Искра Ликоманова

ПРЕВОДЪТ

МЕЖДУ ТЕОРИЯТА И ПРАКТИКАТА

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” СОФИЯ · 2002

Искра Ликоманова

ПРЕВОДЪТ МЕЖДУ ТЕОРИЯТА И ПРАКТИКАТА

Българска Първо издание

Редактор Анжелина Пенчева Коректор Евгения Жегова Технически редактор Мария Зашева Художник на корицата Борис Драголов

Формат 60/84/16 Печ. коли 8

Университетско издателство „Св. Климент Охридски”

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД 7

Първа глава ТЕОРИЯ И ПРЕВОДИ

1. Теорията на превода като научна дисциплина 9

1.1. Изследователският обект на теорията на превода 10

1.2. Преводът като процес 11

1.3. Разновидности на теорията на превода 11

2. Практиката на преводите и превеждането 12

2.1. Приложни преводни изследвания 14

3. Връзка на теорията на превода с другите науки 14

3.1. Теорията на превода и съпоставителното езикознание15

3.2. Теорията на превода и социолингвистиката 17

3.3. Теорията на превода и психолингвистиката 18

3.4. Теорията на превода и лингвистиката на текста 20

3.5. Теорията на превода и литературознанието 21

3.6. Теорията на превода и семиотиката 23

3.7. Теорията на превода и културологията 24

4. Преводът. Етимология на термините в славянските езици 25

4.1. Компонентите на превода 30

4.2. Критерии за превод 32

4.3. Изискванията към превода 36

4.4. Еквивалентността при превода 41

5. Теоретични проблеми на единицата на превода 48

5.1. Постановка на проблема за преводната единица 48

5.2. Някои дефиниции на преводната единица 49

5.3. Минималната значима единица на превода 50

Втора глава

ВИДОВЕ ПРЕВОДИ

1. Трихотомия на Р. Якобсон 55

2. Критерии за класификация 55

2.1. Жанрово-стилистична класификация 56

2.2. Психолингвистична класификация 59

3. Разновидности устен превод 60

4. Трети тип класификация 65

5. Четвърти тип класификация 66

6. Пети тип класификация 67

7. Обобщаваща систематизация 67

8. Особености на отделните видове превод според жанрово-стилистичните

им и функционални особености 68

8.1. Научно-технически превод 69

8.2. Публицистично-информационен превод 71

8.3. Административно-делови преводи 73

8.4. Превод на поезия 80

Трета глава

ПРАКТИКАТА НА ПРЕВОДИТЕ АНАЛИЗ НА ПОЕТИЧНИ ПРЕВОДИ

1. Шест превода на Лаело Наги на български език 85

2. Шимборска аналитично - на славянски (български) и неславянски

(английски) език 93

3. Шимборска диалогично - на славянски езици 102

4. Два превода на „ Горски венец" от П. П. Негош на български език 109

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 118 БИБЛИОГРАФИЯ 120

УВОД

Настоящата книга е опит да се систематизира и представи в относително завършен вид лекционният курс по теория и практика на превода, който се преподава на студентите от специалността Сла-вянска филология. Затова и данните, гледните точки, дефинициите, представени тук, са съобразени предимно със славянските езици, изучавани в СУ „Св. Климент Охридски”. Работата е структурирана съобразно спецификата на дисциплината.

В първата глава са въведени общи теоретични понятия, мотивацията за обособяването на науката за преводите и различни гледни точки върху това що е превод. Представени са връзките на теорията на превода с научните дисциплини, с които тя има общ предмет на изследване (както филологически, така и нефилологически), от изследователския контакт с които - при интердисциплинарен подход -могат да спечелят различни сфери на познанието.

Втората глава представя значително по-подробно видовете преводи, при които се наблюдават ред характерни общи и частни за славянските езици явления. Представя се класификация на преводните текстове и систематизация на съпоставката между устните преводи. Разглеждат се спецификите на отделните видове преводи и проблемите, които те поставят пред теоретици и практици.

Третата глава е изцяло посветена на практическия анализ на конкретни преводи. Подбрани са разнообразни преводи на поезия: два превода от сърбохърватски на български, осъществени по различно време с разстояние от повече от половин век; няколко съвременни превода на български език от унгарски; два превода от полски език - единият на български, а другият - на английски; два превода от славянски език (полски) на славянски езици (чешки и български). Авторите на произведенията принадлежат към различни поколения, а преводите (с изключение на единия от сърбохърватски) са съвременни. Това дава много материал за практически наблюдения и теоретични изводи.

В работата се посочват белите полета, неизследвани още в практиката и не намерили място в теорията на превода петна - както в нашата научна литература, така и в чуждоезиковата.

Първа глава ТЕОРИЯ И ПРЕВОДИ

Онези, които не препрочитат, са осъдени да четат навсякъде една и съща история.

Р. Барт

1. ТЕОРИЯТА НА ПРЕВОДА КАТО НАУЧНА ДИСЦИПЛИНА

Наричат науката за преводите още транслатология, транслато-рика, традуктология, преводознание, р. переводоведение, англ. translation theory, ч. teorie prekladu, слш. teôria prekladu, п. teoria przekladu, ср. teopnja превоЬе^а - това са различните названия-етикети, под които съществува днес относително новоеманципираната наука за преводите. Докато теорията на превода като наука е сравнително нова, то практиката, на която тя се опира - преводната дейност, - е една от най-старите интелектуални човешки дейности.

Много се спори върху това какъв тип дисциплина е науката за преводите и дали тя е всъщност само приложна наука, функция от практиката на самите преводи. Но самата практика показва, че доб -рите преводачи често не са сред добрите теоретици и обратното, защото критиката на предмета изобщо предполага изследователска дистанция спрямо него. Затова именно теоретиците си задават въпросите: как точно се превежда, по какъв начин се извеждат от езика множеството опции, които да бъдат приложени в конкретния текст, какви са механизмите на превода и на преводаческия избор, кой превод е перфектният, коректният, добрият, как се постига той, какви са техниките на превода и т. н. Списъкът на проблемите от общ и конкретен характер може да бъде удължен извън обема на тази книга, а това засега не е необходимо.

Теорията на превода е научна дисциплина, защото има собствен изследователски обект, собствен терминологичен апарат, присъща само на нея методология на практическите наблюдения и изследвания, както и защото може да бъде отграничена от близките й филологически и хуманитарни дисциплини.

Особеното на теорията на превода е в това, че тя е изключител -но синкретична наука (Хюсън 1991:2) и изследва комплексните, т. е.

интердисциплинарните проблеми на превода. Тя съчетава предимствата на модела като описание на изследователския предмет и отговора на въпроса какво с достойнствата на теорията като обяснение и отговора на въпроса защо (Генцлер 1993:26). Теорията на превода анализира различни видове текстове: писмени - художествени, научни, публицистични, - и устни, с различните аспекти и многообразие на проблемите, които те поставят. Именно поради това отделните изследователски ракурси могат да бъдат обобщени независимо, а същността на превода (като предмет на науката) да бъде изразена посредством лаконичен синтез под формата на афоризми и всеки от тези афоризми да има своите основания. Тези основания ще бъдат изложени по-нататък.

1.1. Изследователският обект на теорията на превода

Това са текстът на оригиналния език и текстът на преводния език. Дали става дума за един текст, за един и същ текст, или раз-новремево за два отделни текста, обвързани междуезиково, между-културно, е проблем, който предстои да бъде решен от теоретиците. За настоящата работа ще приемем, че имаме работа с два текста, които се очаква да се припокриват смислово, функционално, и които са обединени от личността на човека, докоснал се и до двата -преводача, от неговата езикова, културна, психолингвистична компетентност. Тук заслужава да приведем мнението на Ат. Далчев за превода като най-бавното и вдълбочено четене, т. е. като най-истин-ско разбиране на оригиналния текст. Всеки прочит е ново разбиране на текста (Барт 1991), а това предполага дълбочина на изследване, до която се стремят да проникнат изследователите теоретици на превода, вървейки по стъпките на преводачите практици. Полският поет и преводач (от руски и английски език) Ст. Баранчак отбелязва, че преводът е като експликация на текста на втора степен, защото е доказателство за идеалното разбиране на оригинала, а освен това представлява аналогичен продукт на преводния език, не само коментира метаезиково оригинала (Баранчак 1990).

От една страна, теоретичните проблеми на превода са свързани с цялостната проблематика, която тук ще бъде изложена последователно, а тя обхваща: характера на превода, подхода при превод, единицата на превода, еквивалентността при превода, видовете превод, нормата за превод, отчасти преводните трансформации и др.

От друга страна, преводът задава ред въпроси от практически характер, както от по-общ тип - например за спецификите на юри

дическия, документния превод, за разрешаването на вътрешните противоречия при устния превод, - така и от по-конкретен тип - за подхода при превода на имената (например в творбите за деца), за преводаческите решения при авторовите каламбури, оказионализ-ми, неологизми или метафорични, етимологично прозрачни в оригиналния език имена, за графичното оформяне на литературния диалог и пр.

1.2. Преводът като процес

Да се разбере процесът на превода, ще рече да се вземат предвид множеството различни норми - социални, културни, хронологични, стилистични, - които осигуряват възможния перфектен превод, моделиран спрямо оригиналния текст. Едни модели на превода представят продукта/текст-оригинал на входа на процеса и анализират продукта/текст-превод на изхода в края на процеса. Други модели позволяват да се проследи по какъв начин преводачът като личност със знания и мислене в когнитивен план оперира с двата текста. Изработването на такива модели не означава, че теоретичният инвариантен модел на преводния процес ще реши проблемите, възникващи в частния случай на всеки превод. Той може само да формулира едно множество от стратегии за изследване на различните аспекти в преводаческия процес (вж. 4. 2).

1.3. Разновидности на теорията на превода

На фона на така очертаната най-общо проблематика можем да откроим обхвата и подразделенията на дисциплината теория на превода. Тя разграничава обща теория на превода и отделни частни те -ории на превода.

1.3.1. О б щ а т а т е о р и я н а п р е в о д а разглежда общите закономерности на превода, независимо от жанровите специфики на текстовете, условията при извършването на превода и детайлните особености в този процес, независимо от езиците, от/на които се превежда. Общата теория на превода се занимава с терминологичния апарат на дисциплината (например еквивалентност при превода, трансформации в превода), с интегративния подход към превода; именно тя осъществява в теоретичен план връзките с другите научни дисциплини и създава концептуалната база за всички частни теории, като я модифицира и променя според новите научни парадигми.

1.3.2. Частните теории на превода от своя страна се дефинират в зависимост от различни параметри:

- преводния жанр (научна литература, художествена литература, административно-делови превод),

- преводния текст (устен, писмен и пр.),

- преводния език, езика на оригинала, езика посредник, метаезика,

- изучаването на съвременни и стари текстове.

Частните теории обхащат и:

- двуезичните и многоезичните съпоставителни изследвания на преводите,

- преводимите/непреводимите езикови, културни, психолинг-вистични явления.

Съсъществуването на двете разновидности на теорията на превода е иманентно обусловено явление. Без частния материал и частните преводни обобщения общата теория се обезсилва. Общата теория пък от своя страна предоставя теоретично-изследователския инструментариум за анализ на конкретните двуезични текстове, дава хронологично-езиковия ракурс (художествения при литературните текстове) в преводния процес.

От частните теории общата теория получава конкретен езиков материал за своите теоретични обобщения, частните теории пък внасят внасят допълненията и поясненията към общата теория.

Така се оказва, че теорията на превода не съществува „изобщо”, тя винаги ползва поне двуезичен, двукултурен конкретен материал като интерпретация на всички закономерности и теоретични постулата, които дефинира, обобщава и предлага. Така представената те-оретико-изследователска двудялба в рамките на теорията обяснява и прави възможно нейното самостоятелно съществуване.

2. ПРАКТИКАТА НА ПРЕВОДИТЕ И ПРЕВЕЖДАНЕТО

За начало на преводната дейност могат да се приемат първите преводи на Библията - обикновено преводачите са анонимни, те са и видни прогресивни личности за времето си, оставят трайни следи в културното мислене на поколения читатели. Затова и първият преводач на Новия завет от гръцки и староеврейски на латински през IV-V в. св. Йероним става патрон на преводачите. А преводачите на първите библейски текстове се превръщат в ключови, значещи фигури за всяка култура. Мартин Лутер прави немския превод на Биб-

лията (XV в.), Уилям Тиндейл - английския (XV в.), Жан Калвин -френския (XVI в.). И до ден-днешен първите превеждани текстове -текстовете на Стария и Новия Завет - са и най-многобройните превеждани текстове в света - преводите им наброяват 2197 до 1999 г. Старата българска литература също започва от преводачески текстове, тези на Кирил и Методий, а преводът на библейски текстове като една от литературните практики при южните славяни, в началото доминираща, продължава до XVII-XVIII в. Това се отнася и за останалите славянски езици: полският превод е направен през XTV в. от Якуб Вуек, чешкият - през XVI в., руският - през XV в., а сръбският

- през XI-XII в. Последният, най-съвременен превод на Библията, отбелязан от учени и преводачи с голям световен форум през 1996 г., бе на славянски език - на словенски.

Днес ежегодно практиката на преводите се материализира в хиляди книги, а техният брой според Статистическия справочник на Юнеско (Index translationum) от 1995 г. е достигнал през 1986 г. над 60 000. При това те се разпределят по различен начин сред различните европейски страни и езици.

От цифрите по-долу се вижда ясно глобализацията и в преводно-издателския свят. Така например „закрита” Великобритания издава едва 3,3% преводна литература, Франция - 17,6%, Испания - 26%, Италия - 25%, Германия - 14%, Швеция - цели 60% (по Зелдин 1996:184). Според други автори (Венути 1995:13) англо-американските преводи са едва 2-3% от общото книгоиздаване във Великобритания и САЩ. Тенденцията в останалите западноевропейски страни е противоположна: Франция през 1990 г. е издала 12% преводна литература, Германия - 14,4%, Италия - 25,4%, от които повече от половината са преводи от английски език.

При това се превежда и от други езици, но според очакванията и според данните на Юнеско от английски са почти половината пре-водни книги - над 40% (с тенденция към нарастване), от френски -10% (с тенденция към спад), от руски - 13% (без промени - данните са за периода 1974-1985), от немски - 9% (с тенденция към нарастване), от скандинавски езици - 4% (с незначително нарастване), от италиански - 3% (без промени), от испански - 1,5% (Венути 1995:14).

Превежданите жанрове се променят от година на година, но съотношението помежду им остава приблизително еднакво, а именно: половината превеждани книги са от сферата на художествената литература, като броят им постепенно намалява за сметка на хуманитарните и приложните науки и тематичните информативни преводи

(по Нюмарк 1989). По този начин преводите представляват центъра на всякаква човешка комуникация (Стайнър 1998).

2.1. Приложни преводни изследвания

Преводът се изучава в множество университетски центрове предимно на Централна и Източна Европа като теоретична дисциплина в рамките на чуждоезиковите филологии, докато в западноевропейските университети теорията на превода съществува независимо, транслингвистично като приложна дисциплина с оглед на практическата й употреба в ежедневието и бизнес-практиката.

