когато проповедта му била прекъсната от свещеник от сектата Шиншу, който вярвал в чудеса и мислел, че спасението идва от повтарянето на свещените слова. Банкей не могъл да продължи беседата си и попитал свещеника какво има да каже.

- Основателят на моята религия — похвалил се свещеникът — застанал на единия бряг на реката с четчица за писане в ръка. Ученикът му застанал на другия бряг с лист хартия. И през реката, по въздуха, основателят изписал свещеното име на Амида върху листа. Можете ли вие да вършите такова чудо?

- Не — казал Банкей — Аз умея да правя само малки чудеса. Например, когато съм гладен, ям, когато съм жаден, пия, когато съм обиден, прощавам.

И такива като на Джонатан Ливингстън Чайката (Бах 1996: 12-33). Заслужава си да проследим ней -ния мултисензорен опит. Ще ни бъде много полезен по-нататък и многократно ще се връщаме към него:

"Най-много от всичко на света Джонатан Ли -вингстън Чайката обичаше да лети... (Бах 1996: 12)

Нататък:

От триста метра височина той размахваше криле с всичка сила и се хвърляше почти отвесно във водата — така откри защо чайките пикират с прибрани криле. Само след шест секунди той вече се движеше със сто километра в час, скорост, при която, в момента на размах, крилото губи устойчивост.

Повтаряше това упражнение отново и отново. Съсредоточил цялото си внимание, той правеше усилия до предела на възможностите си, но щом набереше много голяма скорост, губеше контрол. (Бах 1996: 18)

И по-нататък:

Все не можеше да улучи точния момент при издигането. Направи десет опита и всеки път, щом скоростта преминеше сто и десет километра в час, той се превръщаше в рошава топка перушина и загубил контрол, се сгромолясваше във водата.

"Начинът е, помисли накрая Джонатан, мокър до кости, начинът е при големи скорости крилете да се държат неподвижни — размахваш ги, докато стигнеш осемдесет километра, после задържаш в едно положение. "

Той опита отново от шестотин метра височина

— пикира, насочил човка надолу. И когато достигна осемдесет километра в час, разпери криле докрай и престана да ги движи. Изискваше се неимоверно уси-лие, но той успя. За десет секунди беше достигнал над сто и четиридесет километра в час. Джонатан бе поставил световен рекорд за скорост на чайка! (Бах 1996: 19)

И по-нататък:

Той се издигна на шестотин метра над тъмното море и без дори за миг да помисли за неуспех и смърт, плътно притисна към тялото си предната част на крилете си, остави разперени във вятъра само тънките като кинжали пера на връхчетата им и се хвърли отвесно надолу.

Вятърът изрева като чудовище в ушите му. Сто и десет километра в час, сто и петдесет, двеста, още по-бързо! Сега, при скорост двеста километра в час, той не усещаше такова напрежение в крилете, както преди — при сто и десет. Едно едва доловимо извиване на връхчетата бе достатъчно, за да спре да пикира, и Джонатан профуча над вълните, като сив топовен снаряд под лунния диск. (Бах 1996: 24)

И още по-нататък:

Когато достигна хиляда и двеста метра височина, вече бе набрал пределната скоростта вятърът се бе превърнал в плътна, непробиваема, оглушителна стена, която не му позволяваше да се движи по-бързо. (Бах 1996: 25)

И сега:

Откри, че ако промени само със сантиметър положението на едно-единствено перо на връхчето на крилото си, може да направи плавен завой при стра-хотна скорост. Но преди това вече бе научил, че ако при такава скорост раздвижи повече от едно перо, тялото му ще започне да се върти като куршум... И Джонатан беше първата чайка на света, изпълнила въздушна акробатика.

Без да губи време за приказки с другите чайки, този ден той летя до залез слънце. Откри лупинга, бавното превъртане, спиралното въртене, обратно -то въртене, виража. (Бах 1996: 33)

И после — оттатък:

"Значи няма никакви граници, а, Джонатан?'', помисли си той и се усмихна. Неговият път на учение бе започнал. (Бах 1996: 107)

Толкова много принципи на ученето, на пътя на мултисензорното живеене (и майчинство) са ясни оттук:

1. Всяко постижение се основава на личен опит. Само така можеш "да откриеш".

2. На границата на риска и безумието, на успеха с катастрофата — с "усилия до предела на възможностите".

3. Чрез най-фини усещания, които се схващат и проследяват при цялата острота на вниманието и пълна концентрация и съсредоточеност.

4. Чрез много, много, хиляди опитвания и повто-рения (тренировки) и неуспехи, докато дойде успрехът и импровизацията. В майчинството всяко опитване е действителност, затова предварителната подготовка е толкова важна.

5. С абсолютен дух и вяра — "без дори за миг да помисли за неуспех и смърт", независимо от многото провали. Никога не си докрай готов, и след най-пре-цизната и продължителна подготовка рискът остава и трябва да се "хвърлиш с главата надолу".

6. Но предварителните и многото сензорни опити ти позволяват да се опознаеш, за да можеш да реагираш светкавично и мъдро, когато е нужно, да реагираш на микрони милиметри и микрони секунди чувствителност — "ако промени само сантиметър... ".

7. Идва момент на "отпушване", когато започваш да можеш и се случва всичко — "пикирането, пи -руета, спиралното въртене, обратното въртене, ви -ража"... всичко!

Мултисензорността е възможност за автентичен живот и на всеки живот в майчинство. Нужно е само да тръ гнем по стъпалата:

• Това, което притежавам, е вътре в мен — то има значение.

• Промяната започва отвътре-навън.

• Всичко се съгласува в един вътрешен център — това е "центърът”.

• Да принадлежа е най-сигурният метод да бъда. С това аз притежавам.

• Да се включа чрез всички сетива и системи в света е най-сигурният метод да принадлежа.

• Не мога да спася индивидуалното в света — мога да спася индивида в себе си — и с това ще спася универсалното.

• Бидейки универсален, аз съм свързан и споделен. Аз съм част от цялото, аз съм цялото и в ця-лата Генеалогия.

Най-напред е моженето и "впринципяването" (моя дума, на която държа) на мен самия и скокът в мен, след това е "впринципяването" (консултирането) на другиго. Консултирането не може да отиде отвъд това

— животът се живее от всекиго, консултантът (учите-лят, приятелият, аз самият себе си) може само да отвори вратите и да покани, крачките се извършват от собствените ходила, жестовете се инервират от собствените импулси.

Принципи на консултиране на второ жизнено ниво на пораждане

И тук принципите съчетават менталността и мул-тисензорността.

1. На (само)пречистването — трябва да се прави постоянно, това е самопочистването или очистването, което никога не е завършено или последно в една жива система. Ленард Ор казва, че ако имаш вкъщи водопровод, топла вода и камина, значи имаш всички необходими условия да си безсмъртен йогин. С ваната с топла вода можеш да създаваш условията, близки до естествената вътреутробна среда, да правиш рибъртинг — потапяш се под водата и се отпускаш. Така упражняваш и контролирано коремно и гръдно дишане, вътреутробно, духовно и костно ди -шане. Препоръчвам да се редуват вани със сода бикарбонат (хлябна сода — очиства отрови и токсини); калиев перманганат до розово, отвари от зелени орехи или орехова шума, хвойна, дроги от билки. Не се губи време, прави се почти механично — така както човек не спира, за да диша или за да му бие сърцето, например — това са основни жизнени функции, които се извършват спонтанно и естествено. Свикнете така да правите всички важни неща — почти подсъзнателно, значи да са усвоени като жизнени функции, а не като нещо добавъчно и спорадично.

2. На преливането (синергетизирането) раждане/ смърт — да свикнем с факта, че е едно и също. На гроба на Ошо има надпис: "Ошо / Не се е раждал —

ме е умирал / Само е посетил тази /Планета Земя между /11 декември 1931 — 19 януари 1990 г." (Ошо 1998: 6). И Малкият принц така идва и си отива, и Месията по неволя на Ричард Бах така ни посещава, и Джонатан Ливингстън Чайката така прелетява, и Петя Дубарова така просветна и после другаде е из -гряла, и още, и още..., всеки от нас.