В теорията на превода разграничаваме общата теория от частните теории, а приложното преводознание има своите отчетливи тенденции на развитие, представени схематично по следния начин (по Уилс 1982:76):

Теоретично-преводна наука включва: проспективни преводни изследвания (практика) и ретроспективна наука за превода(теория). Към теоретично-преводната наука спадат анализ на преводните трудности и преводно обучение, докато при ретроспективна наука за превода принадлежат анализ на преводните грешки и теоретична критика.

Горната схема изяснява редица съотношения между разнообразните практически проблеми, които се преплитат и припокриват в те -орията и практиката на превода.

3. ВРЪЗКА НА ТЕОРИЯТА НА ПРЕВОДА С ДРУГИТЕ НАУКИ

Никоя филологическа, нито хуманитарна наука няма монопол върху превода като обект на изследване. Интердисциплинарният характер на науката теория на превода обуславя по-тесните й контакти с някои филологически дисциплини и по-дистантните - с други.

Представяйки близостта на теорията на превода с други дисциплини, важно е да се очертаят границите между теорията на превода и всяка от близките й науки, което следва да докаже обособеността на научните транслатологични изследвания.

Затова тук акцентите ще бъдат поставени именно върху разграничаването и различията на теорията на превода от другите, гравитиращи около нея науки.

3.1. Теорията на превода и съпоставителното езикознание

На първо място е връзката на теорията на превода с контрастив-ната (съпоставителната) лингвистика. Това е свързано с очевидното обстоятелство, че всяко двуезично изследване в същността си е кон-трастивно, а всеки преводен анализ е иманентно контрастивен.

Тук, в рамките на този текст, разграничаваме сравнително-исто-рическото езикознание (езикознанието, което се базира на генетичното, историческото родство между езиците, затова синхронният аспект представлява спецификата на тези изследвания, доминиращи за XIX в.) от типологичното езикознание, тъй като това разграничаване е релевантно при работата ни с близкородствени езици. В същото време необходимо е и уточняването на характеристиките на типологичното езикознание (когато се изследват неродствени и отдалечени езици въз основа на Хумболтовия постулат за универсалността между езиците, срв. Арнаудова 1985), с което теорията на превода се сблъсква често.

Анализът на един превод е невъзможен без лингвистическа основа, защото езиците са в основата на преводните текстове. Самата съпоставка на текст в езика на оригинала с текста в езика на превода не може да ни даде непосредствено търсения алгоритъм на превода. Съпоставката цели както да се открие най-доброто конкретно решение, така и да се формулира по-обхватна стратегия при разрешаването на даден преводен проблем. Крайната цел в изследователския транслатологичен процес е преводният алгоритъм, адаптиран към жанра, стила и типа на оригиналния текст. В същината на теорията на превода е залегнала съпоставката, при която се търсят и се откриват съответствията между двата езика в областта на лексиката, фразеологията, синтаксиса и стила в рамките на даден текст - и това е основата на изследователския предмет на теорията на превода. Едновременно с това обаче междуезиковият подход, осъществен с помощта на транслатологичния инструментариум и изложен в един

научен метаезик, ни дава познанието за конкретния език и много рядко - за двата едновременно (Ликоманова 1997).

От своя страна предметната област на контрастивната лингвистика е представянето или на общите, или на специфичните черти между два или повече езика. Предметната област на теорията на превода е работата с конкретни, цялостни текстове, с техния строеж, с динамиката и моделирането на преводаческия избор.

Контрастивната лингвистика, независимо от конкретния си предмет на изследване, винаги е насочена към дадена езикова двойка и анализ на езиково-системните подобия и/или разлики. Теорията на превода приема разликите между два езика за априорно дадени и анализира пътищата на преодоляването им в преводния процес. Тя изследва как тези разлики обуславят процеса на превода - в особено голяма степен това важи за устния превод, за неговите механизми.

Предметът на теорията на превода съвпада отчасти с предметната сфера на контрастивните изследвания - това е именно езикът в узуса, в практиката. Затова полският учен А. Богуславски счита, че главната насока на съпоставителните изследвания (например между полски и руски език) следва да бъдат изследванията на преводните съответствия - лексикални и граматични, - което представлява както практически, лексикографски, така и теоретичен проблем (Богуславски 1997).

Контрастивната лингвистика създава теоретичния фундамент за теорията на превода, събира базата данни, създава необходимото tertium comparationis, като обикновено единият от изследваните езици е и метаезикът на изследването. Освен това контрастивната лингвистика разграничава отчетливо езиковите равнища, на които „работи”. Най-често тя изследва единици от едно и също ниво: морфология, синтаксис, стилистика, глаголните форми в двата езика, определеността и изразяването й в двата езика, лексика (абстрактна лексика, глаголи за движение), словообразувателните мод ели в двата езика и т. н.

Езикът в теорията на превода е инструмент на изследванията, а не цел на описанието. Теорията на превода не се ограничава до едно-единсгвено граматично равнище. В нейните изследвания по дефиниция се пресичат езиковите нива при анализа на семантичното тъждество между съпоставимите елементи, тя ползва собствена терминология и понятия като функционален еквивалент, комуникативен еквивалент, преводна трансформация и др. Тя се занимава много често например с явлението междуезикова омонимия (фр. faux-amis, р. ложные друзья переводчика), особено при близкородст-

вени езици като славянските, защото текстовата употреба на лексе -мите в двата езика разкрива привидната формална тъждественост при семантични разлики, дори противоположности, срв. б. уродлив, ч. ùroda, п. uroda, р. Юродивый; б. искам, р. искать; б. родина, ч. rodina п. rodzina; б. ремонт ср. ремонт; б. разположение, ср. расположение; б. бавя се, ср. бавити се; б. паметен, ср. паметан; б. час, слш. cas, п. czas; б. разказ, р. рассказ, п. rozkaz; б. спокоен, слш. spokojny; б. опаковам, ч. opakovat; б. теша се, ч. tèsit se; б. баща, ср. башта, п. baszta; б. булка, ср. булка, п. bulka, р. булка; б. добиче, ср. добиНе, п. dobicie; б. добитък, ср. добитак, п. dobytek; б. гребен, ср. гребен, п. grzebien; б. склад, ср. склад, п. sklad

При междуславянските омоними прави впечатление, че наличието на тройни омоними (с различни значения в три и повече езика) е сравнително рядко явление. Бинарността е представена значително по-често, срв. омонимните речници върху двойки езици: полско-български, полско-хърватски, руско-сърбохърватски, руско-хърват-ски, руско-български, сръбско-български (срв. библиографията в Иванова, Алексич 1999).

3.2. Теорията на превода и социолингвистиката

Социолингвистиката обхваща сферата на понятия като език и общество, език и култура, език и социална личност, изучава речта и социалната структура. Тя се докосва до теорията на превода в областта, където изследва социалната стратификация (например на героите в художествените произведения) с оглед езика на отделните прослойки предвид техните социални параметри (произход, професия, възраст, образование), териториални параметри (диалект, говор), взаимоотношения помежду им (изразени в диалогичната категория 'ти/вие') и др.

С ракурса на социолингвистиката могат да се разглеждат три аспекта на превода: 1) преводът като отражение на социалния свят; 2) преводът като социално детерминиран процес; 3) социалната норма на превода. Чрез социолингвистичната гледна точка се очертава т. нар. социална норма на превода (Швейцер 1988).

И социолингвистиката, и теорията на превода имат еднакъв предмет на изследване, а именно - начина на функционирането на текста или негов фрагмент, обаче целите, които те си поставят, са коренно различни, както и изследователските методи, които се из -ползват. Целта на социолингвистиката е да опише речта, респ. езика на определени социални групи, затова тези цели се постигат или чрез статистически изследвания и анализ на статистическия материал (при квантитативните проучвания), или чрез анализ на социалните параметри и ситуации, обуславящи комуникацията, което дава приблизително понятие за езиковите прояви, фреквентността им, тенденциите (при качествените социологични проучвания, срв. и Савов 1990).

Целите на теорията на превода са търсенето и откриването на преводните еквиваленти, които възникват на границата на две култури: срв. англ. brainwashing, б. пране на мозъци, ч. propirâni/vymyvàni mozku, п. pranie môzgôw, ср. пра^е мозгова

3.3. Теорията на превода и психолингвистиката

Психолингвистиката изследва речевата човешка дейност като продукт на мозъчната дейност, на мисленето. Преводът като текст е мисловен продукт, а когато го разглеждаме като процес, той е мис-ловна дейност. Механизмът за пораждане на изказванията в голяма степен се доближава до пораждането на преводния текст-изказване в резултат на извършен правилен подбор на преводните езикови елементи за целите на оформянето на изказването при отхвърляне на няколкото възможни преводни варианта. В този смисъл превод -ният процес представлява алгоритъм, повтарящ генерирането на „правилна” реч.

Търсенето на алгоритъм от учените е провокирано от интереса към последвало прогнозиране. Особено важно е прогнозирането на речта при устния, симултанен превод. Тук от значение са редица фактори: езиковата компетентност на преводача, неговата обща професионална и културна компетентност, т. нар. фонови знания и жизненият му професионален опит, психичните качества като реакция, памет и т. н., а освен това - способността да предвиди чисто

структурни елементи от речта на говорещия (срв. по-подробно подолу в глава втора).

Преводът никога не се осъществява по един-единствен конкретен модел. За мисловния процес, протичащ в мозъка на преводача, съдим само по вторичния езиков продукт, по грешките, който преводачът прави, по корекциите, които той извършва върху своя текст в самия преводен процес на избор, по самия избор на определени речеви средства. За изследователя тези елементи са евристични. Същността на този избор е в употребата на парафрази и синоними от различните езикови равнища: синтактични, идиоматични, лексикални, семантични. (Парафразата впрочем е спасителният пояс на устния преводач). Оптималният преводачески избор и подбор представлява функция от много фактори - както обективни, така и субективни.

Психолингвистиката се допира до теорията на превода и в още едни пункт - в изследването на явлението билингвизъм в неговите две разновидности (Вайнрайх 1979). Общоприето е разбирането за билингвизма в неговия координативен вид: когато двата езика съ-съществуват в съзнанието на говорещия и превключването от един език на друг става съзнателно, но механично и безпрепятствено. Този тип е значително по-редкият в практиката. При субординатив-ния тип билингвизъм съотнесеността между двата езика се изразява в доминиране на единия над другия в съзнанието на субекта и това наблюдаваме при превода, с който най-често имаме работа всички ние. Типът билингвизъм обуславя степента на активна ко-муникативна компетентност по двата езика (превеждан и преводен). Тя в най-общи линии включва граматичните знания плюс лексикалните знания за даден език.

Като разработено понятие комуникативната компетентност включва: граматична правилност, реализуемост, приемливост, фреквентност (по Хаймс 1977). Без да се спираме подробно на всеки параметър, ще отбележим само, че последното означава, че ако даден граматичен факт съществува в оригиналния език и освен това в преводния, то при превод от единия на другия няма да се получи точно съответствие, ако вероятността да се употреби елементът в първия език е много по-висока, отколкото във втория език. Това например при славянските езици може да се отнесе към деепричаст-ните форми, които съществуват в граматичната система на всички славянски езици, но се употребяват с различна честотност в практиката и в различните им стилове. Същото важи и за минало неопределено време (перфект) и неговите употреби в българския в съпоставка с другите славянски езици. В българския то е едно от няколкото ми-

нали времена, докато в повечето славянски езици, като руски, чешки, полски, то е единствената форма за изразяване на минало действие. Обратно, българските употреби на предлога на съответстват на различни други славянски предлози. Посоките и разклоненията в съответствията са различни и за първия случай важи диаграмата:

бълг. - слав.

Имперфект, аорист, плусквамперфект, перфект се свързват със славянски ПЕРФЕКТ

а за втория:

бълг.- слав.

НА обхваща nad, do, na, prez

В лингвистичен план първия случай А. Богуславски определя като редуктивен антиизоморфизъм при превода, а втория - като ан-тиредуктивен антиизоморфизъм (Богуславски 1997).

Това, с което се занимава теорията на превода за разлика от пси-холингвистиката, е рецептивното владеене на оригиналния език (познаването на предмета, фоновите знания) и репродуктивното владеене на преводния език.

Тези схеми илюстрират сложната проблематика на преводаческата компетентност (както писмена, така и устна). Тази проблема -тика е все още теоретически неразработена в науката.

3.4. Теорията на превода и лингвистиката на текста

Лингвистиката на текста също така е сравнително нова дисциплина и започва да се оформя от момента, от който изучаването на речта надхвърля изреченската граница - точката. Често можем да я срещнем и под названието лингвистичен анализ на дискурса, като последният термин е по-популярен в американската научна действителност.

Лингвистиката на текста изучава компонентите на свързания текст, равнищата и взаимозависимостта им и с това пряко и непо

средствено допълва теорията на превода в съпоставителния й аспект (срв. Найда 1969 за универсалните на текста) например за:

1/ маркерите за начало и край, например: б. Имало едно време...; р. Жили-были...; ч. Byl jednou jeden...; п. Dawno-dawno temu...;

2/ вътрешнотематичните преходи: и тогава, после и техните съответствия;

3/ темпоралните връзки: след това, преди;

4/ пространствените отношения: там, тук, отвъд;

5/логическите връзки: тъй като, нещо повече;

6/ идентификацията на участниците в комуникацията: б. той, оня; р. он, тот и синонимите и хипероними като човекът, животното; деиксиса като категория, например ср. овде „тук”, овамо „насам”, онамо „натам”;

7/ емфатизирането на текстовите елементи посредством двойното допълнение в българския език, чрез пълните местоимении форми в българския и други езици; чрез лексикални елементи като частиците в другите славянски езици; чрез ненеутрални словоредни структури в различните славянски езици.

Лингвистиката на текста се интересува и от проблематиката на темо-ремната организация на изказването, когато то е построено на принципа на комуникативната професия (функционалната перспектива на изречението - ФПИ), а всички прояви на ФПИ имат различни текстови съответствия в различните езици. Текстовата съпоставка разкрива специфичната за всеки език организация на текста.

3.5. Теорията на превода и литературознанието

Тази връзка се актуализира особено когато говорим за превод на художествен текст - бил той прозаичен или поетичен. Тя се проявява в два случая: при превода на несъвременни за преводача произведения; при превода на художествени произведения, отклоняващи се от литературния стандарт - стилно, жанрово или езиково; при превода на произведения, културно значими както за оригиналната литература, така и за преводната. Трите случая не се взаимоизключ-ват в преводаческата практика и поставят различен тип преводачески дилеми за разрешаване. Това наблюдаваме особено отчетливо при анализа на първите преводи на дадено литературно произведение (вж. глава трета). Преводът, освен че е извършен в рамките на езикова норма от минал период на езика, отговаря на естетическите възгледи и на историческите потребности на своето време.

С помощта на литературознанието теорията на превода анализира различните подходи при художествения превод. И. Леви (Леви 1975) набелязва два основни подхода към превода от лите-ратуроведска гледна точка: 1) илюзионистки - когато преводачът създава впечатлението за автентичност на текста-превод, равностойна на създаването на оригинален текст, опираща се на негласната конвенция между автора/преводача и читателя за истин-носттта на текстовото съдържание, и 2) антиилюзионистки - когато текстът, неадаптиран езиково и стилно, се представя с допълнителни коментари, уточнения, пояснения след него, лишавайки по този начин читателя от временната илюзия за оригиналност и уникалност, освен като търсен ефект в жанра на пародиите. Този под -ход е рядко допустим при чисто художествения превод в съвременни условия.

Литературознанието дава работен и интерпретативен материал на преводача (и редактора впоследствие) за общия естетичен и културен контекст на превежданата творба, когато предстои нейният съвременен превод. При анализа на вече преведена творба литературната наука пък дава тълкуването чрез представяне на общия културен фон - литературните течения, модите, творческия маниер в отдалечения от съвремието ни литературен период.

Литературознанието в съпоставителен план анализира самата творба, нейния прочит в оригиналната култура и рецепцията на превода в преводната култура. Но не е достатъчно анализът на художес -твените преводи да се опре само на литературната теория. Той се нуждае и от езикознанието. Взаимоотношенията между филологическите науки и теорията на превода, за които вече стана дума, словашкият автор А. Попович обобщава в следния схематичен вид:

контрастивна контрастивна

лингвистика стилистика

теория на художествения превод

съпоставително теория на

литературознание литературата

Неговата схема може да послужи като основа за илюстрация на гравитиращите една към друга науки. Попович предлага още една, разширена схема, в която историята на превода, литературната история, литературната критика, критиката на превода формират обхватен изследователски и теоретичен контекст за науката теория на превода (Попович 1975:35). Може да се предположи освен това, че в нашето съвремие, при наблюдаваните общи англоезични интервенции в много европейски езици, теорията на превода ще се нуждае и от контакти с англо-филологически дисциплини, особено при анализ на съвременни текстове.

3.6. Теорията на превода и семиотиката

Връзката между двете дисциплини е дотолкова тясна, доколкото семиотиката е наука за знаците изобщо, а езикът е частна знакова система. За първи път в съвременните изследвания върху теорията на превода прокарва тази връзка експлицитно българският учен А. Людсканов, с което влиза в множеството международни библиографски източници по преводна проблематика. Семиозисът - процесът на означаването (знаковият процес) - се актуализира чрез трите Пиърсови компонента на науката семиотика, всеки от които по различен начин представя взаимоотношенията между знаците. Синтак-тиката се занимава с връзките между знаците, в нашия случай -между знаците в два езика, и освен това с различните връзки между знаците в двата езика. Семантиката анализира отношенията между обекта и знаковата система, към която той принадлежи, в нашия случай - различните значения на езиковите единици в двата езика. Прагматиката проследява отношенията между знака и неговия потребител, в нашия случай - читателя, слушателя, зрителя - чрез по-средството на преводача. В този смисъл прагматиката изследва ре-лациите между кодовете на двата езика (Писаркова 1998). Всяка операция на превод е свързана с трите типа отношения и с наложените т. нар. вторични моделиращи системи (Лотман 1990) върху асиметричните отношения между двата езика.

Към семиотичните аспекти на теорията на превода се отнасят преводите на парономазиите, каламбурите, значещите заглавия-на литературни произведения. Например заглавието на пиесата на А. Островски р. На всякого мудреца довольно простоты не подлежи на буквален превод: ср. И мудрац се понекад превари, б. И най-мъд-рият си е малко прост, ч. I chytrâk se spâli, п. I kon siç potknie, затова и преводът му върви по смисъла, не по формата (Леви 1974:174),

срв. още и превода на „Горе от ума” на А. Грибоедов (близко по смисъл до горното заглавие) - б. От ума си тегли, п. Mqdremu biada, ср. Нево&е од памети.

Но като цяло отношенията между заглавието и текста на произведението, от една страна, спрямо превода на заглавието, от друга страна, са слабо проучени и тяхното интертекстуално (едновременно и разновремево) разработване предстои, особено в паралелен съпоставителен план.

3.7. Теорията на превода и културологията

Текстът, обект на превод, принадлежи по дефиниция на две култури.

Културологичните аспекти са съществени, тъй като представят не само любопитни факти при транскодирането на текста от един език в друг, но и много други съдържателни факти. Това се отнася например за преводните еквиваленти при назоваването на културно значими факти като названията на религиозните празници, срв.

б. Цветница, Връбница, п. Niedziela Palmowa, ч. Kvëtnà Nedèle, p.

Вербное воскресение;

б. Страстна седмица, п. Wielki Tydzien, р. Страстная неделя;

б. Тайната вечеря, п. Ostatnia Wieczerza, Panska Wieczerza, ч.

Vecefe Pànè, р. Тайная вечеря;

б. Страшният съд, п. Sqd Ostateczny, ч. Posledni soud р. Страшный суд;

б. Великден, п. Wielkanoc, ч. Velikonoce, р. Пасха

Срв. и термините-реалии от ежедневната вероизповедална практика. Това засяга и православно-католическите реалии. Да сравним например разликите в наименованията на следлитургичния хляб за причестяване на: п. oplatek, слш. oblâtka/oplatka и р. облатка съответства б. нафора, ср., хрв. нафора а на п. hostia, ч. hostie, слш. hostia, хрв. hostija съответства р., б. просфора с бележката, че латинският термин се използва в католическия ритуал. По подобен начин на б. поп, свещеник и р. поп, священник (противопоставени по опозицията разговорно: книжовно) съответства п. ksiqdz, pop, ч. knèz, pop, слш. knaz, pop (първата е за назоваване на католическия свещеник, а втората - на православния), хрв. pop, svecenik ср.рор(а), svestenik. В последния пример забележителното е, че в славянските страни с преобладаващо католическо вероизповедание (Чехия, Словакия, Полша) в езика се прави разграничение в назоваването на православния и католическия свещеник, докато „православните" езици нямат отделна

лексема за иноверския католически свещеник, а лексемата поп/рор (с паралел впрочем и в унгарския език pàp/pôpa) в тях има разговорен оттенък спрямо книж. неутр. свещеник.

Преводно-културологичната проблематика възниква в онези точки на езиците, където буквалният превод не отразява оригиналната семантика, например при заглавията на художествените произведения. Романът на А. Толстой „Хождение по мукам” е освен всичко останало и алюзия-препратка към средновековен, но южнославянски апокриф от XII в. Затова преводът му на български „Ходене по мъките” и ср. „Ход по мукама” е възможен, докато в другите славянски езици буквалният превод не носи никаква конотативна информация, предава неутрално значение, затова преводачите го модифицират: п. Droga przez mçkç, ч. Jizda dopekel, слн. Krizovà cesta (Чович 1986).

Двама немски учени от началото на XIX в. превеждат молитвата Отче наш на 500 езика и постигат в работата си невероятни резултати. Такива очевидни за нас неща обаче като хлеб наш насущний или царствие небесно се оказват непреводими в много от тези езици, където не съществуват понятия за хляб, цар, царство.

В испанския език мои вътрешности е мило, фамилиарно обръщение (по Косериу), докато в редица други европейски езици, в това число и в славянските, е странно и неуместно.

Културологичните наблюдения на фона на всеобхватните глоба-лизационни процеси придобиват особена актуалност днес (с привкус на екзотика и уникалност), а преводните им проекции разширяват обхвата на науката за преводите.

4. ПРЕВОДЪТ. ЕТИМОЛОГИЯ НА ТЕРМИНИТЕ

В СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ

При назоваването на явлението „превод” славянските езици са кодирали етимологично различното му схващане, при това по специфичен начин. Дори неспециалистът ще разграничи превода като дейност (превеждане) от превода като текст. С други думи, във функционален план преводът е процес, в предметен план той е продукт.

Нека проследим етимологията на термините, назоваващи превода в няколко славянски езика, и те ще ни представят различен ракурс при интерпретацията на интересуващата ни същност.

Така на б. превод съответства р. перевод, укр. переклад, п. tlumaczenie, przeklad, ч. tlumoceni, preklad слш. preklad ср. превод, превоНе^е, тумаче^е, хрв. prijevod, prevodenje.

Източнославянските термини (без украинския), освен тях българският, както и част от сръбските и хърватските, са етимологично относително прозрачни. Те съдържат представката пре- (б.) с източнославянско закономерно пълногласие пере-, която има своите индоевропейски корени и паралели както във формата пре-/пере-, така и в значението на тези предлого-представки 'пре-', 'през-', 'през' и под. Основният, носещият елемент на думата пък ни предоставя семантиката на водя като 'насочване, направляване, ръководене, напътствие, ориентиране, откарване' и сродните им значения. Тук се старая да избягвам детайлизирането при производните във вариациите на корена в българския език -вод-/-вожд-/-вежд-/-вед-. В целостта на думата перевод (р.) фасмер вижда калкиране от лат. traducere през фр. traduire, а това респективно може да се отнесе и за българския, сръбския и хърватския термин. При калката индоевропейска-та семантика е съхранена, тя отразява ситуация на ориентиране на реципиента-адресат в чуждия текст, но представен на неговия език, от адресанта, който е разбрал текста на оригиналния за текста език (на който той е сътворен), за да може да го пресътвори на езика на реципиента и да го поведе, напъти към съдържанието на текста. Тази семантика отразява активната, доминиращата роля на адресан-та-преводач в комуникативната верига (автор) - преводач - читател. Лидерството в процес като воденето се свързва неотменно с движение, придвижване, преместване било във времето, било в пространството. Преводът изцяло съответства на такива параметри - движение във времето и/или в пространството. Термините в източносла-вянските езици (без украинския), както и българският термин, обхващат цялото семантично пространство на процеса, дейността, както и резултата от превеждането. Освен това те покриват напълно и двете основни разновидности на превода - както устния, така и писмения. Установяването на такова широко схващане на превода и кодирането му в лексемата превод предполага и определено виждане за характера на превода в периода на осъзнаването на преводите като особен тип литературно творчество - не хроника, не въобража-емост и не предполагаемост, без самостоятелна художественост, а творчество, предопределено и ограничено от един съществуващ и функциониращ оригинален текст, творчество, което е изцяло обусловено от параметрите на оригиналния текст.

В западнославянската група функционират две основни лексеми за назоваване на превеждането изобщо: пол. ttumaczyc/przekladac, чеш. pfekladat/tlumocit, слш. prekladat/tlmocit Съотношението при употребата на отделните лексеми е различно, в п. ttumaczyc се назо

вава превеждането изобщо, както устно, така и писмено, докато przekladac е лексемата, означаваща само писменото превеждане. Това се отнася и за производните в полския език: przeklad przelozyc са лексемите, отнасящи се изключително до писмения превод, докато с tlumaczenie, przetlumaczyc, tlumacz се назовават всички видове преводни дейности и техните извършители. Чешкият език няма аналози с полския език, въпреки привидното наличие на подобни по звучене лексеми (близостта на езиците тук изиграва лоша шега за точното разбиране и именно термините за превода са прекрасна илюстрация на лошите приятели на преводачите), срв. : ч. preklàdat, prekladatel preklad, preklâdâni се свързват с превода изобщо, докато ч. tlumocit, tlumocnik, tlumoceni назовават само устно-преводните дейности. По-различна е картината и в словашкия език, а именно: от основното същ. preklad се образуват и prekladat'(prelozit'), и prekladatel за превода и преводача изобщо, а tlmocit¹ и tlmocnik - само за устния превод и преводач, като липсва лексема за самия текст на устния превод. Заслужава специално внимание укр. тлумач, тлумачи-ти, тлутачення със значение 'обяснявам, разяснявам' и само арх. 'превеждам ’.

Етимологията на типовете лексеми: п. przeklad, ч. preklad, слш. preklad, укр. переклад дава допълнителни идеи за размисъл. Сравнително достъпно в синхрония е тълкуването на ч. preklad, п. przeklad и слш. preklad. Със закономерната форма на представката *рге-, подобно на споменатите източнославянски и южнославянски езици, се образува окончателната лексема с корена *klad-, означаващ 'поставяне' в славянските езици, вкл. и в б. диал. клавам 'трупам, поставям'. Изведена още от ие. *kla- със суфикс -d- и значение 'слой, пласт', тя е безспорно сродна с балтийските: лит. klôti 'постилам, слагам', лит. paklode 'покривало', лат. klat 'покривам', с германските: гот. af-hlapan 'претоварвам', ст. вис. нем. hladan и нем. ladan>laden 'наслагвам'; ст. англ. hladan > съвр. англ. lade 'товаря, трупам' и ст. исл. hlada > съвр. исл. hlada 'товаря, трупам' (по Брюк-нер 1957, фасмер 1958, Махек 1968, Български етимологичен речник 1979-98 и Черних 1993). Западнославянското п. przeklad! ч. preklad/ слш. preklad също е калка - от лат. transfero - и издава по този начин механичен пренос на смисъла от един език на друг, нещо различно от синхронно синонимната лексема tlumaczyc/tlumocit/tlmocit' със значението 'обяснявам', която предполага разбирането като предшестващ превода етап (Баранчак 1990).

Първоначалните разлики в значенията позволяват задържането в езика на две лексеми, синонимизирали се впоследствие, в синхрония.

От посочените паралели се виждат отчетливо обозначените в тези лексеми семи като 'наслояване, натрупване, напластяване, (при)покриване'. Многопластовостта, двуезичностга в термина е кодирана от изконни времена.

Втората група термини п. tlumacz/ ч. tlumocnik/ слш. tlmocnik е генезисно-етимологично значително по-интересна с разпространението си и с измененията във формата и съхранените значения. Във всички славянски езици - и в източнославянските, и в южнославянските, и в западнославянските, от които сега тръгваме, - думата се извежда непосредствено от писмено фиксираната в стб. тълмачъ. Тя обаче от своя страна има изключително любопитна съдба както преди появата и регистрирането си в старобългарските паметници, защото идва от неиндоевропейски езици, така и след появата си, защото се разпространява впоследствие в много европейски езици. Различните етимолози са единодушни в това, че думата е придошла от кръга на малоазийските и/или тюркските наречия - куманско, уй-гурско, алтайско, османско - под вариант на формата tilmac при аварско посредничество (Скок 1974, фасмер 1958, Махек 1968), къ-дето, от една страна, допира до тюрк. dilmaç 'посредник между две страни' при тюрк. dil/til 'език'. От друга страна, тя дава паралели в ар. tergeman, асир. targumannu, хет. tarkumai и тур. tercuman със значението 'обяснявам, тълкувам'. На Балканите лексемата се появява като европейски турцизъм dragoman '(пре)водач' но освен това и в укр. драгоман арх. 'преводач', където днес преживява възобновяване със значение 'официален преводач'.