3. На преливането (синергетизирането) на възрастите — откриването и създаването във всеки на "собственото вътрешно дете". Ако открием и съберем предишните си, сегашните си и бъдещи животи (не се плашете от тази дума — значи миналия, сегашен и бъдещ опит), а това всеки може да го направи, то всички ние ще сме на еднаква възраст. На абсолютно еднаква възраст — без възраст, всъщност. Така както Вселената няма възраст. По-точно, възрастта като значим параметър ще отпадне — ето кое е същественото, изключително важното, което е родено от човешкото вписване, придаване на значимост. Да се освободим от придаването на значимост на нещата, а да ги оставим такива, каквито са. И нашата възраст — тогава ще останем без възраст. Опитвайте се непрекъснато и с постоянство и ще успеете. Ще се изравните с всички.

4. Синергетизиране на типовете връзки с другия — стига с това високомерие и етикетиране. Авторитетът не се нуждае от авторитет — да запомним това. Освободете се от авторитарността, за да се сдобиете с авторитет. Редувайте емоционалната, физическата, менталната, медиативната връзки със света и другите. Свързвайте се вътрешно с нещата.

5. На отчуждаването като придобиване — продължение на общия жизнен принцип на заминаването. В будистката свещена книга Дампада се казва: "Глу -пакът се измъчва, когато си мисли: Тези синове ми принадлежат, това богатство ми принадлежи. Той самият не принадлежи на себе си. Как е възможно тогава синовете да бъдат негови? Как е възможно богатството да бъде негово?" (Беас 1999:16). Ние "не принадлежим на себе си", защото още не сме позна -ли себе си и бягаме от това — нека застанем лице-в-лице със себе си. Да се погледнем в огледалото — като начало. Ако се заемем със себе си, няма да има -ме време за друго, повярвайте ми. Тогава отчужда-ването не е и необходимо — реализира се като естествено отпадане, красиво отлъчване. Възможно е само ако осъзнаем значимостта на НАЧАЛОТО като всеобщо и свързващо ни с всичкото.

6. На трансформиране/синергетизиране на енергиите — превръщането на умората в радост и източник на енергия. Използвайте тогава да медитирате, да изпаднете в транс от самозараждащото се еднообразие/многообразие. Учете се да откривате нюанси — винаги ги има. Както дъгата, освен седемте си цвята, има всичките хиляди нюанси на цветния спектър. Направете дните си, часовете си, детето си, себе си дъга. Неслучайно "умората до смърт" за йогизма е едно от най-сигурните средства като начало на ме-дитиране и нирвана. Не се плашете от еднообразието на грижите за детето — не е еднообразие. Пазете съзнанието си, че всеки ден, всеки час, то открива и завоюва огромни територии, реализира епохални

постижения, равняващи се на цели ери във филогенеза. Вие сте естествената среда за тези епохи.

7. На потока (на течащото) — не се спирайте повече, отколкото е нужно при нещата и при случките, и при хората, и при събитията. Човек непрекъснато засяда — това е интригата, клюката, объркването. Неслучайно на всички сериозни тестове за интелигентност инструкцията е "Работете съсредоточено, но не се замисляйте прекалено много, отговаряйте спонтанно и бързо." В потока на нещата "ще имаш лицето си" още от преди да си бил на тази земя и от след като си отидеш — т.е. ще живееш с дълбочината на целил си минал и бъдещ опит като интуиция, като всеобхватност, като отваряне на всички свои ум -ствени и подсъзнателни клапи и клапички, където дремят сетива, усещания, информация.

8. На автономност — да не треперим на всяка крач-ка, че някой близък, че детето ни нещо не може, не знае, не умее, няма да се справи. Те с всичко могат да се справят — уверявам ви, и без нас, и без весеки друг, сами на себе си оставени, т.е. положени в живота, те ще се справят. Непрекъснатото болезнено и разболяващо обгрижване води до сенилност — не старческа, а преждевременна. Отнема жизнеността, най-нормални-те способности да искаш и да държиш на живота си. Пазете собствената си автономност и тази на другите.

9. На автоспасението — възможен е само при въплътяване в предходните принципи. "Исус открил, че никой не може да умре вместо друг и че никой не може да спаси друг човек" (Ор 2000: 74). Приемете го

— не обвинявайте света и не търсете отговорност

другаде — тя е в нас. Не вменявайте в/на близкия си съдби и животи, които той не иска, само защото вие не сте могли (не искате, страхувате се, бягате) да ги живеете. Не товарете друг със собствените си мисии.

10. На постоянството — човек е много интересен. Говори за вечност, за безкрайност, а иска за един миг всичко да постигне, с един удар, с един замах. На -правете се на костенурка. Всичко се извършва постепенно, постоянно, стъпка след стъпка. Това, което изглежда и става бързо, изминава всичкия път. Значи същността е да не бягаме встрани от Пътя. Ако имаш сили, минавай бързо — така е на всяко състезание, където има маркировка и отклоненията се наказват.

11. На генеалогичното включване, на митологизи-рането и ритуализирането — той е обобщаващ. Погледнете на себе си не като на един човек, а като на Човека. Погледнете на детето си не като на ваше -то дете, а като на Детето на всички, на Живота. То -гава ще проникнете в генеалогичните центрове на човешката взаимовръзка и пораждане.

Когато Вие работите със себе си, отправяйте тези послания (принципи) към себе си и към околните. Когато работите с майки, бащи, възрастни или деца, с всекиго и с когото и да е, излъчвайте тези послания, приобщавайте околните към тях. Тогава ще се зададе за реализиране технологията на консулти -рането в нейния климат:

На доверителност и балансирана конфиденци -алност;

На уточнени граници (времеви, пространстве

ни, качествени) на услугата (принципа на автономност и лична отговорност);

На активност и отговорност от страна на клиента — той говори, анализира, действа и взема решения;

На екстраполация и предвиждане — съотна-сяне на ефектите и последиците от различните решения — за себе си, но и за всички други (синергетизи-ране в средата);

На проникване в дълбочина — откриване и признаване на действителния (не псевдо) проблем (работа на различни нива, авто-с-ин-ергетизиране);

На контакти с "експерти" — откриване пред значимите други, възстановяване на живителните взаимоотношения; работа в "мрежа";

На постоянна текуща авто-диагностика — конструиране на клиента като самоследяща се система, постепенно отчуждаване клиент/консултант. Ако това не се случва, консултирането е просто зомбиране и нова зависимост за клиента. Оценяването се превръща в самооценяване. Задаването на програма — в само-програмиране.

На йерархизиране на спешни, постоянни, съдбовни и т.н. приоритети — да се прави от клиента; според това се съставят и програмите;

На автентичност - отпадане на скрупули, предразсъдъци, уловки; да се осъзнае, че тук няма смисъл от (само-)заблуди; губене на време е;

На превантивност — изпреварване на последиците; възможно е след и в процеса на осъществяване на всички по-горни условия, позволяващи само-

прогнозите, за да се реализира и "самоосъществнва-щата се автопрогноза".

Консултирането преминава през различни нива и се превръща в

• договорено,

• частично делегирано,

• споделено,

• авто-консултиране.

4. Генеалогичният метод

Ще използвам мисълта на Алберт Айнщайн, из -ползвана и от Учителя Рада Соами Сатсанг Беас (Беас 1999: 4): "Човешкото същество е част от цялото, кое -то сме нарекли "Вселена"; част, ограничена от вре -мето и пространството. То изживява своите мисли и чувства като нещо отделено от останалото — един вид оптическа измама на неговото съзнание. Тази самоизмама е своеобразен затвор за нас, който свежда съществуването ни до нашите егоистични желания и ограничава привързаността ни до няколко най -близки нам личности. Задачата ни би трябвало да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга на нашето състрадание, така че да обхване всички живи същества и цялата природа в нейната красота."

Да откроим логиката: част от цялото / ограничена / отделена / оптическа измама / самоизмама-затвор / (само)освобождение / разширяване. Същественото за консултирането — оптическата измама е обективно

дадена за човека (той е ограничен от времето и про-старнството на своя земен човешки живот) и са нужни усилия и работа, за да се излезе от затвора на тази илюзия. Ако семейството, училището, най-близките, не съдействат на човека, затворът се заздравява.

Цивилизационното развитие на ХХ1 -ви век още повече заякчава затвора. Затова тьрсенията и консул-тантските услуги тъкмо в това направление на духовно освобождаване, което е необходимо за жизненото и житейско разкрепостяване, за уреждането на праг-матиката на съществуването ни, са така упорити и актуални днес. Аз предлагам генеалогичния метод в контекста на консултирането и духовното подпомагане на човека като съдействащ в тази посока.

Очевидно е вече, че само образованието, че само семейството, че само фирмата, че само близките, че само обществото, че само държавата и т.н. не гарантират качеството "човешкост" (терминът е въведен от мен още през 1998 г. — Мерджанова 1998: 7—8) и благоденствието — нито лично, нито общо. Личнос-тното консултиране под различна форма намира вече ниша и у нас. Съвременният човек има нужда от подкрепа и споделеност през целия си жизнен път.

Генеалогичният метод може и трябва да се реа-лизира в много варианти, в комбинация с вички ни познати и оправдани методи, но сърцевината му може да се представи накратко в няколко основни стъпки:

1. Запознаване на клиента със същността на генеалогията (аналогия с родословното дърво, личната история).

2. Съставяне на генеалогии на интересни за него явления (според възрастта и ако е необходимо). Полагане на основните елементи — оста, контекста и второстепенните връзки, центровете и ямите, прекъсванията. Откриване на значимите условия и фактори, поглеждане напред.

3. Съставяне на генеалогията на проблема. Пренос

на уменията — опит да се погледне отстрани и същевременно отвътре. Това е ново, специфично, уникално като възможност на генеалогичния метод — човек да може да мине във вътрешното си "отвън". Парадоксът на синергетичната взаимност на вътре/вън; вътрешно/ външно.

4. Съставяне на личната жизнена генеалогия. Задълбочаване на уменията и ръководената (с-поделяната) самотерапин. Откриване възможностите (с кого, с какво, кога, къде, как...) за промяна или за отстояване на позиции и състояние. Препоръчително е да се работи на нива, на пластове — първо основната ос и най-важните, видими и с просто око сегменти и връзки, които не отричаме; после допълнителния контекст.

5. Съставяне на възможни, на варианти (алтернативни или резервни) на генеалогията на проблема или на жизнената си генеалогия.

6. Съставяне на невъзможни, химерни, на генеало-гии-мечти или на генеалогии-ад. Развитие на въображението, НО и на жизнената продуктивност и смелост.

100

За да е очевидно, че винаги има по-лошо и винаги има по-добро. Защото ние сме само сегмент, никога начален или краен, в Голямата Генеалогия. И сме защитени от диханието на всичко около нас, изпълващо ни.

Примерни варианти за откриване и честно идентифициране на елементите на собствената ни генеалогия (което никак не е лесно). Най-напред по основната ос и линия на развитие (към четвърта стъпка): Аз използвам много житейски, литературни, културни, исторически примери като провокации, като стимул и подкрепа на плахото желание и потребност да се споделиш. Много обичам "съботната вечер" на Кафка. Смъртта за отделния човек е като съботната вечер за коминочистача — когато саждите се измиват и човек остава истински; когато се вижда кой кому е навредил, помагайки му и обратно, кой кому е помогнал, навреждайки му. Разкриваме диалектиката и превръщането на добро в зло; нужно в ненужно и т.н. "Съботната вечер" толкова напомня на Магарешката кожа на братя Грим и на народното "Хубавото магаре и под скъсан чул си личи". Използвам ги. Опитваме се заедно да преброим имали ли сме съботни вечери, колко съботни вечери се е измивал, колко е стоял така — неподвижен, защо? И още по-нататък, отбелязваме ги на генеалогията — какво се е случило тогава, кои са били още там, какво точно си спомня и какво (нарочно, неволно) забравя, тази съботна ве -чер център ли е от основната ос на генеалогията или яма, пропадане, прекъсване; колко тежко и опасно; съвзели ли сме се, ако сме пропадали, възползвали

101

ли сме се от придобивките, ако ги е имало... Става интересно, смесва се познание и психическа работа; самогюзнание и човекопознание; съживяване и преживяване; вглеждане и проглеждане. Набелязват се нови решения и убеденост, че нещо, и то точно това, трябва и може да се направи...

Но заети с централния проблем, с грижата си, ние не виждаме какво става в периферията, а понякога там, в провинцията на душата ни зреят най-сладките или най-горчивите плодове. Трябва да погледнем по-отвисоко и по-отдалече, но пак от вътрешността на себе си (близо сме до В. Франкъл). Да обхванем и изпълним цялата генеалогия. Да положим допълнителните второстепенни фактори, връзки в контекста (към четвърта стъпка). Ето колко шокиращо проник -новена и ясна е визията, давана ни от старокитайския поет Лиу Ю'Си (772-842), потомък на стар хуански род. Бил е и във висшата светска аристокрация в дво-реца на китайския император през УШ-1Х век, и на 22-годишна служба като будистки монах. Оставил е 800 великолепни стиха в избраното на старокитайс-ката поезия на планините и водите.

Домът с крушовите дървета

Пред портата е пътят към Лоуян.

Зад портата — към извор с цвят ухан. Вълшебна красота и земна прах.

И само десет крачки между тях.

Лиу Ю'Си. Поезия на плранините и водите.

София, 2003, 125.

102

Нека да извървим тези 10 крачки встрани — от чистотата до суетата и обратно; нека да се опитваме да изминаваме това разстояние все по-бързо и лесно, все по-гъвкаво да жонглираме и да напускаме охолството без страх. Нека да видя какво има на 10 крачки встрани от това, което в момента ме изпълва, обзело ме е, обсебило ме е, вълнува ме; да погледна само на 10 крачки по-нататък — оглеждаме се, отбелязваме нещата; успокояваме се, проглеждаме и правим свръзките.

Чрез генеалогичния метод консултантът полека обръща главата, очите, мисълта зад тях, чувствата зад мислите, духа най-отвътре и най-отвън на всичко към света и после бавно към себе си. Процедурата и ефектът си заслужават.

5. При мери

Представям два типа примери: интерпретация на класически примери на психоанализа и консултация и примери на използване и генериране на генеалогичния метод.

Класическите образци:

В исторически план психологическата детерминация на взаимоотношенията между половете, на вза-имоотношенвията родители/деца и на майчинството е силно белязана от пола, от женското и/или мъжкото начало. През ХХ-ти век психоанализата налага силно и трайно този тип детерминизъм. В този стил са издържани анализите на Фройд на живота на Гьо-те и Достоевски. В "Поезия и истина", писана през

103

1917 г., Фройд разказва за детския спомен на Гьоте— как хвърля иа улицата всички съдове от къщи (Фройд 1991: 491 —492). Авторът обяснява как Гьоте е искал да изхвърли всъщност по-малкото си братче, от което ревнува майка си. В параграфа "Рибъртинг на сухо

— лична практика" ще намерите подобен случай от личния ми опит — синът ми Тодор хвърляше яйца през прозореца. Дали не трябваше да помисля, че "изхвърля" по-малката си сестра Елена... Някои об -стоятелства — условия, разбира се, не съвпадат. Гьо-те е бил на Зг. З мееца, когато се е родило малкото му братче, Тошо стана батко на година и 8 месеца. Самият Фройд казва, че подобна разлика е малка и недостатъчна и така изключва и първата сестра на самия Гьоте, Корнелия, като евентуален обект на подобна детска ревност — тя се е родила, когато писателят е бил на 1 г. и 3 месеца (Фройд 1991: 495). Вто -рото несъответствие — Гьоте хвърля керамични съдове, а Тошо само яйца. И все пак — аналогиите са очевидни и лесни, но аз не съм склонна да ги правя, въпреки че Фройд привежда и подробно анализира три такива случая с пациенти, когато чрез психоанализата е отреагирал на такава, според него, идваща от детството ревност и агресия. Не залагам на подобен възглед, когато обичам и живея с децата си. Ревността и неудовлетворението не са им присъщи, не са им необходими, не са априори неотменни като преживяване. Те са провокирани — т.е. децата ревнуват, ако не са обичани достатъчно, а не ако обич -та не е само за тях. Причината е в мен, а не в тях. Ако ги обичам естествено и дълбоко и колкото е

104

възможно, те го разбират, усещат и приемат. Децата не са егоисти. И тук проявяваме тази наша старшна човешка склонност да приписваме на всич -ко живо нашите недостатъци, мерки, образи. Споделянето е една от основните детски способности, направо талант и да им го отричаме, е просто престъпно.