Обликът ср. хрв. tumac, р. толмач, укр. тлумач, б. тълкувам има семантично-формални успоредици в съседните неславянски езици, което е доказателство за заемане - срв. в рум. tîlmaci, унг. tolmâcs 'преводач' и tolmâcsolni 'превеждам', лит. tùlkas, латв. tulks, ест. tulk все със същото значение 'преводач, тълкувател' (Скок 1974, Фасмер 1958). Заемането на думата и нейните продуктивни производни продължава и по-надалеч от непосредствените съседи на славяните - в германските езици, още от появилия се през XIII в. в немския език глагол tolmetsche, XIV в. tolmetzer, срв. нем. Dolmetcher и производните от днешния dolmetschen със значенията 'обяснявам' и 'превеждам'. Същевременно в швед. имаме tolk, норд, от ст.сканд. tulkr, хол. tolk, ст.ирл. to-tluch 'моля' от вер. общ ие. *tolku- 'говоря, излагам'. Тази лексема е запазена само за устния превод, а за писмения се установява отново калка от латински (Übersetzen) с архетипно значение 'премествам'. До южното славянство паралелно със славянската калка на латинския термин traducere - превод достигат и лексеми-

хе срб. tumae/спк. tolmac, но само периферно - например в сръбския и хърватския, подобно на украинския, в тлумач същевременно си-нонимно на обяснявам, тълкувам по отношение на превода. Любопитен е и още един факт. Според някои етиломози тази лексема е подложена на вторично многократно двупосочно славяно-неславянско заемане и се появява в унг. отново, този път от сръбски под формата tanâcs 'съвет' и с глагола tanâcsolni 'съветвам', откъдето в слн. и хрв. отново е засвидетелствана лексемата, леко видоизменена, tanac и tonüc през XVI в. със значенията 'съвет' и 'разговор', от които деривацията продължава: ср. хрв. utanaciti 'договарям', tonacnik 'съветник' (Скок 1974).

Така паралелите между славянските езици чрез терминологията за превода очертават няколко особености. Първо, в западнославян-ските езици при названието на превода днес се разграничава твърде отчетливо писменият от устния превод, подобно нещо наблюдаваме и в немския език. При това осмисленото през етимологията значение по отношение на всеки устен превод във всеки от наблюдаваните тук западнославянски езици означава и тълкуване, разяснение, обяснение. При това и вътре в групата откриваме различия: в чешкия, словашкия значението 'обяснявам' е обвързано само с устния превод, докато в полския език обхваща превода изобщо и разяснението изобщо, а славянската калка przeklad е узуализирана само за писмения превод. В източнославянските езици (и в българския) лек-семата за превод днес е една-единствена, докато нейният древен синоним е съхранен само в изконното си значение - 'тълкувам'. Може да се предположи въз основа на етимологичното значение, че става дума за поява на първи двустранни контакти по източнославянски-те езикови територии с навлизане на чуждите текстове и техните преводи едновременно с писмените чужди контакти, което не фиксира разновидностите на превода в назоваващите го лексеми. Може да се предположи освен това, че преводачеството като интелектуална дейност е било много практикувано и по-зачитано сред южните славяни, срв. побългаряването като прочит. При това в лексемата за писмен превод на западнославянските езици (и в украинския) калката носи семата 'премествам' (на оригиналния текст от изначалната му култура в преводния текст на рецептивната култура), докато за устните преводи доминиращата сема е 'обяснявам'. Второ, в същото време в източнославянските езици (без украинския), ако извеждаме вторичния, преводния текст от оригиналния, ще проследим значително по-отчетливо кодирана динамика на интелектуалния процес превод. Тук става дума за прелокализиране на

текста - от едната култура в другата - чрез активната роля на преводача. Тази теза търпи проверка чрез типа на първите културнозначи-ми преводи в отделните славянски култури. Източнославянските езици с кодирането в термина на динамиката и отвореността се противопоставят на западнославянските, в които статиката при процеса превод е доминираща. В западнославянските езици (и в украинския) е по-видимо кодирана в лексемите за превода двуезич-ността, напластяването и завършеността на семите, преосмислянето на чуждия/оригиналния текст при едновременното и еднотопосното съсъществуване на оригинал и превод.

Съотношението между обема на термините в близките славянски езици може схематично да се представи приблизително по следния начин :

п. tlumaczenie ч. pfeklad, у. переклад

ч. pfeklàdàni

б. превод р. перевод ср. превод

писмен — п. przeklad слш.preklad устен — ч.tlumoc слш. tlmocit ср.тумачити

Чрез етимологиите на лексемите за превод и техните съответствия в славянските езици се доближаваме до същността на превода и неговите характеристики.

4.1. Компонентите на превода

Почти всеки автор, работещ в областта на теорията на превода, си поставя въпроса за преводния процес и неговите компоненти. Затова и отговорите на въпроса са многобройни и най-разнообразни. Тук могат да бъдат приложени само някои, по-представителни за широката наука, мнения, които илюстрират различни изследователски перспективи.

Конститутивните фактори на всеки комуникативен акт, а преводът на всеки текст представлява комуникативен акт, извеждаме от описанието на комуникативната ситуация, предложено от Р. Якоб -

сон и представляващо основа на различни лингвистични направления през XX в. В проста и лаконична схема Якобсон маркира компонентите - фактори в комуникативната ситуация и взаимозависимостта помежду им, както и различната им роля в процеса на комуникация, а именно:

контекст

адресант ...............► комуникат.................► адресат

контакт

код

На всеки компонент от комуникативната ситуация съответства отделно абстрахирана езикова функция, при което Р. Якобсон се опира на постулираните по-рано от К. Бюлер три езикови функции (емотивна, познавателна и конативна). Те образуват основната хо-ризонтална линия на комуникативната схема, а именно веригата ад-ресат-комуникат-адресант. Р. Якобсон внася три допълнителни измерения в общуването и експлицира освен това: контекста на изказването като фактор в комуникацията, кода, на който съобщението се прави с посредството на съответния контакт (звуков, визуален и пр.). Така в множеството от езикови функции Якобсон включва и поетичната, насочена към самия комуникат-текст, фатичната (заета като термин от етнолога Малиновски), насочена към установяването на контакта, и метаезиковата, ориентирана към интерпретацията на самия езиков код.

Схемата на езиковите функции, всяка от които може да бъде мотивирана от всеки от споменатите компоненти на комуникативния акт, се представя по следния начин:

познавателна

емотивна поетична конативна

фатична метаезикова

Йерархията на езиковите функции, репрезентирани в конкретен текст, може да ни послужи като база за дефиниране на редица теоретични същности: преводът и неговите разновидности, преводните трансформации, преводната еквивалентност и др. Основните компоненти на комуникацията са ориентирани по различен начин и в различна степен в езика и в неговите прояви - текстовете. Така например познавателната функция е и информативна (или денотативна),

насочена към текста на съобщението, същото важи за поетичната функция, но нейната обвързаност с текста се доближава и до мета-езиковата функция, до непосредствените въплъщения на езиковия код. Конативната функция е и перформативна, разчетена с оглед на реакция у адресата, а емотивната е ориентирана и към адресанта, за -щото отразява неговата нагласа, и към адресата, защото предполага неговото възприятие.

Взаимната обвързаност на езиковите функции в речевото съобщение по същество въплъщава многоаспектната му същност и действие в комуникацията. Доколкото различните функции се абстрахират теоретично една от друга и се описват диференцирано, това засяга конкретната комуникативна ситуация в изолиран чист вид, а такава на практика не съществува.

4.2. Критерии за превод

Един от първите автори, систематизирали проблематиката на превода, е английският учен Дж. Катфорд. Неговата дефиниция има подчертано лингвистичен характер: „Преводът е заместване на текстов материал от един език (езика на оригинала) с еквивалентен текстов материал от друг език (езика на превода)” (Катфорд 1965:20).

За важно смятам привеждането на дефиницията и схемата на чешкия теоретик И. Леви (Леви 1974:49 и Леви 1998:44). Преводът, според него, е предаване на информация с дешифриране на информацията от оригиналния текст и с преизразяването й (pfestylizace) в системата на преводния език, което впоследствие подлежи на декодиране от читателя на преводния текст. В резултат на процеса превод получаваме комуникативна верига, в центъра на която е преводният продукт:

преводач читател

действи- подбор автор ^—> четене п^{реизразяване} четене конкрети-

телност изразяване зация

оригинал ен пр ев од ен

ТЕКСТ ТЕКСТ

Както се вижда, три са у И. Леви етапите на превода (и изискванията към него): а) разбиране на оригинала; б) интерпретация на оригинала; в) преизразяване на оригинала. Последното включва проблемите, произтичащи от съотношението между двете езикови

системи; от следите, които оригиналният език неизбежно оставя в преводния текст; от напрежението при избора на различните преводни варианти. Тук не влизат редките случаи на авторизиран превод, при който някои от звената във веригата частично съвпадат.

Друг авторитетен славянски автор, словашкият учен А. Попович, дефинира превода като прекодиране на езиков текст, което води до създаването на един от неговите стилистични модели. В този смисъл авторът акцентира върху превода като експериментална творба, представляваща тематично-езиков модел на оригинала (Попович 1975:283).

Руската преводоведческа школа се придържа към лингвистич-ната база за разбирането на превода, срв. дефинирането на превода като „основен вид речево общуване при съвместното функциониране на две езикови системи” (Комисаров 1980:6) или като междуези-кова трансформация (Бархударов 1975:6).

Руският лингвист Швейцер (Швейцер 1988:51-52) разширява лингвистичния подход с трансформационен, прибавяйки към него извънезиковите компоненти като: културите на двата езика, двете предметни ситуации, отразени в оригинала и в преводния текст, двете комуникативни ситуации - на оригинала и на преводния текст, - както и двата контактиращи езика. Последното ни изглежда априорно, необходимо условие за всеки преводен акт и в този смисъл въвеждането му в общата схема не опростява описанието, а го усложнява. Същият автор предлага напълно съзнателно изключително подробна дефиниция на превода, отчитаща слабостите и едностранчивостта на предходните определения, в която заслужава да се отбележат важни компоненти като еднопосочността на меж-дуезиковата комуникация (превода) с цел създаване на вторичен текст, който да замести оригиналния текст (Швейцер 1988:75). Срещу квалификацията „вторичност” учените отправят възражения, тъй като терминът предполага неоригиналност, неистинност, ер-зацност, но в качеството си на превод текстът остава уникален (когато е идеалният продукт) и вторичността е негова иманентна характеристика, не слабост или недостатък.

Неславянските автори тук ще бъдат застъпени само чрез някои основни представители на западните транслатологични школи.

Моделът на превода на американския лингвист, един от големите теоретици на превода Ю. Найда (Найда 1969:3) има следния разгърнат схематичен вид, който под влиянието на трансформационно-ге-неративната граматика разкрива многопластовия характер на процеса превод до получаването на превода-резултат:

оригинален текст - анализ - трансфер и

преводен текст - преструктуриране - трансфер

В тази схема акцентът се поставя предимно върху възпроизвеждането на съобщението чрез превода. Ако се прави нещо друго, то по същество ще е фалшиво спрямо задачата на преводача (Найда 1969:12).

Според английския учен П. Нюмарк (Нюмарк 1981:7) преводът е умение да се замести писмено съобщение или твърдение от един език със същото съобщение или твърдение в друг език, при което неизбежно се наблюдава загуба на значението поради редица фактори. Тези загуби се движат в континуума между свръхпревода и не-допревода.

Според професора от Уорик, Великобритания, С. Баснет-Мак-гуайър (Баснет 1991:38) преводачът е едновременно адресат и адресант в комуникативната верига:

автор - текст - получател = преводач - текст - получател

Тази авторка представя интересна гледна точка с включването на концепцията си за превода в по-широкия контекст на съпоставително-литературоведческите си изследвания, като разглежда преводните текстове в ролята им на доказателство за културната еволюция, тъй като те, от една страна, дават възможности за съпоставка със съвремието ни

и, от друга страна - с други текстове и други преводи от други култури.

Теоретиците на текста като Р. Богран разглеждат превода като сравняващ, а не като адаптиращ процес, при което поставят акцента върху сравнението между два езика, а не върху конверсията от единия в другия (Богран 1978).

Авторът на основополагащи трудове по социолингвистика в мо-нографичния си труд за превода и превеждането акцентира върху комуникативния характер на превода, като разграничава три аспекта на превода: преводът като процес, преводът като продукт и преводът като абстрактно понятие, което обхваща предишните две (Бел 1991:26). Неговият модел на преводаческия процес изглежда така:

текст на оригиналния език - памет анализ - семантична репрезентация -синтез - текст на преводния език

В идиосинкретичния, херменевтичен подход на швейцарския учен Дж. Щайнер към превода (Щайнер 1998) авторът постулира формалната и прагматичната му имплицитност във всеки комуникативен акт, при предаването и получаването на всяко значение както в широк семиотичен смисъл, така и в тесния смисъл - като представлява вербална размяна на реплики (с. XII). Този автор разгръща в изследванията си максимално широка перспектива и дълбочина на анализ. Затова и с основание определя още превода с работещата метафора на Витгенщайн като 'точно изкуство'.

Съвременната информационна наука дава възможност на днешните автори при ползването на многобройните определения, били те теоретико-формални или интуитивни, очертаващи границите на превода, да ползват работни дефиниции, когато не предлагат нова гледна точка. Така постъпва в книгата си полският автор Пенкос (Пенкос 1993:17). Той само отбелязва, без да навлиза в нови подробности, че преводът представлява пренасяне на текстовото съдържание от един език на друг, с което обхваща еднозначно научни, специализирани текстове, понякога и художествени, като на превода на поезия авторът обръща специално внимание и дори го нарича адаптация.

За да не остава тази книга без дефиниция на основния предмет на изследването в нея, предлагам само едно оперативно определение, отчитащо разнообразието от проблеми, които повдига всеки конкретен превод, както и разнообразието от аспекти, които трябва да отчита преводът изобщо.

Преводът в работен план следва да се разглежда като предаване на оригинален текст от един език (на който текстът е мислен и създаван) от един субект (автора) със средствата (често ограничени) на друг език (за който текстът не е мислен) и чрез посредството на друг субект (преводача), за да се постигне у читателя/слушателя ко

муникативен ефект, максимално близък до комуникативния ефект, предполаган чрез оригиналния текст.

И все пак силно е изкушението да ползвам и най-лаконичното определение на превода у Хюсън (1991:30), а именно за превода като междуезикова конверсия. Коректно е да се посочи, че авторът на тази дефиниция сам посочва нейната едностранчивост и предлага по-пълен вариант. Според него преводът се състои от множество хомологично съпоставени парафрази, конструирани в първоначалния оригинален текст, като вторият аспект на превода го представя като въведен в различна от оригиналната култура.

4.3. Изискванията към превода

За науката теория на превода са станали основополагащи и класически постулатите на Т. Сейвъри (Сейвъри 1968), които служат като отправна точка при разглеждането на всеки тип превод, независимо дали подходът при анализа е мотивиран с ракурса на литературознанието, поетиката или лингвистиката. Постулатите обхващат многоплановостта на превежданите текстове: работата по тях, тяхното възприемане от читателя, стиловото им оформяне и ролята на преводача в сложния процес. Постулатите на Т. Сейвъри формулират лаконично „парадоксите” в преводаческата практика:

1. Преводът трябва да предаде думите на оригинала.

2. Преводът трябва да предаде идеите на оригинала.

3. Преводът трябва да се чете като оригинал.

4. Преводът трябва да се чете като превод.

5. Преводът трябва да отразява стила на оригинала.

6. Преводът трябва да отразява стила на превода.

7. Преводът трябва да се чете като съвременен на оригинала.

8. Преводът трябва да се чете като съвременен на превода.

9. Преводът може да прибави нещо или да премахне нещо от

оригинала.

10. Преводът не може нито да прибавя, нито да премахва нещо от оригинала.