Но нека да разгледаме и другия анализ, който прави Фройд на живота на Достоевски в "Достоевски и отцеубийството", писано през 1927/28 г. от автора (Фройд 1991: 569—586). Тук ние не можем да не се възползваме от прозренията на психоаналитика. Има много начини да се превърне детето в деспот — чрез глезене (то самото е деспот) и чрез тирания (родителят е деспот). Резултатите са различни — детето се превръща в деспот спрямо другите, спрямо родителите си, спрямо самия себе си. Ако не му се позволи или ако то се въздържи да изрази деспотизма си спрямо другите или родителите си (какъвто е случаят Достотевски), деспотизмът му се насочва към самия него и се появява в по-леки или по-тежки форми на мазохизъм (Фройд 1991: 573). Фройд уточнява, не при Достоевски в "малките неща" деспотизмът е насочен към другите, а в големите — към себе си. Впрочем в тази линия Фройд прави известна аналогия и между работохолизма и творчеството като мазохизъм и авто-деспотизъм. Не е лишено от логика. А ако пренесем аналогията и върху аскетизма, и (прости ми , Боже, върху Иисус Спасителя!). Може би неслучайно един известен човек бе написал, че светците и мъчениците са най-суетните люде-нарцисисти, стигащи до мазо

105

хизъм, за да блеснат. Споделям това, за да държа постоянно визията за мярката във всяка интерпретация, във всяко възможно абсолютизиране на принцип, съображение, теория, подход, позиция, отношение, жест. Фройд стига до там, че вменява на малкия и порастналия Достоевски желанието да види мъртъв баща си. Затова есето е наречено "Отцебийството", натрапвайки аналогията с класическите герои Едип цар на Софокъл, Хамлет на Шекспир, Братя Карама-зови на самия Достоевски. Като малък писателят е бил болен от епилепсия. Ето и психолого-физиологи-ческата връзка, която прави Фройд като психоаналитик. Детето едновременно се възхищава и иска да отстрани бащата. Желанието за смърт поражда чув-ство за вина (още в древните общества отцеубийството се смята за най-тежко престъпление). Сам няма да го убие, но самото пожелаване поддържа състоянието на постоянна виновност. В "аурата на епилеп-тичния припадък се изживява блаженство" (Фройд 1991: 579). След това, обаче, следва още по-тежкото самообвинение и следваща доза и степен мазохизъм, самонаказания, самобичуване.

Независимо дали днес приемаме абсолюта на тази логика, държа да подчертая това, което ми се струва валидно и характерно за поведението на всички деца като малки Иисусовци. Това е тяхната жертво-готовност — да поемат срама и вината на мама, татко, големите, възрастния за нещо сторено; склонността им вътрешно да се самообвиняват за нещо, кое -то чувстват като отрицателни емоции срещу мама или татко. Тук абсолютно действа теорията за по

106

знавателния дисонанс на Арънсън. Имаме два информационни взаимноизключващи се елемента: "аз се възхищавам от мама (татко) и те са неприкосновени

— аз не разбирам защо се държат така и не го одобрявам". Въпросът е, че тук сме създали "тупикова ситуация" - лишили сме от възможността детето да променя някои от елементите и да си създава вътрешна мотивация. Първо, ние неистово държим на фал -шивия си абсолютен авторитет на възрастни, подчертаваме превъзходство на всяка цена; второ, не желаем и да си признаваме грешките и да се променяме. Резултатът — детето се обръща срещу себе си и се опитва да накаже и да манипулира самото себе си, защото все пак ситуацията "трябва" да има някакво разрешение. Идат на дневен ред агресията, неподчинението, болестите, вътрешната затвореност и само-бичуване, отклоненията, както ние ги наричаме, де-виациите на професионален език. Не използваме и не даваме възможност на познавателния дисонанс да бъде преодолян, не даваме възможност и на опти-мална психология на неизбежността — налагаме реалността като абсолютна неизбежност. Детето ни е в капан.

Ако не поддържахме абсолютния си авторитет като институция пред децата на всяка цена, ако се държахме естествено като хора с нормални човешки добродетели и особености, те не биха изпитвали този дисонанс и биха намирали връзка между неодобрението и възможността за любовта, нямаше да идентифицират и да се мъчат да поставят знак за равенство там, където той е невъзможен. Нямаше да се

107

крият в себе си, ако им имахме повече доверие, ако бяхме убедени във всесилната им и всеопрощаваща любов.

Ето защо използвам и толкова високо ценя "Писмо до бащата" на Франц Кафка не просто като соци-ално-психологическо и философско есе, но и като педагогически анализ, като социалнопсихологически и културен прочит на поколенчески, семейни, полови взаимоотношения с изключителни поуки за професионалните специалисти, за всички родители, за човеците; като образец на автопсихоанализа и автотерапия на зрелия вече мъж на миналото (бившо) дете в него. Това писмо от сина до бащата, писано през 1919 г., не е изпартено. Но е публикувано. Кафка го пише в отговор на въпроса "Защо те е страх от мен?", многократно отправян от бащата към сина. След толкова много години синът се осмелява да отговори истината на бащата, и то косвено. Ние толкова често задаваме същия въпрос на децата си, и се задоволяваме с лъжите за чувство на собствена вина и извинения, които ни поднасят, за да скрият (още и неосъзнатите, невербализирани вътрешно) дълбоките основания и прозрения на страховете си, че са неразбрани и манипулирани от собствените си родители, че са свидетели на манипулациите и лъжите между възрастните. Как да го произнесат!? Та нали това е чудовищно!! Но порастналият Кафка намира аргументи, спокойствие (овладяност и самообладание поточно) да обясни и да подкрепи своя носен през го -дините и лелеян страх с примери. Аз ще ги систематизирам (вменявайки им, надявам се основателно,

108

педагогическа природа), следвайки разказа на автора (Кафка 1993: 123—159). Мисля, че трябва да се ос -мислят от всеки родител и възрастен:

1. Упражняван директен диктат и насилие (фи -зическо или психологическо, или смесено...), който вселява страх — една нощ, за да ги предизвика и за да го вземат при себе си (защото, представете си наглостта му, детето иска да спинка при родителите си), малкият Франц хленчи непрекъснато за вода. Разби -ра се, не е толкова жаден. Баща му го изнася по ризка навън пред вратата и момчето стои няколко часа в нощта на студено. Разбирате последиците, изводите и страховете на детето оттук занапред, не само към бащата (Кафка 1993: 118—119). Разбирате как заключ-ва устичката си, колко тих и послушен става, но какво нахлува в сърцето му. Разбирате колко непробиваем е авторитетът на баща му за него. Започва да действа "психология на неизбежността" в крайния си вариант. Ако имате малки деца, не го правете. Ако имате големи, "поканете" ги да ви разкажат. Ще бъдете по -тресени.

2. Демонстрирано пренебрежение към детския вкус и опит — ако Франц си хареса някой приятел, следват ругатни, обиди, натяквания, нападки.

3. Демонстрации на собствено превъзходство — когато се хранят, бащата може да оглозгва кокали, да се оригва, да мляска, да подхвърля ехидни бележки от рода на "Колко си хилав", да натяква колко работи и какви успехи има, колко е изморен, колко е трудна работата му, колко сложна (Кафка 1993: 123).

4. Езикова ирония по всяко време и навсякъде — и

109

пред "чужди", и пред "значими" за детето хора — "Не можеш ли да направиш така и така!"; "Това май вече ти е множко, а?"; "За него, разбира се, нямаш време, нали?".

5. Упражняване и излъчване на "скрита заплаха"

— с жестове, многозначителни погледи и думи, по -сланието на които се разбира "само между нас" — "Ние си знаем" или "Той си знае". Кафка пише: "Ти почти не си ме удрял. Но крясъците, почервеняването на лицето ти, бързото сваляне на тирантите и окачването им на облегалката на стола, където винаги стояха на разположение, бяха за мене едва ли не нещо по-лошо" (Кафка 1993: 130).

6. Съчетаване на диктата и деспотизма на бащата (в случая) с наличието на слаб друг — пасивността и манипулируемостта на майката. При Кафка имаме слаба мама, разкъсвана между авторитета на съпруга, зависимостта от него и обичта и желанието да помогне на децата. Тя се превръща в изкупителна жертва на взаимоотношенията синове/баща. Но жер -твайки твърде често себе си, тя все пак не успява да помогне и да избави децата си. Не би и могла. Ето защо смелостта за развод в по-ново време е разрешение там, където бракът и псевдосемейството нанасят повече вреда, отколкото полза върху детската психика и душевност. И днес манипулирането на майката чрез любовта й към децата се използва не само от "социалната" държава и от институциите, но и от най-близките й хора, включително и от "лю-бимия". Потърсете примери и ще ги намерите. Не смятам, че това трябва да се приема с оправданието,

110

че семейството и бракът са свети и на всяка цена трябва да се запазят за "доброто на детето". Отново се крием от отговорността за смели и неизбежно тежки, разбира се, решения.

7. Хленченето и самосъжалението — то идва като "капак" на всичко, като последно (не хронологически) и изтънчено средство да те държи в ръцете си и в дълбоко покорство. Ключовата фраза "Цял живот съм работил за тебе!" (Кафка 1993: 159) е любима на цели поколения бащи и майки, не само по времето на Каф -ка. Аз също съм й се съпротивлявала. Мили деца, попитайте — "Тате, мамо, ако ме нямаше, какво щеше да правиш, нямаше ли да е същото?" — нямаше ли да работиш пак така амбициозно и пламенно, както сега, така себеотдайно, нямаше ли да си намериш друго детенце (любим, котенце, цвете, себе си, за да се жертваш!? Аз ли съм причината?

111

Примерите на генеалогичния метод

Примери от втора група, които могат да бъдат адаптирани за различни възрастови групи; за различ-ни като тип и степен на познание групи (личности); за различни по психологически и ментални нагласи и състояния хора.

Пример №1 Генеалогия на човешкия род научен прочит при съставяне на лична жизнена генеалогия Съотнасянето чрез налагане, чрез сравняване, чрез интерпретиране, чрез анализ дори само на един ком -понент може да позволи на клиента да превърне своята земна възраст в генеалогична родова възраст — появата на артистичните ми интереси в онтогенеза съответства на родовите ми години и т.н. С ученици това дава страхотни резултати. Стимулът ми дойде от проучването на свободното време на френските деца. Не бива да се смесва "хобито" с прекарване на "свободното време". Хобито развива и удовлетворява специални способности и таланти на човека, то е психологически мотивирано, инициирано, активно с ъ зда ва н о к а т о с р е д а о ч ов е к а ; свобод н о то време се структурира и запълва с полезни, но обичайни и стереотипни, общоприети и масови цивилизационни възможности за културно, социално, физическо разтоварване. Хобито може да е локализирано в свобод -

112

ното време, може изцяло да го поглъща, но времевата и пространствена идентичност не бива да пречи на съдържателното много съществено разграничаване. То позволява разбирането за качествено различните педагогически формиращи възможности и ефекти, цели и задачи на организиране и стимулиране на децата да имат "хоби" и да организират и използват правилно своето свободно време. Това разграничаване ни позволява да въведем понятията "културна функция" на свободното време и "културна компетентност" на детето, съответстваща на способностите да се уплътнява и организира свободното време и затова — присъща за всеки човек (всяко дете). Какво се оказа? Голямо разминаване между реалната и желаната структура на свободното време. Ето съпоставката ( Octobre 2004: 89):

Две показателни тенденции веднага се натрапват: първо, желаната структура на свободното време на децата е почти "прочетена отзад напред" реална такава — децата запълват свободното си време в съответствие с началното ни предположение и оп -ределяне на същността на свободното време като структура от стереотипни инерционни обичайни активности, предопределяни от обичайното за социал-ната среда, но децата биха желали да правят по-интересни и "специални" неща. Вижда се ясно придвиж-ването в ранговата листа на ездата, танците, рисуването, плуването. Тези дейности, обаче, изискват и по-специални условия — и то тъкмо педагогически от страна и на родители, и на училище — да заделим време и място за развитие на децата си, грижи и ръко

113

водство. Втората тенденция — в желаната структура на свободното време се появяват занаятите, театърът и актьорското майсторство — артистични и естетически дейности, които вече се родеят с хоби -то и специалните интереси на децата. Какво означава това — че не стимулираме и не създаваме условия не само за откриване на специални интереси и способности, но и за удовлетворяване на вече съществуващи такива. Което пък води до тежкия извод, че не само не помагаме, но и не "чуваме" и с това потискаме стимулите и потенциалните творчески постижения на талантите у нашите деца.

Натрапващите се интерпретаци : данните и направените анализи са красноречиви и определени, което ни позволява да бъдем лаконични, ясни и категорични в смисъл на настоятелни и упорити при изводите и бъдещите им продължения в педагогическата практика.

Общи изводи:

1. Училището губи с възрастта на децата своите позиции като мотиватор и място за иницииране и изява на хоби и специални интереси.

2. Н а л о жи те лн о е в е ч е д а п р е одо ле ем ни хи ли з м а си към преходните периоди в социално-психологи-ческото съзряване на децата и да ги определяме като критични, опасни, неблагоприятни. Те са натоварени позитивно и преходът детство/юношество носи със себе си богатите желания и способности на децата да развиват своите уникални способности и таланти.

3. Свободното време и хобито в съвременността

115

са мощни механизми едновременно и за социо-кул-турно съхраняване и възпроизвеждане (поддържане на статуквото), така и за социо-културиа мобилност и развитие (промяна на статуквото).

Социално-псдагогически изводи:

1. Хобито и свобоното време, детерминирани от съвместното влияние на семейната среда и училището, могат да стимулират развитието на еманципация и автономност на децата, ако родители и педагози общуват съвместно и заедно с децата (не по време и място), а като взаимно допълване и продължение. Това е обективно възможно заради установената закономерност на "разпад и отражение" (така я нари -чам) на социо-културните влияния на двата фактора в личността и поведението на децата. Влиянието и отговорът на детето на случващото се вкъщи се изявява не веднага, а малко по-късно, сред приятели и в училище, на улицата и обратно — случилото се в учи -лище "пътува" с детето до извънучилищната среда и там се проявява. Пренос, който ние добре познаваме, но реално не отчитаме.

2. Закономерност на инерцията (стереотипа, предразсъдъка) — "Това може, това не може". Заличава разликата между хоби и свободно време и води до "голямата ножица" между реална и желана структура на свободното време на децата. Родители и педагози сме отговорни за затварянето на ножицата като интервенираме и влияем върху общосоциалните нагласи и настояваме за възможности за разнообразни дейности на децата ни пред овластените институции

116

и субекти.

3. Целта да бъде не много активности, а разнооб-разни активности — не количествена, а качествена множественост. Защото еднотипните дейности во -дят също до скука, статичност и натоварване — съответно до изнервеност, умора, агресивност и напрегнатост, занижаване на работоспособността, загуба на интерес. И децата ни отново са уморени и пасивни. Ангажиране на различни личностни структури, различни културни активности, различни сензорни и физиологични системи.

Практико-педагогически изводи:

1. Да се стимулират различните идеи и инициативи на децата и хората около тях (родители и педагози) — на класно, училищно, извънучилищно равнище.

2. Да се стимулира самоорганизацията на детските екипи. Да се обучават на това.

3. Да се осигурява изява и публичност на постиженията — в клас, в училище, в социалната среда.

4. Използване и включване на способностите и постиженията на децата в учебната работа — за това е необходимо учителят да ги познава. Което означава — перманентна диагностика на интереси и способности. И то не само в контекста на училищно и професионално ориентиране, а в широкия педагогически контекст и образователен приоритет на личностно развитие, за който всички претендира -ме, че ни интересува и организира в 21 -ви век като мисия. За да се затвори ножицата реално/желано и

117

да се преустанови неглижирането (геноцита за мен) на потенциите и позитивните нагласи на детето-юно-ша/девойка. По-лесно е да си казваме, че децата ни нямат интереси и способности, че "нищо не ги интересува", но не е вярно.