11. Стиховете трябва да се превеждат в проза.

12. Стиховете трябва да се превеждат като стихове.

Привидните противоречия между двойните постулата отразяват иманентната синкретичност на превода, обусловеността му от редица социо-субектно-обектно-исторически предпоставки.

Ако се вгледаме в първата двойка - постулатите 1 и 2, - можем да отбележим, че техните взаимоотношения се илюстрират например от ранните преводи на Библията, когато преводачите-духовни лица (и до ден-днешен) са се придържали към достъпния им оригинал много стриктно - от пиетет към словото божие. Тогава за тях доминиращ е бил постулат 1, а едва впоследствие, значително по-къс-но в обозримо и документирано минало време (през Реформацията и Просвещението), се налага интерпретиращият оригинала постулат

2, за да стане текстът по-разбираем и достъпен за простолюдието.

Постулатите 3 и 4 засягат общото възприятие на превода и освен това реалиите от оригинала. Преобладаването на своето (преводното) спрямо запазването на чуждото (оригиналното) в исторически план отразява различните тенденции в практиката на преводите, сблъсъка между етноцентричните и етнодевиационните процеси (срв. у Венути 1995:81 за domestication срещу foreignization, подобно и у Баснет 1991:38).

Една илюстрация на различен от съвременния подход към практиката на превеждането ни дава българската литература. Докато през Средновековието у нас се превежда главно византийска литература от гръцки, то през Възраждането обсегът на взаимодействие на културите концентрично се разширява - превежда се и от балкански езици, впоследствие от всички европейски езици, но твърде често с помощта на езици-посредници. „Границата между преводна и оригинална литература в Средновековието е много скъсена. Преводът е широко понятие - то означава още адаптация и компилация.” (Динеков 1977:13).

Побългаряването е черта на текстовете, навлезли в нашата литература, респ. култура, чрез гръцки и руски (като език-оригинал и език-посредник). В този план е показателно творението на Хр. Павлович от 1844 г. „Баснословие Синтипи философа” с ремарката след заглавието: „От перский на греческий, от греческий же на болгарский преведеное”, или куриозното „Изгубено е дете или приключение веема приятно и полезно на немецкий изперва сложено, на француский после преведено, от францускаго же на греческий, а сега от греческаго на болгарский”. Става дума за превод от Хр. Павлович на Хр. Шмид (1844) (Динеков 1977). Друго произведение на същия автор, „Наводнение по Рейн”, е „преведено” като „Наводнение по Дунав”. Побългаряването е ставало напълно съзнателно, ло-ялно по отношение на автора, с адаптиращи промени в сюжета, образите, времето и мястото на действието, например „Индийска хижа. Басноистория. 1850 г., поболгарил в Цариград А. Гранитски”

или „Момина китка или китка за секиго. 1870 г., поболгарил от френски Кр. Пишурка” (1870), „Изпаднал търговец или смъртна жертва. Позорищна игра в три действия. Побългарена от Кръста Ст. Пишурка” (1870). Вижда се, че при този тип творби е трудно да се определят границите дори на самото заглавие, тъй като то съдържа за днешния читател много съществена, добросъвестна информация от преводача за автора, пътя и жанра на произведението.

Приготвянето (преготовлянето - термин на Сава Доброплод-ни) като разновидност на побългаряването води до промяна на оригиналните заглавия. Така например „Наталья, боярская дочь”, определено от преводачите съзнателно като „прекроено” (Ст. Захариев 1867, 1872 и П. Р. Славейков 1892), е отпечатано като „Невенка, болярска дъщеря”. Или пък „Бедная Лиза” на Н. М. Карамзин излиза в Цариград във вида „Сирота Цветана” след побългаряването й от Й. Груев през 1858 г., като действието е прехвърлено от Москва в Търново (Динеков 1977:14-15). Вижда се, че при побългаряването „съавторите” на оригинала се придържат дори към структурата на наслова. Още и „Душица” на Т. Запрянов през 1865 г. в Букурещ е побългарена по „Душенька” от И. Богданович, „Недоросль” от Д. И. Фонвизин е превърната в „Не-ще-може! или Глезен Мирчо” от преводача Т. Шишков през 1873 г. в Цариград. Една от новелите на Бо-качо, издавана двукратно, в първото си издание е прекръстена на „Хубава Драганка”, преведена от П. Р. Славейков - под заглавие „Хубавинка Янка” през 1869 г. в Цариград, където пък освен това главният отрицателен герой е сменил етническата си принадлежност - от италианец е превърнат в грък (Речник ЛТ 1973:759).

Побългаряването като подход към преводите изобщо обхваща не само художествени произведения, например „Игиономия, сиреч правила, за да си вардим здравието. Сочинена гречески и френски от целителът Архигена Сарантиев, а преведена на българският език от Сава X. Илиевича Доброплоднаго, сливнянина. Издание перво. В Цариград, 1846”.

Докато в старата ни литература преводачът е и автор, творец, литератор, то в предкласическата той е еманципиран от автора на оригиналното произведение и в ролята на съавтор през Възраждането приема за свой патриотичен дълг превода и просвещаването чрез него: С. Врачански, Н. Возвели, Гр. Пърличев, К. фотинов, Н. Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов. Преводачът си поставя за цел съдържанието на текста да достигне до читателя, независимо от на -личието или не на език-посредник. Тогава от руски език превежда фрагменти от поемата „Пан Тадеуш” и И. Вазов, при това със съ

ществена собствена поетична адаптация, което ги прави неравностойни спрямо оригинала според специалистите (Леков 1935), но равностойни като художествено произведение (Динеков 1977). Превеждат се сантиментални, нравоучителни и дидактични произведения -такива са нуждите на времето. Появяват се обаче и първите критики към качеството на преводите и към подбора на превежданите текстове (Н. Геров, Л. Каравелов, Н. Бончев). Значително по-късно се появява системен подход към преведеното у нас в коментарите на д-р Кръстев, Б. Пенев, П. Динеков (Неделчев 1977:49, Динеков 1977). Последният автор отчетливо ситуира преводите като самосто-ятелна структурна единица в системата на националната ни литература, като интегрална част от нея. Тази постановка до ден-днешен не е получила своето заслужено изследване и разработване.

Постулатите 5 и 6 са обвързани с личните стилови характеристики на автора, които преводачът се задължава да предаде според постулат 5 или е освободен от строгото пресъздаване на авторовия стил, налагайки на творбата своя стил, според постулат 6. Да се превеждат Дж. Джойс или У. Фокнър без имитацията на потока на съзнанието, значи да бъде унищожено най-същественото от техния стил. Образно казано, ако преводът е портрет на оригинала, то ние бихме искали той да прилича на оригинала, не на портретиста. Тези два постулата освен това изразяват актуалната дискусия за преводачите на поезия: дали приоритет при поетичните преводи имат само поетите, които неизбежно в преводния текст налагат своя начин на мислене, своята поетична образност (постулат 6), превръщайки се по този начин в метапреводачи (по Пенкос 1993) и в съавтори на пълноценен поетичен текст, или пък преводачите, които не са поети, а подхождат интерпретационно към авторовия текст (постулат 5) и се опират в своя превод изцяло само на оригиналната образност, ще постигнат по-доброто представяне на оригиналната творба. Практиката е показала, че всеки от подходите е дал своите добри резултати: поетите-преводачи правят особено ценни преводи на римувана поезия, докато останалите постигат неоценими поетични резултати особено при превода на бели стихове. Теоретичната дискусия засега е открита, защото практиката ще произнесе своята окончателна присъда. В третата глава на книгата читателят може сам да съпостави поетични преводи, извършени както от поети, така и от непоети преводачи (от унгарски език на български).

Постулатите 7 и 8 отразяват предимно историческата обусловеност на всеки превод, който фактологически, езиково и тери-ториално-географски е разположен между две култури и между

две времена. В последната част от книгата показвам езиковите различия между няколко разновременно направени превода на български език от сръбски език. Чрез подобен анализ лингвистьт може да проследява развитието на преводния език в отделните епохи, да отчита езиково-времевата дистанция между читателите на оригинала и превода. Несъмнено в практиката днес доминира прилагането на постулат 8, свързан с осъвременяването на оригиналния текст с оглед на разбирането му от неговия днешен читател. От друга страна, редките опити да се архаизира днес вторично превежданият текст (постулат 7) се определят като опит за колонизация на миналото (Баснет 1991:73). Във всеки смисъл преводът е времево обусловено явление, така както във времето окончателно е ситуиран превежданият оригинал. А времето винаги се е движело еднопосочно, затова естественият преводачески резултат неизбежно гравитира към съвремието.

Какви елементи има право преводачът (способният, подготвеният, добросъвестният) да добави в своя превод или да отнеме от оригинала (постулата 9 и 10) - с тези проблеми се занимава лъвската част от теоретичния анализ на превода: проблематиката за еквивалентността при превод. На нея е посветена отделна част по-нататък.

Отделни постулата е предвидил Т. Сейвъри за поетичния превод със съзнанието за спецификата, за сложността му, а и за мяс -тото му сред преводите изобщо. Особеностите на преводите на поезия се извеждат от изключителността на поезията като комуникация, творчество, послание, образност. Неслучайно през последното десетилетие сред лингвистичните течения особено място си спечели когнитивната лингвистика поради съчетаването на струк-туралистката прецизност с поетичната образност при изследването на езика (Табаковска 1995) и с понятийните прототипи като основа за превода (Токаж 1998). Различни традиции са съществували и съществуват при превода на поезия - в някои културни времена и кръгове е бил допустим преводът на поезия като проза - в името на смисъла (според постулат 11), в повечето случаи обаче този подход остава само като инструментален, като филологически инструмент - подстрочен превод преди окончателния превод на поезията в обичайната за нея поетично-ритмична форма (постулат 12). Изобщо поетичният превод се отличава с характеристики, в значителната си част силно обвързани с превода и неговия език, затова на него ще се спрем по-нататък на базата на по-разнообразни примери.

4.4. Еквивалентност при превода

4.4.1. Е к в и в а л е н т н о стта като теоретико - прак -тичен проблем. Еквивалентноста е непосредствен проблем за практикуващия преводач и е същевременно един от централните проблеми от теорията на превода, около който се водят най-много дискусии - както критични, така и абстрактно-теоретични. Еквивалентността е тази, която пряко обвързва оригиналния текст с преводния текст и ги прави съотносими. Еквивалентността зависи от характера на елементите, които тя обема, от езиковото равнище, на което се реализира, от езиковите свойства, с които се постига, от техниките на превеждане и от ред други субективни и обективни фактори.

Еквивалентността е цел на преводача и в този смисъл тя е понятие и от преводаческата практика (Комисаров 1980).

Преводната еквивалентност е първоначален и първостепенен теоретичен термин у Дж. Катфорд (1965:50). Той я разбира като съ-относимост на единица от оригиналния и преводния език с едно и също свойство на материята. Еквивалентността е ключово понятие за теорията на превода (срв. и у Бел 1991:14).

Еквивалентността е понятие, широко разработено от много теоретици, критици, практици на превода на базата на конкретен преводен материал, затова тук се посочват само някои нейни разновидности според функцията, която преводът изпълнява. Ще я систематизирам в работен план и за улеснение по начин, който да обобщи мненията на различни автори по този проблем.

Понятието еквивалентност е твърде интуитивно и се базира на широкия екстралингвистичен контекст. Общите подходи към еквивалентността позволяват да бъдат формулирани няколко вида еквивалентност.

4.4.2. Максимална еквивалентност. Еквивалентността при превода не може да бъде разглеждана като еднаквост, тъй като еднаквост не може да съществува дори между две и повече преводни версии на един и същ текст (това се показва в глава трета по-долу); еквивалентността е понятие, разположено между оригинала и преводната версия (Баснет 1991:29).

Еквивалентността у Рецкер (1974) ни дава минималното равнозначно съответствие без контекстната му обусловеност. Например на англ. tea, п. herbata при съответствие б. чай, ср. ча] носителите на първите два езика ще мислят само 'силен, черен чай', докато балканската представа за чая е свързана предимно с лечебния, билков чай. Инвариантното между двете понятия е 'топла расти

телна напитка', но тя се нуждае от допълнително уточняващи модификатора

Еквивалентността е максимална, когато е разбирана като цел на преводача, но в практиката тя е възможната еквивалентност, която запазва смисловата близост, комуникативната интенция, предадена под формата на инвариант (Виликовски 1984:39). Схващането на Виликовски се базира на функционалния подход, който предполага възпроизвеждане на контекстно релевантната информация (срв. и у Хаус 1981:201, където единствено т. нар. скрит превод е този, който постига поне функционална еквивалентност).

Максимална еквивалентност се наблюдава предимно при научните преводи, където информативността на текста, сам изначално изчистен от двузначност и смислова многоплановост, допуска съхраняване на синтактичните структури и предаване на изложението еднозначно и по логиката на автора.

А. Попович (Попович 1975) говори за езиково-тематична еквивалентност, когато може да се постигне максимална близост между оригинала и превода. Тази именно еквивалентност той нарича мак-симална. А. Д. Швейцер (Швейцер 1988:95) я определя като пълна и я описва подобно на първия цитиран автор. Тя се прилага предимно на ниво думи и сравнително прости изречения. С нея се срещаме, когато между двата езика наблюдаваме априорен паралелизъм; той може да бъде лексикален, структурен, съдържателен. Славянските езици дават много примери и възможности за такъв тип еквивалентност с общия си лексикален фонд и синтактично-структурни особености на простото изречение.

Напр. б. детето отива на училище, п. dziecko idzie do szkofy, р. ребенок идет в школу, ср. дете иде у школу ч. dite jde do skoly.

Дори и в тези опростени случаи наблюдаваме разликите в гла-голно-предложното (б. на, ср. у, ч., п. do, р. в), в падежното (ч., п. род. пад., р., ср. вин. пад.) оформяне на изказването и т. н. При такъв тип „текстове” лексикалните съвпадения при превод са 1:1, но виждаме и междуезиковите специфики.

От друга страна, сред категориите лексеми именно топонимите в по-общ езиково-съпоставителен план представят пълен паралели-зъм. Особено интересни за наблюдение са онези географски названия, които не представляват една дума, от типа: б. Ню Йорк, р. Нью

Йорк, ср. fàyjopk, п. Nowy Jork, също и модерната напоследък контаминация п. New Jork, ср., ч. New York, които по различен начин се адаптират парадигматично в езиците; освен това: ч. Novy Zéland, ex. Нови Зеланд, п. Nowa Zelandia, р. Новая Зеландия, б. Нова Зеландия (с различна родова адаптация) или англ. the Pacific и неговите славянски съответствия: р. Тихий океан, ex. Тихи океан, п. Ocean Spokojny (Wielki), ч. Tichy oceân.

Еквивалентността в тези случаи е максимална, независимо от различната родова и граматична адаптация между езиците при различните компоненти, които участват в образуването на топонима.

Срв. още абревиатурите и разгънатите топоними, както в б. САЩ - Съединени американски щати, ср. САД - Cjedwene Америчке Државе, р. США - Соединенные Штаты Америки, п. USA - Stany Zjednoczone и в ч. USA - Spojené stâty americké.

От горните примери се вижда, че славянските езици, които ползват латинската графика, не въвеждат собствени абревиатури - те превеждат името, но заемат оригиналната абревиатура от чуждия език.

Като разновидност на максималната еквивалентност може да бъде разглеждана ф о р м а л н а т а е к в и в а л е н т н о с т ( п о Швейцер 1988:83), която се опира на подобието в изразните средства, носещи еднакво граматично значение: б. мост-ове (мн. ч.) б. стол-ове

р. мост-ы р. стол-ы

п. most-y п. stol-y

ср. мост-ови ср. стол-ови

ч . most-y ч . stol-y

или словообразувателно: б.из-пиила млад-ост

р.вы-писать молод-ость сх.ис-писати млад-ост п. wy-pisac mlod-osc

ч. vy-psat mlad-ost

4.4.3. Основно е дефинирането на динамичната еквива -л е н т н о с т от Найда (1969:24) като степента, в която адресатът на съобщението в преводния език реагира на съобщението по същия начин, както адресатът на съобщението в оригиналния език. Например от различен характер са надписите в еднотипна комуникативна ситуация, в които различните съответствия на едно и също еднозначно съ -общение целят еднозначно възприятие и еднаква реакция:

б. пази се от боята!

р. осторожно, окрашено!

п. uwaga, swiezo malowane!

ср. paznja, sveze ofarbano! pazi, sveze ofarbano!

ч. pozor, cerstvè natfeno!.

Вижда се, че в езиково-фаматичен план предупрежденията са оформени по различен начин: в езиците без българския доминираща е причастната страдателна безлична глаголна форма, докато в българския език вместо теоретично възможното внимание, боядисано! се използва посочената предупредителна формула с персонално обръщение към адресата чрез личната глаголна форма във 2 л. ед. ч. (допустим вариант и в сръбския език), дори и в анекдотичното императивно пази боята!.

Динамичната еквивалентност, която предполага реакция у читателя на преводния текст, аналогична с тази у читателя на оригиналния текст, представя ориентация на преводача към прагматичната нагласа на слушателя. Прагматичният аспект е изключително значим за тази формулировка, затова тя е популярна и се използва от изследователите.

Динамичната еквивалентост, наричана още комуникативна, се базира на понятия от сферата на комуникативния акт (адресат, адресант, съобщение) и запазване на онази част от съдържанието, която се намира в центъра на съобщението, срв.: ч. nemâs cigarety? срещу б. имаш ли цигари? п. czy nie macie innych kolorôw? и б. имате ли други цветове? ср. да ли можда имате к^игу! срещу б. имате ли книгата?

Характерни в горните примери са начините на поставяне на въпроси от ежедневната спонтанна реч - с по-фреквентното включване на негация в двата разглеждани западнославянски езика за разлика от българския език.

Следствието за превода от тези наблюдения е предупреждението да не се превежда с негация, т. е. б. нямаш ли цигари?, защото на общия фон на да/не-въпросите в българския език позитивната формулировка за разговорната реч е немаркираната, неутралната, докато за двата посочени западнославянски езика въпросът с негация в ежедневната неподготвена реч е по-фреквентният, немаркираният и неутрален. Особено е оформянето и на въпроса в сръбския език, при което вметването на допълнителен елемент (можда) отслабва ал-тернативността на въпроса. Преводачът следва да отчита този ню -анс и да не превежда с б. може би имате книгата?, което изказване почти е изгубило интеррогативността си, нито пък с б. дали имате

книгата?, което представлява безусловно буквално формално съответствие, но стилистично различно с книжовния си оттенък в българския език. Така обичайно зададеният в сръбския език въпрос го прави по-малко категоричен с осигуряването на по-плавен преход към евентуалния, допускан от говорещия отказ - негацията. В този смисъл в трите чужди примера негацията по различен начин се предполага донякъде и експлицитно още във въпроса.

4.4.4. Ко м уника тивн а т а еквивалентност е изключително близка до максималната (терминът се ползва предимно от немските учени). Това е онзи тип еквивалентост, който наблюдаваме в научните, деловите, административните текстове, където законово е гарантирана и се изисква идентичността между два разноезични текста. Това е възможно, тъй като този стил е максимално закрепен за кодифицираната стандартна реч, той е писмен, подготвен и обмислен, затова и паралелите, които се наблюдават тук, са в голяма степен теоретично възможни поради факта, че всеки език разполага със средства да изрази онези понятия, които са влезли в текста на договора, споразумението, до -кумента и пр. Проблемите на този тип документи, доскоро неизу-чавани у нас, заслужават да бъдат разгледани отделно.

4.4.5. Парадигматична еквивалентност. Парадиг-матична е еквивалентността (по Попович 1975 и Леви 1979), когато за превод се използва по-високо родово понятие, хипонимно като в примера сойката бе кацнала на бор, преведено при обратен буквален превод на кой да е език с птица бе кацнала на дървото. Виждат се семантичните загуби, пожертвани по различни причини, с разширяването на значението на лексемите сойка и бор спрямо птица и дърво, но с изпускане на специфициращите признаци за де-нотатите сойка и бор.

4.4.6. С т и л и с т и ч н а т а еквивалентност (у Попович 1975) не се обособява от останалите автори като отделен подтип. Тя по същество обхваща и функционалната еквивалентност на Катфорд или функционалната на Швейцер. При нея се използват различни преводни субститута, извършват се разнообразни преводни трансформации, за да се запази стилистичното съответствие между оригиналния език и езика на преводния текст.

4.4.7. Интересен подтип представлява ситуативната ек -вивалентност (Комисаров 1980, Швейцер 1988:83). При нея, както се вижда от термина, изказването се опира изцяло на ситуацията. Такава типична, повтаряема, и следователно конвенцио-нализирана ситуация е краят на един телефонен разговор. Записа

ните разговори показват, че обикновено те завършват с ограничен брой формули, които са различни в отделните езици и следователно при превод (на диалогична реч в художествено произведение, в театрална постановка или филм) следва да се имат предвид, срв. (материалът е ексцерпиран от писмени записи на автентична реч):

сх чао, чууемо се, видимо се; б. довиждане, дочуване, чао; п. czesc, па razie, do uslyszenia; р. пока созвонимся',

ч. nazdar, mêjte se hezky, nashledanou, zatim.

Изказванията не съдържат самите ситуации, а техния мисловен образ. Организацията на информацията, на съдържателните категории може да бъде граматична и лексикална, представена по различен начин, например:

книгата е на масата, което на български може съдържателно да се предаде и с:

на масата има книга/книгата седи на масата обаче на полски и руски

книгата лежи на масата, р. на столе лежит книга, п. па stole jest/lezy ksiqzka

Освен това с различни понятия може да бъде изразено едно и също съдържание като състояние, възприятие, действие.

състояние: книгата лежи на масата книгата бе сложена на масата;

възприятие : виждам книгата на масата;

действие: сложиха/слагам книгата на масата

Тези различни картини на действителността би следвало да намерят и своите различни съответствия при превода. Това невинаги се оказва възможно. С други думи, преводът на книгата лежи на масата с polozyli ksiqzkç па stole или с ksiqzka lezy na stole, ksiqzka jest na stole представя различна емфаза върху основната информационна структура на изречението.

Когато говорим за превод на поетичен текст, ситуацията и контекстът придобиват други, още по-различни измерения. Еквивалентността при поетичен превод (Табаковска 1993:3, 74) е езиково, текстово явление, като съществен за нея е преводът на образността (imagery), предаването на картините, в духа на когнитивната лингвистика. Тук не привеждам примери, тъй като те се съдържат достау тъчно и разнообразни по вид във втората глава.

4.4.8. К о м у н и к а т и в н а + ситуативна еквива -л е н т н о с т . Наричана е още п е р и ф р а с т и ч н а е к в и в а -л е н т н о с т . Перифразите, които представят вариране на езиковите средства, могат да имат най-различен вид. Това са случаите, при които липсва синтактичен, лексикален паралелизъм, когато превеждаме метафори (Добжинска 1991). В тези случаи е невъзможно извършването на преводна трансформация, но cç запазват общите понятия, комуникативната цел.

Перифразирането може да има най-различен вид, например.

а) детайлизиране на описанието:

б. Той чукна и влезе, преведено буквално

п. On zapukal i wszedl do pokoju. - 'Той чукна и влезе в стаята. '

Или: б. Не мога да го помръдна, преведено буквално като

п. Nie mogç go dzwignqc z miejsca - 'He мога да го помръдна от мястото му. '

При този тип еквивалентност наблюдаваме различна степен на експлицитност, тшеонастичност, тавтология, употреба на паразитни изрази.

б) конверсия, пренасочване на отношенията:

б. Професорът изпитва студентите, преведено като

п. Studenci zdajq egzamin и profesora - 'Студентите се явяват на изпит при професора.'

Или:б. Той винаги помни това, преведено като:

п. On nigdy o tym nie zapomina - 'Той никога не забравя това '

Или: Задачата е трудна преведено като:

п. Zadanie nie jest latwe. - 'Задачата не с лесна'.

Последният пример е интересен със взаимоотношенията между два морфологични, лексикални или синтактични антонима в езика и тяхното функциониране, например конверсията не важи за квалификации от типа: жената не е грозна = жената е красива както вът-решноезиково, така и междуезиково.

Основното, което наблюдаваме при този тип еквивалентност, е преразпределянето на семите в съобщението при превода и на информативните акценти в него.

Швейцер обобщава така споменатите дотук видове еквивалентност и предлага те да се разглеждат или в йерархична, или в едномерна типология. За систематизацията си той прилага два критерия: характера на извършваната преводна трансформация между ориги-

налния и преводния език и характера на запазения инвариант в превода (Швейцер 1988:83).

Сложността на явлението преводна еквивалентност и неговата размитост и недискретност обобщава J1. Хюсън (Хюсън 1991:29): еквивалентността е континуум от възможности, които следва да бъдат потвърдени и подбрани в практиката, а не еднос -транно наложени.

Проблемите на еквивалентността в художествения текст са свързани ист. нар. вече традиционно в лингвистиката картина на света и опират до разработваната напоследък проблематика за образността в езика. Дори при наличието на лексикален еквивалент се наблюдава изпускане на семи от най-различен характер - денотативен, конотативен, вътрешноезиков (граматичен), - или пък добавяне на семи от аналогичен тип.

5. ТЕОРЕТИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА ЕДИНИЦАТА НА ПРЕВОДА

5.1. Постановка на проблема за преводната единица

Какво точно се превежда? Въпросът е актуален още от времето на класиците на преводознанието и е поставян във всяка работа по практика и теория на превода като проблем ключов и основополагащ за практическите дирения, за критичните анализи и за теоретичните обобщения. Проблемната единица бива назовавана описателно, но и транслема, транслатема в духа на езиковедската логика за значещите единици на езика.

Единицата, която подлежи на превод от един език в друг, е централен теоретичен проблем на преводознанието, тясно обвързан с проблематиката на еквивалентността (това е изтъкнато още от Кат-форд 1965), тъй като преводният еквивалент представлява по подразбиране преводната единица (Виликовски 1984:31). Днес А. Богу-славски в своите методологично независимо постулирани съпоставителни изследвания въвежда термина ЕПС - елементарно преводно съответствие, - назовавайки чрез нея релацията между превежданата единица от оригиналния език и преведената единица в преводния език (Богуславски 1997).

Теоретикът на превода търси минималната превеждана единица, с което да обособи още един компонент на науката теория на превода в методологично отношение, и с това подхожда първона-

чално към превеждания текст структурно-аналитично, а едва впоследствие - семантично-аналитично.

Централностга на проблема произтича от редица привидно вза-имноизключващи се постановки; от това дали минималната прево-дима единица следва да се търси:

в оригиналния и/или в преводния език; в структурата на изказването или в съдържанието му; в езика или в речта и какъв следва да бъде нейният обем.

5.2. Някои дефиниции на преводната единица

Представителите на руската преводоведческа школа в духа на структурализма задават единицата на превода като онази единица от оригиналния текст, на която може да бъде намерено съответствие в преводния текст, но такова, че отделните му части да нямат съответствие в преводния текст. С други думи, става дума за най-малката езикова единица от оригиналния текст, на която съответства единица в преводния текст (Бархударов 1975:175).

Според представителите на западноевропейския подход към преводното дело единицата на превода се отнася към онзи елемент от оригиналния език, който може да бъде пресъздаден в преводния език, без да се прибавят към него допълнителни елементи от оригиналния език. В идеалния случай една дума представлява единицата на превода. Преводачът непрекъснато разширява единицата на превода, особено когато срещне трудности при преводния процес, тъй като той с превеждането на идеите последователно разширява обхвата на преводната единица (Нюмарк 1981:140).

Редица учени от по-старо и по-ново време се придържат към твърде обща, но ясна дефиниция на единицата на превода: толкова малка, колкото е възможно, и толкова обширна, колкото е необходимо, за да бъде преведена като цяло, изолирана от другите текстови сегменти (Генцлер 1993:29, но освен това вж. Нюмарк 1981:12 за Хас 1962 и др.).

Коренно различен, подходът на когнитивната лингвистика дава многообещаващи възможности за решаването и на практическия проблем с преводната единица, която може да се съотнесе и да съвпадне с конкретна картина, образ, дефинирани по Ланъкър. Целият текст тогава може да се разглежда като плътна и кохерентна мрежа от картини, с взаимоотношенията им, които съответстват на краен брой параметри, оформящи измеренията на образността (imagery)

(Табаковска 1993:73). Такъв анализ дава плодотворни ефекти главно при анализа на художествения, и особено на поетичния превод, и поради това заслужава внимание.

Друг тип съвременен и алтернативен подход намираме в работите на полския учен А. Богуславски. За всяко изказване с про-изволна дължина, на което може да се намери съответствие в друг език, той предлага термина елементарен трансланд, а всяко изказване, което корелира с трансланда, предлага да се дефинира като елементарен транслад. Отношенията между тази двойка се назовават чрез релацията на ЕПС (елементарното преводно съответствие), която се характеризира със симетрия и неделимост (Богуславски 1997:11). Те от своя страна имат специфични преводни прояви, при които често явление, дори при близкородстве-ни езици, е нееднородността. Например полските едновременни наречийни причастия често, но невинаги, се превеждат на български с подчинени обстоятелствени изречения, а на руски език - с деепричастия, срв. п. mruknqlem ziewajqpc - б. избърборих аз, като се прозявах - р. проворчал я, зевая (Ст. Лем, „Соларис”) и в примера: п. wyksztusil kaszlqc - издума той с усилие, като кашляше -р. прохрипел он, кашляя (Ст. Лем, „Соларис”).

5.3. Минималната значеща единица на превода

Търсейки обема на най-малката значеща единица - трансле-мата, - можем да вървим по логиката на езиковите равнища. За езикознанието минималната значима единица е морфемата. В превода принципно може да бъде превеждана единица от всяко езиково равнище:

фонеми (графеми) - морфеми - лексеми - фрази (словосъчетания) - изречения - текст.

Когато говорим за следващите случаи като за предмет на теорията на превода, разглеждаме единицата на превода в нейния най-широк обхват: от най-малката значеща езикова единица -била тя фонетична или графична - до нивото на текста, а всъщност до извънтекстовите фактори (контекста и фоновите знания). Следва, разбира се, да се отчита, че при ниските равнища все още не става дума за същински превод, особено при работа с близкородс-твени езици.