Организационно-управленска изводи:

1. Да се използват възможностите на училищата за родители за среща и диалог, за конкретни дейности и решения на деца, родители, педагози, представители на извънучилищни институции.

2. Спортната и клубната дейност — у нас всякакви връзки са разрушени и само непреодолимите влечения и желания на децата, както и "саможертви-те" на техните родители са движещите, изтощени до предела, сили в това поле.

3. Показателите за постиженията и удовлетвореността на децата от тяхното свободно време би трябвало да влязат като компоненти в системата критерии и показатели за външно и вътрешно оценяване на учи-лищната институция и на свързаните с училището отговорни държавни и обществени институции — министерства, агенции, центрове за обучение и за деца, предприятия и т.н.

4. Може би тогава "разговорът" между тях (между нас) ще потръгне — не като конференции, "маси", диалози, а като "случки" и продукти.

Може би тогава консултантите (в училище и вън) ще имат по-малко консултантска дейност от типа "р^е".

118

Еволюционната времева матрица на Otte (Marcel 1996: 78), (която децата могат да съпоставят със собствената генеалогия на развитие на интересите и приоритетните си дейности — Кога една дейност, влечение, интерес се появява у мен? Кога тя се е появила в еволюцията на човечеството? А на моя народ? А на моето селище? А на моята фамилия? А на моите родители? (ето колко близо сме до социал-но-педагогическите, понятни нам, детерминанти на детския живот и развитие) А на мен самия? И т.н.) разполага човешкото развитие от около преди мили -ард години (докъдето се простира обозримостта ни) в рамките на 1 година чрез мащаб 1:3 650 000 (1 ден от годината е равен на 10 000 години в еволюционната програма). По великолепен начин се открояват ускоряващите фактори (центровете в генеалогията) за тази еволюция; стъпалата епохални постижения, които стимулират с мощен тласък цивилизационно-то културно развитие на човешкия вид — откриването на огъня (за отопляване, технически и кулинарен като много автори дават предимство на последния заради директното му значение за физиологическото развитие на вида); религиозните забрани и табута с характер на екологични и социални норми; изкуството и артистичната дейност, които неимоверно изтеглят напред откривателството и активността на човека във всички области.

119

Таблица 2

Времева диаграма на човешката еволюция

I януари

Юни 15 ноември

20 декември

28 декември

31 декември

Поява на човека на Земята

Заселване в Европа

Откриване и използване на огъня

Първи религиозни

ритуали

Поява на изкуството

Първо голямо разделение на труда — земеделие и скотовъ-дство

450-480 000 г. пр.н.е.

100 000 г. пр.н.е.

30 000 г. пр.н.е.

10 000 г. пр.н.е.

Еволюцията на съзнателната дейност на човека следва развитието на взаимодействието човек-при-рода (естествена и социална) от чисто консумативно към селективно-съхраняващо и развиващо чрез нарастващо участие на човешкия духовен, морален ком -понент за сметка на чисто интелектуалния. Този еволюционен ход се снема във всеки от нас. Генеалогията на вида и рода е великолепна среда за създаване на личната генеалогия — и като средство на познание и личностно формиране в обучението, и като средство за личностно подпомагане в областта на консултирането.

120

В Г енеалогията ясно различаваме "центровете" и "ямите". Разположени между центровете па метаморфозите, "ямите" са едновременно критичните точки и движещите ядра от център към център — те са двойнствени: натоварени и с абсолютизирането до деформиране на заварените тенденции (посоки), и с възможността за обновление. На генеалогичната схема те "приемат последици" и "излъчват" нови проявления на майчинството. Така имаме 3 генеалогични центъра — космогоничен; детерминистичен; си-нергетичен към космогонично/синергетичен; и 3 еволюционни ями — ритуализиране; институционализи-ране; еманципиране към естетизиране и оценностя-ване на майчинството.

Съставяне на личната генеалогия на майчинство -то и откриване аз къде се намирам — в кой център, в коя яма?

Като допълнителна информация може да се ползва Мирча Елиаде като признат изследовател и специалист в ценностните изследвания на човешката праистория, за да се даде съдържание на центровете и ямите в генеалогията.

Първият център, космогоничните вярвания са свързани с Гея или Ге като най-разпространения култ към Земята в древна Гърция (Елиаде 1995: 274). Омир, Хезиод и Есхил я възхваляват. Божествената първа двойка Небе-Земя е един от лайтмотивите на световната митология. М. Елиаде посочва, че той присъства във всички океански цивилизации — от Индонезия до Микронезия (Елиаде 1995: 276). До нас са достигнали множество митове и вярвания, свързани с "Вели-

121

Генеалогия на майчинството при консултиране па майчинството .Майчинството — осмогонично (...-пр.н.е.) — космически сили

Социално обособяване Психично обособяване Биологично обособяване

(матриархат/род) (патриархат/семейство) (физиол. обяснения)

Ритуализирапе (култ) — "женски" сили

Детермипизъм и класически диференциации (от н.е. -Ренесаис-20в.) Полова и сексуална Социална и културна Икономическа и професионална

Феминизиране на религиозни култове

Медико-биол. еманципиране

Социално-психологично еманципиране

Икономическо

Естетизация

Синергетичио универсално явление (20в. -...)

Духовно- познавателни метаморфози Социални метаморфози Семействени метаморфози Междуполови метаморфози Личностови метаморфози

Оценностяване Ново равнище универсалност Връзка Човек/Вселена Сетивност/Духовност

Енергийпост —Синергетизьм - Космогоничност

ката Майка". В тях Земята играе пасивна, макар и примордпална роля.

До появата на земеделието представите за Земята (а според тях и за майчинството и зачеването, които тя символизира) имат йерофаничен (космогоничен), а не биологичен, физиологичен характер. Това се доказва от вярванията относно произхода на децата. Смята се, че майчинството се дължи на прякото вмъква -не (настаняване) на детето в утробата вследствие на контакта на жената с някакъв предмет или животно от околната космическа среда (Елиаде 1995: 278). Мъжът не участва в сътворението. Бащата е баща на своите деца само в юридически смисъл и по никакъв начин в биологическия смисъл на думата. Хората се свързвали помежду си единствено чрез майките — това е в основата на социалната структура на матриархата, която ще разгледаме по-късно в исторически контекст. Родовете и децата живеят около майките като единствения пораждащ и организиращ център на човешкия живот на земята. Децата начеват своя пред-родилен живот във водите, в кристалите, в камъните, в дърветата, т.е. те живеят като предродилна форма в някоя от близките космически зони и в определен момент, чрез контакта на майката с някоя от тези зони, се вмъкват и разполагат в нейната утроба Човешкият баща само узаконява тези деца с помощта на ритуали. Всъщност малкият човек принадлежи на околния микрокосмос и иде оттам. Майката го приема и му придава неговата човешка форма, а бащата го узаконява. Човек е все още изцяло космическо същество.

Космогоничните вярвания се отразяват в ритуа

124

лите (първата критична област или яма), свързани с майчинството и раждането на човека. Новороденото се поставя направо върху земята — това се наблюдава у римляни, скандинавци, немци, перси, японци и др. (Елиаде 1995: 282). Прави се и с болния, и с умиращия. Някои автори смятат, че това изявява "простото намерение да се влезе с допир с магичната сила на почвата" (пак там: 283). Други са на мнение, че този ритуал има за цел детето да се сдобие с душа, идваща от Майката Земя. Но във всички случаи ритуалният смисъл е вярата в майчинството на Земята.

Друг ритуал, обясняван с вярването в Майката-Земя е инхумацията на детски трупове. Възрастните хора са изгаряни, но децата са погребвани (в много култури под формата на ембрион), "за да могат да се озоват отново в лоното на телуричната майка и по-късно да се родят отново." (Елиаде 1995: 285) Друг сроден обред е промушването на болното дете през земна пукнатина или през пукната скала, или през хралупата на дърво. От една страна, целта е да "се пренесе" болестта от детето в някакъв обект, а от друга — да се имитира самият акт на раждането като едно ново възраждане (вмъкване) на здрав живот в детското телце. Веднага можем да направим връзка със запазения и до днес ритуал в българските земи в светата обител на Свети Иван Рилски — промушва-нето през "неговата дупка" близо до Рилския манас-тир и вярванията за здраве и благополучие, за пречистване за този, който го направи.