Преводимостга на отделните единици може да бъде анализирана според постигнатата еквивалентност на следните нива:

5.3.1. На н и в о ф о н е м и / г р а ф е м и еквивалентността е пълна. Наблюдаваме явлението транскрипция (в смисъла, необходим на теорията на превода), например: б. Сенкевич от п. Sienkiewicz [Шенкевич], б. Лодз от п. Lôdz [Лудж], б. Лондон от англ. London [Лъндън] и т. н. Тези случаи могат да се характеризират и като транс -литерация. Посочените примери са плод на установена традиция за транслитерация и път на транслитерацията, в случая - на полските имена, проникнали в българския език под влиянието на руските транслитерационни правила. Срв. различната вече транскрипция на публикувани съвремени автори: п. Stasiuk - б. Сташук, п. Swietlicki -б. Шветлицки, за разлика от п. Sienkiewicz с транскрипция Сенкевич и под. Същинската транслитерация предполага по-стриктно придържане към графичното оформление на думата.

Транслитерации/транскрипции се наблюдават и се прилагат например при превода на:

а) културно-битовите непреводими реалии: б. кавал, гайда, шаяк, п. bigos, wôdka, puszcza, ср. ajвap, пъескавица, parnUa, р. спутник, перестройка, гласность, ч. beherovka, rohlik, houska

в) новите социално-икономически явления с лексика от сферата на финансите, Интернет, модата и спорта: б. дилър, телешоу, флопи диск, лизинг, дискета и техните аналози в останалите славянски езици, които или запазват оригиналната английска графика, или транслитерират (особен е случаят със сръбския): п. dealer, teleshow, floppy, leasing, dyskietka; р. дилер, телешоу, флоппи-диск, лизинг, дискета, хэви метал, ч. dealer, teleshow, laptop, lising, clearing/kliring, disketa, heavy metal, computer/kompjùtr, ср. diler, ercondisin, lizing, kliring, softver, flopi-disk modem, kantti muzika hevi metal, franchising, още от англ. fitness, barter, free shop, evergreen, grant, second hand, sofrware, hat-trick, half и техните безконкурентни славянски съответствия (Ликоманова 2000).

Така те се превръщат не в речеви еквиваленти между два езика, а в езикови еквиваленти поради своето универсално функциониране в повече култури при потребността да бъде назован новият елемент в чуждата култура и при темпото на заемане, което изпреварва темпото на назоваване (за сравнение от предишни времена б. хладилник с неговите съответствия: р. холодильник, п. lodôwka chlodziarka zamrazarka 'хладилна камера', ч. chladnicka (книж.), lednicka (разг.), mrazâk 'хладилна камера', обаче днес англ. frizer и новото понятие наложи съответствията б. фризер, ср. фризер, дори в п. наред със zamrazarka се употребява и frizer, ч. mraznicka 'фризер' (книж.), mrazâk 'фризер' (разг.), 'камера на хладилник' (книж.).

За преводача това разгледано равнище е лексикално, за теоретика на превода - фонетично или графично. Отново се сблъскваме с различната интерпретация на едно и също явление в зависимост от гледната точка.

5.3.2. Превод на ниво словосъчетание. Това е преводът на устойчиви словосъчетания и фразеологеми, срв. :

б. вземеш решение, р. принимать решение, п. podejmowac decyzjç, ч. rozhodovat',

б. излизам в отпуск, р. уходить в отпуск, п. isc na urlop, ч. brât si dovolenou '

б. три-четвърти чорапи, къси чорапи, р. гольфы, носки, п. pod-kolanôwki, skarpetki, ч. podkolenky, ponozky;

б. слагам масата, р. накрыть стол, п. nakryc do stolu, ч. prostrit stûl;

б. дигам масата, р. убрать со стола, п. sprzqtnqc ze stolu, ч. sklidit se stolu.

Впрочем това е най-честият тип превод при близкородствени езици, каквито са славянските, предмет на наблюдение и илюстрация в тази книга. От примерите се вижда, че невинаги словосъчетание се превежда със словосъчетание, че компонентите на фразите могат да бъдат различни и това се отнася особено до предлозите и съчетаемостта им с имената и/или глаголите.

5.3.3. Превод на ниво изречение. Тук могат да се сравнят примери за ситуативен превод с изреченска структура:

б. не гази тревата, р. по газонам не ходить, п. nie deptac trawnikôw; както и посоченият пример:

б. пушенето забранено, р. курение запрещено, п. palenie wzbronione, ч. koureni zakàzâno.

5.3.4. Превод на ниво и з р е ч е н и е / и з к а з в а н е . Първия случай наблюдаваме и при множеството примери, когато в преводния текст се съхраняват оригиналните изреченски структури. Към този тип превод се отнасят текстове като документните, където еднозначното съответствие е априорно и заложено в съставянето на текстовете, често то и законово е наложено спрямо двата типа текстове до степен, която няма да позволи в ред случаи да се говори за оригинален или преводен текст, а за едновременно, паралелно създаване на двата текста. Такива са текстовете от международната, междудържавната практика, за които ще стане дума по-специално в отделна глава.

За разлика от тях преводите на ниво изказване са подчинени изцяло на езиково-системните особености на двата наблюдавани езика, срв. б. Моят син е на три години с р. Моему сыну три года и п. Moj syn та trzy lata

5.3.5. Превод на ниво текст. Такъв превод представлява по принцип всеки превод. Такъв е преводът на п. Jana tu nie та с вариантите на б. Иван го няма тук / Иван няма да го видите тук / Иван не го канят тук / Иван не идва тук / Иван не е тук, при което виждаме как едно изказване се предава по един или друг начин в зависимост от текста, контекста, фоновите знания за тях или общите знания на участниците в комуникацията.

Още един пример от „Соларис” на Ст. Лем, в който се виждат разликите: в категориално отношение между оригинала и двата му превода наблюдаваме различна фреквенция на еднакви граматич-но-лексикални елементи, приложена е различна интерпункция и от всичко това в крайна сметка се влияе структурирането на трите текста-изречения:

п. Pomyslalem, ze w naszej decyzji - pozostania - nie bylo nic bohate-skiego.

б. Помислих си, че в нашето решение да останем няма нищо героично.

р. Я подумал, что в нашем решении остаться нет ничего героического.

Съвременната наука се стреми да анализира превода именно на текстово равнище, а много често - и на интертекстово. Но в най-голяма степен това се отнася за превода на поезия. Тъй като тук се подлагат на анализ няколко типа поетични преводи от и на славянски езици, на този тип превод не се спирам.

5.3.6. Превод на различни равнища. При различните видове превод много рядко наблюдаваме такъв, който да се осъществява само на едно езиково равнище, т. е. да се предават едни структурни единици от оригиналния език чрез аналогични структурни единици в преводния език (освен в посочените случаи на дума за дума, транслитерация, транскрипция).

Затова разграничаваме замените на едно езиково равнище (описвани главно дотук) от замени, обхващащи различни езикови равнища.

Вторият тип е значително по-чест, а освен това е по-интересен случай от гледна точка на теорията на превода, за наблюдението на преводните текстове и за изследването им. Срв. още:

б. Тя продължи да чете с два възможни превода на полски език:

п. Ona kontynuowala czytanie, букв, 'тя продължи четенето' п. Ona czytala dalej, букв, 'тя четеше по-нататък', но без пряко съответствие.

Или пък на чешки език, също без буквално съответствие: ч. Pokracovala ve cteni 'продължи четенето'. Това е един от христома-тийните примери за липса на пряк преводен еквивалент между два близкородствени езика.

Втора глава ВИДОВЕ ПРЕВОДИ

Преводът - нашата поствавипонскаучаст...

Ж. Ж. Льосеркл

1. ТРИХОТОМИЯ НА Р. ЯКОБСОН

Заслужава да се започне с класическата вече трихотомия на преводите по Р. Якобсон (Якобсон 1985:362), когато авторът говори за интерпретация на вербалния знак, а понятието превод разбира в най-широкия му смисъл и така разграничава: вътрешноезиков превод (преименуване); междуезиков превод (същински превод); междусемиотичен превод (трансмутация).

Не подлежи на съмнение интересът ни тук към превода в тесния смисъл на думата, към междуезиковия превод, от втория тип на Р. Якобсон.

2. КРИТЕРИИ ЗА КЛАСИФИКАЦИЯ

Преводите могат да бъдат подразделени по няколко дихото-мични признака, за да се изчерпат разновидностите и за да бъде самото им описание пълно. Типологията на преводите е важна задача, тъй като, от една страна, нейното решаване отчита специ-фиките на всеки отделен вид превод, намерил място в схемата, а, от друга страна, типологията разкрива взаимоотношението между отделните видове превод. Не е ново твърдението, че окончателна типология на преводните текстове досега не е направена (Пенкос 1993:74), тъй като не е лесно да бъде обхванато от различни гледни точки, според различния доминиращ критерий, разнообразието от превеждани и преводни текстове. Не е намерен тополог за всички преводи. Можем обаче да се опитаме да систематизираме преводите.

Преводите могат да се разглеждат и се разглеждат от различни автори:

а) според стила на превода и превода като текст;

б) според възприятието на оригиналния, респ. преводния текст.

Тези два критерия се намират извън дисциплината теория на

превода, когато двата текста - оригиналният и преводният - се разглеждат като самостоятелни текстове.

Освен това обаче от самата същина и процеса на превода, от практиката могат да бъдат изведени разновидностите на превода:

в) според метода на превеждане и превода като процес;

г) според превеждания елемент и превода като процес;

д) според типа съхранена материя в преводния текст.

Не на последно място следва да се посочи и видът получен превод

е) според личността на преводача като доминиращо условие за качеството и типа превод.

Последният критерий също е от извънезиков характер, той е освен това субективен по своята същност и се опира на конкретните когнитивно-познавателни качества на посредника между двата текста - оригинала и превода. Някои изследователи дори посочват като основна разлика между художествения и нехудожествения превод присъствието на личността на преводача в единия случай и отсъствието й при превода на нехудожествени текстове (Пенкос 1993:77). Това отговаря на наличието на творческия елемент в художествения превод и отсъствието му в информационния, където съществена за превода е не поетиката, а точността и логиката на съдържанието (вж. по-долу).

2.1. Жанрово-стилистична класификация

По нея най-общо текстовете (а с тях и преводът) се разделят на художествени и информативни. Втория тип някои автори определят още и като прагматични преводи.

Видове преводи:

Художествен/ плюс творчество естетическа функция/ и информативен /плюс точност познавателна функция/

При това художественият превод се противопоставя на всички останали, тъй като той се различава от тях по езиковите функции, които изпълнява. При него доминираща е поетичната, емотивната функция на езика, естетическата функция, която заехме от функци-оналната схема на Якобсон (Якобсон 1989:87), и се отнася според него предимно за лириката, освен при епичната поезия (където доминира познавателната функция) или от създадената във 2 л. поезия (където водеща е конативната функция на езика). Нещо повече: поетическата функция е свръхдоминираща в най-голяма степен при футуристите, а те пък, знаем, са превеждани в най-малка степен и са най-трудно преводими. С други думи, съотношението между двете водещи езикови функции - поетично-емотивната и познавателно-информативната - е в обратнопропорционална зависимост спрямо преводностга на текстовете, в които всяка от тях доминира.

Оказва се, че колкото по-ниско в йерархията на даден текст е естетичната му функция, толкова преводимостта му (възможността да бъде преведен) е в по-малка степен ограничена от личността на преводача, а превеждаемостта му (актът на превеждането му) е по-значима в общокултурен план. Това е обусловено в различна степен и по различен начин в различните историко-литературни периоди.

При превода на художествен текст преводачът често е принуден да жертва лексика, словоред в името на художественото въздействие (в по-малка степен това се отнася до прозаичния текст, а в по-голяма степен - за поезията).

Видове превод:

Художествен /плюс творчество, естетическа функция и жертви на лексика/

Информативен /плюс точност и познавателна функция/

Художественият превод сам по себе си се разграничава в зависимост от това кой жанр се превежда: проза, поезия, драма, есе, сатира, песен, филм, и какъв съдържателен фрагмент от този жанр се превежда. Науката теория на превода се оформя като наука първо-начално с интереса си към художествените преводи, едва впоследствие нейният интерес се разширява към останалите преводни раз

новидности. Художествените преводи са тези, които създават основните и най-интересните междуезикови проблеми, тъй като обхващат аксиоматично най-широк диапазон от изразни средства. Но в същото воеме всички останали видове преводи създават най-разнообраз-на и специфична проблематика. Така например своя специфика има преводът на филми, за който определящ е прагматичният подход при подбора на преводните езикови средства, особено при субтитри-ране, срв. за наблюдаваните недостатъци при филмов превод от чешки на български език у Бъчваров (1996:80-85).

При различните жанрови преводи е изключително ценна историческата обусловеност на оригиналния текст, която се наслагва върху жанровите му особености. Днес можем не само да определим почти без грешка кога е написан текстът - в кой историко-литературен период, в началото на века или по-късно, - но и да преценим кога е превеждан. В трета глава е направен анализ на разновремен-ни преводи на един и същ поетичен текстови фрагмент. От вътреш -ноезиковата съпоставка на двата превода с оригиналния текст се вижда, че непосредствено след Освобождението в един много интензивен период от развоя на езика ни промените в него в рамките на едно поколение са напълно осезаеми.

Днес можем да поставим демаркационната линия между текстовете не по-малко отчетливо: дали текстът е писан преди или след 1989 г., за динамиката на художествените преводи обаче това е прекалено кратък период. Единствено в езика на превежданите филми можем да забележим промяна в преводния текст, и то главно с оглед на навлезлите в устната реч колоквиализми, жаргонизми, вулгаризми.

И така, схемата може да се разширява:

Видове превод: художествен/плюс творчество и естетическа функция/ и информативен/плюс точност и познавателна функция/Информативният превод бива писмен и устен, който включва проза и поезия.

Информативният превод обхваща текстовете с научен характер (статии, монографии, трудове), с делови характер (договори, споразумения, писма, закони), с обществено-политически характер (речи, изказвания, документи от международен тип), с битово съдържание (указания за ползване на уреди, на козметика), рецепти (кухненски, технологични, но и фармацевтични - в най-тесния смисъл на думата). Този тип текстове особено зачестява напоследък, след като в много държави съществува законодателство, което не позволява продажбата на стоки без наличието на преводен текст на езика на страната върху стоките. Тези преводни текстове досега не са проучвани, а дават възможност за изключително интересни съпоставителни изследвания, когато са преведени достатъчно представително, тъй като в много от случаите автори на публикуваните текстове са вече оригинални носители на езиците, а целта на тези текстове е максимално прагматична (в нетерминологичния смисъл на думата). Те заслужават да бъдат разглеждани и анализирани от научна гледна точка, защото непосредствено функционират в практиката и обслужват потребителя (Ликоманова 2000, срв. приложението).

Бих искала да оставя открит въпроса към кой тип текстове след -ва да отнесем криминалните романи и „арлекините", едни от най-четените „художествени" текстове, в основната си част преводни.