С обособяването на земеделието (около 10 000 г. пр.н.е.) възникват и много вярвания и ритуали, ди -

125

ректно свързващи обработването на земята и май -чинството (раждането). Плодородието на почвата се свързва с плодородието на женската утроба. Дълго време римляните са уподобявали работната земя и матката, акта на пораждането и земеделския труд. Това се подсилва и от факта, че "земеделието е женско откритие" (Елиаде 1995: 292). Жената придобива (като Земята и Луната) способността да влияе и да определя плодородието. Този пренос е изключи -телно важен, защото определя по-късно в различните религии и култури вярванията, обичаите, отношението към половото съзряване на девойките, отношението към майките и жените по време на бре -менност. Този пренос, освен това, е и обратим — не само земята и почвата влияе и определя плодовитостта на жената, но и плодовитостта или безплодието на жената влияят върху земята. Това вече крие и е началото на потенциалната социална заплаха за жената. За племето банту в Индия женското безплодие е опасност за земеделието. В Никобар смя -тат, че реколтата ще е по-изобилна, ако сеитбата се извърши от бременна жена. На остров Борнео жените избират и съхраняват семената. Понякога прекарват нощта на нивата по времето, когато се смята, че покълват семената в почвата. Индианците от Ориноко оставят жените да посеят царевицата (понеже знаят да зачеват и да раждат деца).

Така постепенно, в течение на хилядолетия, с трудовата и социална еволюция, изцяло космогонични-те вярвания придобиват биолого-социални елементи (моменти) в две посоки:

126

първата, от зачеване и раждане към обхващане на всички жизнени цикли и моменти — смърт, болести, съзряване;

втората, от пасивна роля на жената към постепенен пренос - от космическите сили върху нея на пораждаща (причиняваща) сила и влияние не само в процеса на зачеване, раждане, отглеждане на деца, но и на земеделския, трудовия (по-нататък в социалния) живот.

Тези моменти се откриват по-нататък още по-отчетливо в различните религии (Елиаде, Кулиан 1999: 21—64). Във всяка от тях отношението към девойките, жените, бременните жени, майките и различните им физиологични и социални ситуации са съществен момент и регламент при уреждането на социалния живот. Нормите са твърди, решителни, отклоненията от тях са едни от най-строго наказваните. Доказателство за значимостта, ценността на майчинството в човешкото обкщество, макар и понякога жестоко и страшно демонстрирана и защитавана.

Върви се към институционализацията и юридическото лимитиране на майчинството (втора основна яма) и към детерминистичното отношение (втори основен център) в генеалогичното развитие на явлението.

Пример №3

Генеалогия па човешкия род по Стария Завет при консултиране на всеки личен проблем

Първична е генеалогията, защото е само един при -мерен базов вариант за съвместна работа. Генеало -

127

гичните промити могат да бъдат най-различни. Смисълът е в "срещата" на генеалогичните вижда -ния, преживявания. Обхватът на генеалогиите също може да бъде най-различен. Това е като добре познатата характеристика "обем на вниманието". Но тук обемът включва и хронологичната повърхнина, и ин-терпретационната дълбочина на прочита. Започва се с по-кратки времеви периоди и с едри, очебийни щрихи на ядра, критични точки, основна ос и перспектива. В началото убягват тънките взаимозависимости, връзките на контекста и отдалечените райони, които в крайна сметка се оказват съществени.

Представената генеалогия е само върху Стария Завет, откроява само основните компоненти, но затова пък позволява да се изтъкне (дори и пред малките деца), че в този вариант човешката еволюция си има всички гнезда и ядра на метаморфози само с тази особеност, че те са инспирирани (наредени) от Бог. Когато дойде критичната област, Той прекъсва тен -денцията и нарежда нова посока — така е при Потопа (най-голямата яма в Стария Завет); при идването на Авраам и Сара в Ханаанската земя; при Мойсей; при Иисус (в перспектива). Още една особеност на Биб-лиевата генеалогия — началото определено е едно (затворено като при родословното дърво) — на първото семейство. Тепърва децата и хората ще се учат да отварят, да разтварят генеалогиите — най-напред съпоставяйки тази с други възможни (по други свещени писания) генеалогии. Така работата с генеалогии има изключителен и познавателноразвиващ, и духовноразвиващ ефект.

128

първична ГЕНЕАЛОГИЯ па Стария Завет (на Израилскип народ)

Ден I — светлина, ден и нощ Ден IV — звезди, луна, слънце

Ден II — небе, суша, море Ден V — влечуги, птици

Ден III — трева, плодни дървета Ден VI — зверове, човек Ден VII — Съботи, Бог помина

129

Легенда:

АВРААМ И САРА — генеалогичен център

^АА - основна ос (саморазвитие на човешкия род)

- прекъсване (намеса на Бог)

празно — яма, ново начало (в Стария Завет е при Потопа)

Основният провокационен въпрос — Имам ли аз Бог, който води основната нишка на живота ми, на моята генеалогия? Защото в библейската генеалогия това е отличителният белег — Бог се намесва на няколко пъти, когато човечеството "оплеска" нещата

— при Потопа, при Ханаан (Авраам и Сара идват отвън, не са от рода на Хам), при Мойсей (той извежда евреите от Египет, но не е от Йосифовото, а от Левиевото семе). Родовата линия се прекъсва на ня-колко пъти, за да се "пречисти", а не да се "самопре-чисти". В Библията човешкият род не е автономен.

Ценното и новото се състои в присъщата на ге -неалогията синергетичност:

1. Дълбочинността и ценностният прочит стимулират клиента да открива, да поставя и да отговаря на действителните въпроси и да се решава на необходимото — като връзки и контакти, като алтернативни действия, като приемане на последици.

2. Обхватът и комплексността на контекста "спасява" консултацията и клиента от вторачване в

130

личния и единствен проблем — гой се полага без да се размива, а като се откроява в нова светлина в средата. Не се "чопли раната" както е при психотера-певтичната регресия.

3. Съживяването на средата показва, че и другите имат проблеми, че те не са само виновни, а и потърпевши; че клиентът е не само загрижен за себе си, но и за другите, че той е не само човек с проблеми, но и човек, подпомагащ другите — от лекуван се превръща в подпомагащ и лекуващ — променя се самосъзнанието, че собственото здраве е не само собствено и лично, а ценно за останалите и в този смисъл

— общо. "Оздравяването" е невъзможно поединично

— също както спасяването. Цветето е зависимо от своята почва, така както и тя от него. Човек надми-нава егото и страха за себе си (гнездо на всички болести и проблеми).

За да се реализира това ценно, обаче, е нужен по-врат — и в консултантската практика, и в консултанта, и в т.нар. "клиент". Без този поврат в отношението спрямо себе си, а следователно и спрямо всичко друго и спрямо другия, е невъзможно духовното движение. Ето отново тези еретични идеи:

1 . Генеалогичният човек се осъществява, интегрира в себе си две нива — на генеалогично участие и на генеалогично създаване. И двете са активни, и двете са еднакво ценни и невъзможни едно без друго. На първото човек е в генеалогията, но не като част от основната ос. Човек може да преминава многократно от едното в другото измерение и всъщност това е

131

реалният и единствено възможен спираловиден гъвкав модел на естествения живот. Защото няма нищо вечно. С умението на човек да го прави се из -мерва жизнената му мъдрост.

2. Навлизайки в дълбочината на времената, човек "губи" своята земна възраст, т. е. остава без възраст, т.е. надминава възрастта, т.е. има много възрасти едновременно. Само в този вариант е възможно рав-ноценностното ни междуотношение и преодоляването на възрастовите предразсъдъци и (само)ограни-чения, а следователно — и придобиването на нови възможности.

3. Освобождаване от оценъчните клишета за "кризисни" по рецепта, по презумпция възрастови пери -оди. Кърмачеството е ни повече, ни по-малко критично от "пуберитета" или от "зрелостта", или от "късната младост", или от "третата възраст", или от ранното детство и т.н. Целият човешки живот е критичен, но ни повече, ни по-малко от който и да е било друг живот на планетата или извън нея. Да се отнасяме с радост и с очакване към промените и съзряването.