2.3. Психолингвистична класификация

Като психолингвистичен може да бъде определен вторият подход при класификацията на преводите-текстове, тъй като възприятието при него е определящо. Два са основните типа преводни текстове в зависимост от функционирането на оригиналния и преводния текст: писмен и устен.

Те се различават по формата на съществуване на оригиналния текст, по формата на поява на преводния текст, също писмен или устен, по качествата на превода (Бархударов 1975:47-48). При това съвсем различно е да се превежда даден текст писмено, на маса, с помощта на справочна литература и консултанти, а друго е това да се прави с помощта само на личния когнитивен обхват, опит, култура, памет и услужливост на паметта на преводача. Преводът може да се извършва в зависимост от формата на текстовете в различните посоки: от писмен в писмен; от писмен в устен; от устен в устен; от устен в писмен.

Само последната комбинация не се среща в практиката в такава степен, че да създаде тип превод със свои особености, срв.:

писмен - писмен устен - устен

Съвременната техника позволява един устен превод веднага да се превърне със средствата на магнетофонния запис в писмен и тогава особено проличават различията между спонтанността на превеждането и обстойното обмисляне при превеждането. Голяма част от изложеното в тази книга се опира на превода като написан, писмен текст, затова се налага тук да се обърнем по-подробно към устните преводи.

3. РАЗНОВИДНОСТИ УСТЕН ПРЕВОД

При устния превод (наричан още конферентен) разграничаваме два основни вида: синхронен (симултанен) и консекутивен (последователен). Видове превод: художествен и информативен.Художественият превод бива писмен и устен.Информативният превод също е писмен и устен, който може да бъде конферентен.Конферентният превод може да подели на синхронен и консекутивен.

За особеностите на сихронния превод и разчленяването му на отделни фази вж. Алексиева (1978), а най-обща съпоставка между двата типа превод вж. още у Лежинска-Коева (1987:209). За някои

особености на устния синхронен превод пише и В. Зайцева (Зайцева 1991).

Тук не се спирам на междинния тип устен превод, т. нар. на ухо (или „шишотаж"), при който преводачът непосредствено присъства в събитието и превежда официално персонално, но само на едно лице, участник в междуезиковата комуникативна ситуация.

Двата разгледани по-нататък конферентни превода се отличават с публичност, която има различни особености при всеки от тях. При симултанния превод публичността е опосредствана от техниката, до -като при консекутивния превод публичността се отнася не само до слушателите на текста на дадения език, а априорно за всички участници в преводното събитие.

Съпоставката между симултанния и консекутивния превод може да се проследи по определени параметри, по които те могат да бъдат сравнени и разграничени.

Йерархията на параметрите на сравнението се определя от общите йерархични отношения на комуникацията. /следва графика/

Коментарното допълнение към отделните особености на съпоставката между двата типа преводи следва да отчете и допълнителни подробности като следните:

1) Без да обсъждаме съдържателността на различния тип преводи, следва да подчертаем, че консекутивът е по-широко приложим за всякаква работна или неформална преводна ситуация, докато си-мултанният превод е предимно и по дефиниция работен превод. Последният изисква допълнителни технически условия за осъществяването му както за преводачите, така и за субектите, на които се превежда. Симултанният превод според международните конвенции не може да продължава повече от 6 часа за едни и същи преводачи, дори и когато те са двама в кабината. Такива ограничения консеку-тивът не налага.

2) Основните лимити върху устния превод са наложени от самото времево ограничение на превода. Преводачът при кабинния превод не е в състояние да размисля и да прави избор по време на работа, а в ситуация на стрес той само възпроизвежда граматично и информативно правилни изречения в преводния език. Стресовостга е създала международния стереотип, по който при кабинен превод поне двама преводачи от екипа се редуват на всеки 20, максимум 30 минути.

3) Факторът време е изключително силен. Няма време за декодиране, транскодиране и търсене на (предимно комуникативна) еквивалентност. Това води до съкращаване на преводния текст по различни пътища - чрез изпускания на редундантни метатекстови елементи (например що се отнася до... , ако говорим за... , струва ми се, че..., искам да кажа, че..., искам да подчертая, че...), но и на съдържателни елементи (вж. по-долу), чрез трансформации (срв. б. това, че той не е тук... - п. jego nieobecnosc tutaj..:, б. не бих искал да кажа че приемам това - п. Nie przyjmujç tego) и др.

4) При двата превода се превеждат неравностойни отрязъци текст: при синхронния превод се превеждат относително кратки, често недовършени синтактично, но смислови цялости, особено при неклиширани текстове, при неподготвеност на кабинния преводач, докато при консекутива се превеждат значително по-големи отрязъци текст, напълно оформени смислово и синтактично, често подчинени на принципа на диалогичното общуване между двамата разговарящи, посредник между които е преводачът. Като илюстрация тук може да послужи съпоставката при превод на един и същ филм чрез субтитри и с дублаж. Информационната загуба при субтитрирания превод се оценява на около 30% според специалистите (според някои дори до 60%), което е едно от предимствата на дублирания пре -

вод (макар и често непрофесионален), където загубата е като при обикновен превод - до 10 %.

5) В условията на синхронност, на необходимост от бърза реакция се наблюдават изпускания, компресия на оригиналния текст в рамките на информативностга му (при способност на преводача да редуцира). Това неизбежно довежда и до грешки: от недочуване (говорещият за миг се отклонява от микрофона), от непрецизна техника следва неяснота в оригиналния текст за преводача и оттам -грешка или пропуск в превода. Често няма време за размисъл, за ползване на контекст.

Изпусканията могат да бъдат най-различни: в граматично отношение - на епитет, на преструктурирани части; в смислово отношение - на неразбрани части, при изоставане, което не може да се натрупва, а се преодолява или не, но се преминава през него.

При този тип преводи е от значение комбинативностга на преводача, който с големия си опит често е в състояние да предвиди края на една започната фраза. Например фраза, започнала като: очакваме през следваща година... предположимо би завършила с ...по-добри резултати. Или: сега бихме желали... можем да очакваме ...да направим и т. н.

Това невинаги може да случи, още повече, че особеностите на устната реч я правят различна от писмената и по това, че нейният словоред е в значителната си част конвертиран, като най-информа-тивно значимият елемент заема инициалната, най-натоварена позиция, и за текст като например: Купените тук стоки... невинаги можем да прогнозираме финал като: ...не се декларират изобщо.

6) Наблюдаваните акустично-звуково-речеви ефекти в преводния текст могат да бъдат от най-различно естество. Тук сме приели идеалната ситуация, че оригиналният текст е безупречен, практически гладък, т. е. доближаващ се до писмения, но говорим, не написан. При написан текст у субекта, когато той чете, преводачите разполагат пред себе си с екземпляр от говорения текст и тогава при визуално, не само слухово, възприятие на дадена конструкция са в състояние максимално точно да възпроизведат оригинала в превода. В много случаи обаче преводачът има право да откаже да превежда четен текст - именно поради несъвпадението на специфи-ките писмен/устен текст, - но въпреки това често е принуден да следи оригиналния текст. При това той допуска редица паузи: на колебание (при избора на езиков елемент), на изслушване (на оригиналния текст и фрагмент от него, относително завършен - смислово или структурно).

Под относителна структурна завършеност тук имам предвид логическото експлицитно оформяне на устната реч, когато говорещият, особено ораторът, се старае да акцентира отделни елементи от изказването си и ако чуем начало на изречение например: ако бяхме дошли навреме, можем да очакваме, че изречението ще завърши с граматична форма в мин. предв. време - щяхме да сме... Или пък при начало или те ще пренесат производството там можем да очакваме втора част - или ние ще..., и пр. Често тази завършеност е експлицирана лексикално-синтактично, често - само интонационно, но за смисъла на речта това се оказва напълно доста-тъчно. Паузите на колебание наричаме хезитационни, те могат да бъдат изобщо незапълнени, или пък запълнени с междуметия (ъъъ, ааа), дори с коментар на преводача. Паузите на изслушване обикновено не са запълнени. В резултат на това наблюдаваме следната особеност: за да се следи равномерният оригинален текст при гореспоменатите обстоятелства, се нарушава равномерното говорно темпо.

7) Артикулацията на преводния текст при синхронния превод е особено неравномерна и е породена от компенсирането на изчакването чрез ускоряване на темпото, за да се „догони” говорещият. Неравномерното темпо при синхронния превод се противопоставя на относителната равномерност при консекутивния превод, когато при забавяне или спиране на превода самият говорещ може да забави темпото си или изобщо да спре, да изчака, дори да поясни даден термин, дума, израз на преводача или на присъстващите - нещо, което не е възможно при синхронния превод. В този смисъл като информативна натовареност при синхронния превод имаме максимална имитация на естествен двуезичен диалог, докато при консекутива отчетливо наблюдаваме по-сложна комуникация, където ролите на участниците са ясно разграничени, дори и като физическо присъствие. Преводачът е участник в комуника-тивната ситуация при консекутивния превод, защото той заема междинното звено адресант-адресат, без да бъде нито адресант, нито адресат, докато при синхронния превод преводачът отсъства като личност и участник в комуникацията.

8) Визуалният контакт между участниците в симултанния превод е силно ограничен и ако изобщо го има, той е налице при голяма дистанция - между кабината, говорещия и слушащия или слушащите. Преводачът може да остане анонимен, абстрактна личност и е задължен максимално да вербализира превеждания текст. Докато при консекутивния превод преводачът е практически непосредствен

участник в комуникативния акт превод, като пълноценно следи деловия диалог, разговор и нещо повече - може да допълва речта си с паралингвистични елементи - мимика, жест, съществени компоненти на устния контакт.

9) Кабинен превод се прилага предимно когато се предполага монологично участие на говорещите в събитието (с продължителни доклади, изказвания), докато консекутивният превод се използва при кратки участия на говорещите (дискусия, обсъждане). Участието на преводача в комуникативното събитие му дава възможността да следи смяната на адресантите далеч по-ефективно, отколкото при симултанния, анонимен превод. Освен това в първия случай преводачът има работа предимно с монологични текстове, а във втория -предимно с диалогични.

При всичко казано дотук не бяха отчетени различните разновидности на самия синхронен превод, така както те са описани от Б. Алексиева (Алексиева 1978:63-64), базиращи се на различния тип възприятие на оригиналния текст от преводача в кабината (с или без предварителна подготовка). За консекутивния превод вж. и у М. Си-бинович (Сибинович 1990).

4. ТРЕТИ ТИП КЛАСИФИКАЦИЯ

Третата типология на преводите дължим на Нюмарк, а той се опира главно на Набоков, внасяйки значителни модификации в неговите виждания. Той (Нюмарк 1986) разграничава комуникативен, семантичен, когнитивен, буквален превод. В дефинирането на първите два вижда своя принос към теорията на превода. Комуникативният превод се стреми да създаде у читателя ефекта, близък до този, който оригиналният текст е създал у читателя му.

Семантичният превод е този, който се опира на контекста (за разлика от буквалния превод), доколкото синтактичните и семантичните структури на преводния език позволяват това (Нюмарк 1986:39). Семантичният превод се стреми да пресъздаде точния тон и окраска на оригинала, думите за него са свещени не защото са по-важни от съдържанието, а защото съдържание и форма представляват едно цяло (Нюмарк 1986:47). Семантичният превод остава в границите на оригиналната култура и дава на читателя само конотациите, като създава същината на текста, докато комуникативният превод акцентира върху силата, а не върху съдържанието на текста. По-общо казано, комуникативният превод е по-прост, ясен, конвенционален, съобра

зен със съответния езиков регистър, стремящ се към превод, който да съдържа по-общи, поддържащи термини в трудните фрагменти.

Авторът счита, че приложението на т. нар. когнитивен превод е уместно, когато се превеждат текстове между структурно отдалечени езици и дистантно разположени култури. Тогава преводачът ще приложи именно когнитивния превод, за да разреши сложността, двусмислеността в особени пасажи. В този смисъл когнитивният превод може да служи като tertium comparationis между твърде отдалечени един спрямо друг езици (Нюмарк 1986:41). Така погледнато, за славянските езици този подход не е приложим освен при омоним-ните феномени, представящи различия помежду им, както и при превода на конкретни единични реалии. Когнитивният подход към превода (образния превод) като процес е представен у Е. Табаков-ска (Табаковска 1993) изключително задълбочено и на основата на полско-английски и англо-полски паралели-илюстрации.

5. ЧЕТВЪРТИ ТИП КЛАСИФИКАЦИЯ

Четвъртият тип преводни подялби, основани на съдържащия се в преведения текст езиков елемент, намираме още в класическия труд на Дж. Катфорд (Катфорд 1965:20 и сл.), затова тук те следва да бъдат упоменати, като се назовават различните превеждания в термините на по-широките понятия като обхват, равнище, ранг.

По първия параметър - обхват - се разграничават пълен и частичен превод в зависимост от елемента, подлежащ на превод от ези-ка-източник.

Вторият параметър - равнище - обхваща цялостния и ограничения превод като замяна, а не като превод в прекия смисъл на термина. Затова авторът се спира отделно на фонологичния, на графоло-гичния, на буквалния, на лексикалния и на граматичния превод.

Третият параметър - ранг - може да се отнася до различни преводи в зависимост от междуезиковите паралели, като най-голямо приложение има при машинния превод в смисъла на търсене на еднозначни съответствия при предаването на езиков материал от един език на друг и на ранговата обвързаност на този материал. Имаме основание да приемем, че за славянските езици ще ни интересуват само последните разновидности.

6. ПЕТИ ТИП КЛАСИФИКАЦИЯ

И. Леви предлага петия тип класификация на преводите въз основа на това каква част от оригиналната информация е преведена или следва да бъде преведена в преводния текст. Облигаторните за превода елементи той определя като инвариантни, докато вариа-тивните елементи, намерили или не място в превода, определя като факултативни. На тази основа предлага таблица на инвариант-ната и вариативната информация в различните по трудност за превод текстове, при които сложността на превода се повишава с нарастването на различните видове и брой инварианта. Езиковите параметри, които разграничават по трудност превежданите текстове, обхващат от денотативното и конотативното значение на оригинала през стилистическата му маркираност, фразовите конструкции, фонетичната повтаряемост, дължината и височината на гласните до характера на артикулацията. Така се обособяват като отделни типове преводи освен научния текст, още и публицистиката, художествената проза, отделно се разглеждат свободното и канонично стихосложение, вокалният текст и дублажът на филми (Леви 1974:33 и сл.).

Много още опити за типология на преводите се предлагат, но тук бяха представени само най-важните, най-репрезентативните от тях.

7. ОБОБЩАВАЩА СИСТЕМАТИЗАЦИЯ

Накрая може да се очертае обобщаваща схема за описаните по-горе преводи. Отбелязано бе, че отделните автори предлагат според различни критерии отделни подходи при класификацията на типовете превод. Типологията им предстои да бъде направена. Тук се предлага едно от възможните решения, при това неокончателно, да се обединят в една схема видовете преводи. Удобството на схемата е в това, че тя обединява различните бинарни подходи към превода в едно цяло. Освен това позволява да бъде допълвана и пояснявана, но в изложението дотук разгледахме само част от приведената схема (обозначената част): следва графика