4. В контекста на генеалогичното консултиране

няма "болна" или "здрава" личност. Личността е винаги интересна, уникална, заслужаваща си, богата ако не на едни, то на други възможности. Няма и не може да има мярка за "здраве", ако действително мислим за симбиозата организъм/среда, а не за тях д в е те поо тде л но .

5. Индивидуалното генеалогично консултиране е незаменимо като форма. Каквито и групови терапии

да има, персонализираната връзка трябва да въвежда, да поддържа, да движи отношенията. Генеалогично консултиране само чрез групова форма е невъзможно.

6. Мина времето на стандартизираните масови диагностични, експериментални, проверовъчни, кон -султантски процедури. Отдавна "стандартизирани -ят" метод не е най-ефективният метод. Генеалогичното консултиране не е стандарт и не може да бъде. Човекът задава стандарта и по него се "крои и уши -ва" процедурата. Тогава консултирането е за човека, а не за отчета. Строга цензура при получаване на легитимация за консултантска практика, която после "пазарът" на услугата ще прецени, но свобода и до -верие на консултанта като специалист, който работи с неповторими индивидуални случаи.

Такова генеалогично съзнание и самосъзнание аз наричам екосъзнание; такъв генеалогичен човек е еко-човек, пара(лелен)човек; такава генеалогична консул -тация аз наричам екоконсултция — подпомагаща не просто мен или теб, или другия, а заедността ни. Тогава и обществото ни ще е екообщество не на думи и по проекти, а в потока на времето. Където има място за всички в красивите безкрайни паралели на времето.

133

Отстъпление

Ето, консултантът доведе и двете — и човека, и генеалогията, до срещата им. И ги оставя. Т.е. отстъпва.

Защото в отстъплението се излиза от матрицата

— влизайки в

Генеалогията:

В дълбочината на времевите нива — без възраст

— преодоляват се възрастовите предразсъдъци;

В генеалогиите на другия — без пол — преодоляват се физиологическите и полови предразсъдъци;

В летоброенето и генеалогиите на другите религии — без култура — преодоляват се културните предразсъдъци;

Към действителна интеркултурност;

Към преодоляване на социалните, гражданските, политическите, националните... предразсъдъци;

Нали това интересува по-важната част от човечеството?

134

Но всяка мегаинституция започва от интимността на задругата, на контакта — от заговора на дове-рителността; от смелостта да се (само)разкриеш.

И ако се огледаме, ще видим, че се намираме на прага на класната стая, на прага на работното си място, на прага на нашия дом.

Добре дошли. Там, където ще имаме смелостта да четем генеалогиите си и ще им позволим да ни четат.

135

Библиография

Бах, Ричард. Джонатан Ливингстън Чайката. Со -фия, 1996.

Беас, Рада Соами Сатсанг. Честен живот. София, 1999.

Библия. София, 1991.

Василев, Доно, Яна Мерджанова. Теория и методика на професионалното ориентиране. София, 2003.

Гроф, Станислав. Психологията на бъдещето. Со -фия, 2000.

Дако, Пиер. Фантастичните победи на модерната психология. София, 1995.

Димитров, Иван. Увод в ортодоксалната психо -анализа на развитието. София, Просвета, 2001.

Елиаде, Мирча. Трактат по история на религиите. София, 1995.

Елиаде, Мирча, Йон Кулиано. Речник на религиите. София, 1999.

Иванов, Иван, Иван Марев, Иван Лалов. Синергетика, образование, общество. — Педагогика, 2005, 5, 11-18.

Йотова, Рени, Татяна Батулева. История на нравите. Т. 1. Време, пространство, ритми. София, 2001.

Каролсфелд, Юлиус Шнор фон. Библията в илюс-трации. София, 1993 първо издание — 2005.

Кафка, Франц. Завръщане у дома. София, 1993.

Касянов, Сергей (състав). Психологически тестове. Енциклопедия. София, 2003.

Кипър, Дейвид. Теория и практика на психодра-

136

мата. София, 2001.

Малицки, Петър И. История на християнската църква. София, 1994.

Мерджанова, Яна. Психопедагогическа и професионална диагностика. София, 1998.

Мерджанова, Яна. Хуманитарното образование. Теоретико-методически аспекти или Пясъчният ча-совник. София, 1998.

Мерджанова, Яна. Наръчник по професионално консултиране. София, 2001.

Мерджанова, Яна. Семействеността като родова ценност. —Педагогика, 2003, 6, 21-28.

Мерджанова, Яна. Афористично възпитание — няколко въпроса и няколко отговора. Стратегии на образователната и научната политика. 2004, 4.

Немо, Нихело. Празниците. София, 2005.

Ор, Ленард. Откажи се от навика да умираш. София, 2000.

Ошо. Отблясъци от едно златно детство. София, 1998.

Поезия на планините и водите. Старокитанска поезия. (прев. Антоанета Николова). София, 2003.

Пригожин, Иля. Краят на детерминираността. София, 2000.

Пригожин, Иля, Изабел Стенжер. Новата връзка

— метаморфоза на науката. София, 1989.

Радославова, Мария, Соня Карабельова. Методи за психодиагностика. София, 2005.

Рашева-Мерджанова, Яна. Личностен профил и интегриране в професионална среда. — Бизнессекре-т а р. 2 0 05 , 4 .

137

Рашева-Мерджанова, Яна. Мултисензорният принцип в обучението и в живота. София, 2005.

Рашева-Мерджанова, Яна. Майчин нощник. Примитивен свят. София, 2005.

Рашева-Мерджанова, Яна. Генеалогичниат човек

— може ли да се случи чрез метода в обучението по философия? — Философия. 2006, .

Речник на чуждите думи в българския език. Колектив. София, 1992.

Ризов, Илиян. Категорията личност и личностно развитие днес. Педагогика. 2003, 7, 44-55.

Стоева, Теодора. Емоцията и когницията в психологическата терапия и консултация. София, 2003.

Трисмегист, Хермес. Свод на херметичните науки. Согриз Негте(лсит. С., 2002.

Уилкс, Франсис. Интелигентните емоции. София, 2003.

Фройд, Зигмунд. Естетика, изкуство, литература. София, 1991.

Честертън, Джилбърт Кийт. Ортодоксия. Лична философия. София, 1994.

Шулц, Дуейн. Психология на растежа. Модели на здравата личност. София, 2004.

Fagaro, Francois, Fr. Guilland, M. Lemoine, С. Morana. Phiosophie S/SMS. Paris, Вгеа1, 2004.

138

Имаме два центъра — две части, две логики, които се срещат в човешкото. Консултантът има за задача да ги доведе и двете (и генеалогията, и консултирането) до срещата им в него. И да ги остави.

Книгата е като хвърлена ръкавица.

Ако има парапсихология, то сигурно има парапедагогика и параконсултиране. Може би е правилно да се четат пара(лелно)консултиране и пара(лелна)педа-гогика, и паралелнапсихологни...

генеалогично консултиране чрез генеалогичния метод укрепващ генеалогичния човек Коминочистач в съботната си вечер — вечерта на изчистването и примирието. В самия себе си.

Яна Рашева-Мерджанова

Съдържание

Встъпление в джобния формат 5

Първа част

Генеалогия / Генеалогичен човек 7

1. Генеалогията в съпоставка 7

2. Генеалогични времена 8

3. Генеалогичното мислене

като личностна характеристика 29

4. Генеалогичният човек в съпоставка

— един модел на "здрава личност" 34

Втора част

Консултиране /Генеалогично консултиране 59

1. Класиката на консултантската 59 практика в съпоставка

2. Консултантът между

дилетантщината, квалификацията и таланта 67

3. Генеалогичното консултиране

като пара(лелно)консултиране 78

4. Генеалогичният метод 98

5. Примери 112

Отстъпление 134

ЯНА РАШЕВА- МЕРДЖАНОВА

ГЕНЕАЛОГИЧНО ПАРА(лелно)КОНСУЛТИРАНЕ

МОДЕЛ "ДЖОБЕН ФОРМАТ"

I издание, българска Формат

Издателство "ПЕТЕКСТОН", 2007